Определение № 3330 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2036/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Центъра за спешна медицинска помощ - София, чрез чрез гл. юрисконсулт Г. С., против въззивно решение № 382/23.01.2023 г, постановено по в.гр.д. № 323/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20195772 от 08.10.2021 г. по гр.д. № 16099/2021 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение, съдът на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признал за незаконно и е отменил уволнението на А. В. Л. от длъжността „шофьор на линейка“, извършено със заповед № ЗП-07/21.01.2021 г. на работодателя, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; възстановил е на основание чл. 344 ал. 1 т. 2 КТ А. В. Л. на заеманата до уволнението длъжност „шофьор на линейка“ в Център за спешна медицинска помощ – [населено място]; и е осъдил касатора да заплати на Л., на основание чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ сумата 6210 лв. обезщетение за оставане без работа, заради незаконното уволнение, за периода от 21.01.2021 г. до 21.07.2021 г., ведно със законната лихва от 22.03.2021 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е тълкувал нормата на чл. 194, ал. 3 от КТ, и констатациите му, че не е спазен преклузивният срок за налагане на дисциплинарното наказание противоречат на доказателствата по делото, установяващи, че работникът е ползвал отпуск по болест от 06.10.2020 г. до 17.01.2021 г., период обхващащ общо 103 дни, през който сроковете по чл. 194, ал. 1 ГПК не са текли. Твърди се още, че от значение за правилното прилагане на закона е и произнасянето по въпроса за доказване на вината, тъй като няма нормативно изискване работодателят в рамките на съдебното производство да доказва обстоятелства за нарушения на норми, за които не е наложил дисциплинарното наказание, в т.ч. и наличието на административноправна вина, а единственото, което следвало да докаже е наличието на вина в съответствие с посоченото в заповедта нарушение на Правилника за вътрешния трудов ред. Поставя се въпроса: „доколко в съдебното производство, следва да се търси доказване на вина по реда на закон, който не е предмет на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание“. Позовава се на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни обстоятелства за значимостта на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба А. В. Л., е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като ищеца е заемал длъжността „шофьор на линейка“ в ЦСМП – София, съгласно трудов договор № ТД 111/26.07.2016 г., и допълно споразумение към него № ТД 145/17.02.2020 г. Със заповед № ЗН-84/16.10.2020 г. от директора на ЦСМП- [населено място], на Л. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Издадена била и заповед № ЗП-07/21.01.2021 г. от директора на ЦСМП- [населено място], с която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, било прекратено трудовото правоотношение с ищеца, считано от 21.01.2021 г. Двете заповеди били връчени на ищеца на 21.01.2021 г. В заповедта като основание за уволнението е посочено, че на 06.10.2020 г., около 10 ч., при управление на автомобил със специален режим на движение /линейка/ марка „Опел“, рег. [рег.номер на МПС], в [населено място], по [улица], в посока от [улица]към [улица], преминавайки на забраняващ червен сигнал на светофара, реализирал ПТП на кръстовището при О. мост. Посочено е, че горното представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 23, ал. 2, т. 11 от Правилника за вътрешния трудов ред на работодателя и по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ. Прието е, че с оглед правилото на чл. 193 КТ са били изискани и приети писмени обяснения от ищеца, както и че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, към която заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение препраща, е мотивирана и съдържа всички определени в чл. 195 КТ реквизити: индивидуализиране на нарушението на трудовата дисциплина в достатъчна степен, с посочване на нарушителя, нарушението, време и място на извършването му, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изложил две групи мотиви: На първо място е приел, че не е бил спазен преклузивният срок за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194, ал. 1 ГПК, тъй като дисциплинарното нарушение било извършено на 06.10.2020 г., и установено от работодателя най-късно на 07.10.2020 г. /с получаване на писмените обяснения на ищеца за произшествието/, а дисциплинарното наказание било наложено на 21.01.2021 г. с връчване на заповед № ЗН-84/16.10.2020 г. и заповед № ЗП- 07/21.01.2021 г. Посочено е, че наказанието се счита за наложено в момента на връчване на заповедта, а не на нейното издаване, като в рамките на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ тази заповед трябва не само да бъде издадена, но и да бъде връчена, а неспазването на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 КТ е достатъчно основание за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. На второ място въззивният състав е посочил, че дори да се приеме, че срокът е бил спазен от работодателя, по делото не било установено ищецът да е извършил описаното в заповедта за уволнение дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 7, вр. чл. 187, т. 10 КТ, вр. чл. 23, ал. 2, т. 11 от Правилника за вътрешния трудов ред на работодателя, вр. чл. 92, ал. 1, т. 1 ЗДвП, вр. чл. 5, ал. 1, т. 1 от Наредба № I-141/18.09.2002 г. Прието е, че тежко дисциплинарно нарушение ще е налице, когато водачът на МПС със специален режим на движение, при навлизане на автомобила в кръстовище с включена звукова уредба и светлинна сигнализация, премине при забраняващ сигнал на светофара, без да намали скоростта достатъчно, за да извърши това безопасно, и да съобрази пътната обстановка, и така реализира ПТП, но не и когато единствената причина за ПТП е чуждо противоправно поведение или други обективни обстоятелства, които са извън контрола на водача на линейката /в каквато връзка са изложените в исковата молба твърдения от ищеца/. В тежест на работодателя било да установи, че в конкретния случай шофьорът не се е съобразил с пътната обстановка и не е намалил в достатъчна степен скоростта на движение, но такова доказване по дело не било проведено. Настъпването на описаното в заповедта за уволнение ПТП само по себе си не било достатъчно за ангажиране дисциплинарната отговорност на ищеца, поради което прекратяването на трудовото правоотношение на соченото в заповедта основание било незаконосъобразно. Основателността на главния иск, обуславяла и основателност на акцесорните искове: по чл.344, ал.1, т.2 от КТ- за възстановяване на служителя на заеманата до уволнението му длъжност и по чл.344, ал.1, т.3 от КТ- за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая, във връзка с приложението на нормата на чл. 194, ал. 3 от КТ касаторът не е формулирал правен въпрос, съобразно разясненията на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Изложението преповтаря съдържанието на касационната жалба, като наведените доводи представляват оплаквания за възприетите фактически констатации и правните изводи на съда, поради нарушаване на материалния закон и необоснованост. Тези доводи са касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая дори и да бе формулиран въпрос във връзка с приложението на чл. 194 от КТ, същият не би бил от значение за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда за незаконност на уволнението, тъй като въззивният съд изрично е приел, че дори да бъде прието, че срокът за налагане на дисциплинарното наказание е спазен, то не е установено ищецът да е извършил описаното в заповедта за уволнение дисциплинарно нарушение. Повдигнатият въпрос свързан с доказването на вината на работника е неотносим, защото въззивният съд е приел, че работодателят, чиято е доказателствената тежест, не е установил при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е извършил виновно действия, респективно бездействия, вменени му с уволнителната заповед, които да съставляват тежки нарушения на трудовата дисциплина. Съгласно чл. 186 КТ нарушение на трудовата дисциплина е само виновното неизпълнение на трудовите задължения. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е конститутивен. Твърдението на работника или служителя, че уволнението е незаконно, се основава на упражненото от работодателя право на уволнение. Затова работодателят - носител на това право и ответник по иска, трябва да докаже, че законно го е упражнил без оглед на това дали в резултат на дисциплинарното нарушение работникът е допуснал и административно нарушение, в случая такова по ЗДвП. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА касатора следва да заплати на адв. К. Н. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника по жалбата пред касационната инстанция. Размерът на минималното възнаграждение при обективно съединяване на искове за отмяна на уволнението, възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа, се определя сумарно, както следва: на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. - общо една минималната месечна заплата за съединените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ; и по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ съобразно материалния интерес. В случая, за двата иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ минималното възнаграждение е в размер на 780 лв. (МРЗ към 2023 г. - датата на определяне на възнаграждението за настоящата инстанция по реда на чл. 2 от Наредба № 1/2004 г.), а за оценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – размерът е 921 лв., изчислен съгласно правилото по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата. Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004 г., за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или чл. 8, но не по-малко от 500 лв. Т.е. в настоящия случай общо минималният размер на възнаграждението е 1275,75 лв. без ДДС, респ. 1530,90 лв. с включен ДДС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.