Определение № 778 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място],представлявано от изпълнителните директори К. и Б.,действащи заедно и поотделно,чрез процесуалния представител – адвокат П. против въззивно решение № 1192 от 14.10.2010г. по в.гр.д. №1911/2010г.на Варненски окръжен съд,с което е отменено решение №2938 от 28.07.2010г. по гр.д.№ 12024 по описа за 2010г. на Районен съд Варна и вместо това е постановено друго,с което е осъден [фирма] [населено място] да заплати на А. С. Д. трудово възнаграждение в размер на 118 лв.-за периода 22.08.09г.-31.08.2009г.и по 396лв.за всеки един от периодите – 1.09.09г.-30.09.09г., 1.10.09г.-31.10.09г.и 1.11.09г.-31.11.09г.,както и обезщетение по чл.224 ал1. от КТ в размер на 792лв.,ведно със законната лихва върху главниците, а иска за заплащане на причинени морални вреди в размер на 1 000лв.е отхвърлил като недоказан. Като основание за допустимост касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по поставения въпрос за вероятната недопустимост на постановени акт в частта му, с която е присъдено обезщетение за неизползван отпуск по чл.224 ал.1 от КТ и е отхвърлен иска по чл.226 от КТ /като се твърди,че с влязло в сила определение № 18064 от 26.11.2009г. на В. производството по тях е било прекратено/.Отделно касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по поставения въпрос за това – следва ли да се заплаща трудово възнаграждение, когато е безспорно установено,че ищцата през процесния период не се явявала на работа и не е полагала труд.Позовава се на решение №188 от 31.03.09г.по гр.д.№1553/06г.на ІІ г.о. на ВКС- без задължителен характер. Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна,с който се оспорва и допустимостта,и основателността й. Касационата жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й,Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: За да постанови решението си въззивният съд е приел,че работодателят дължи трудово възнаграждение на ищцата,независимо,че тя не се явявала на работа и не е полагала труд,тъй като с това,че е преместил местоработата й от [населено място] в [населено място] е нарушил задължението си – да й осигури подходящи условия за изпълнение на трудовите задължения и по този начин я е възпрепятствал да изпълнява нейните визирани в трудовия договор задължения.Съответно е уважил и иска по чл.224 ал.1 от КТ,а този по чл.226 от КТ е отхвърлил като недоказан. Пред вид вероятната недопустимост на част от постановения съдебен акт /досежно исковете по чл.224 ал.1 от КТ и по чл.226 от КТ/ с оглед постановеното в хода на производството прекратително определение № 18064 от 26.11.2009г. на В. - следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание т.1 от ТР №1/19.02.2010г.на ОСГТК на ВКС Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – и досежно въззивния акт,касаещ предявения иск по чл.128 от КТ- по поставения въпрос за дължимостта на трудово възнаграждение в хипотеза,когато работникът не се явява на работа и не е полага труд,поради това,че същият е от значение за изхода на спора и е свързан с необходимост от тълкуване на закона с оглед конкретните факти по делото, разгледани в светлината на настъпилите изменения в обществените условия и съществуваща необходимост от уеднаквяване на практиката. Мотивиран от изложеното,Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение