Определение № 495 от 30.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1195/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПК”П.” против решение № 5432/30.10.2017 г., постановено по гр.д. № 472/2017 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, чл.128 КТ и чл.213, ал.2 КТ са основателни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд. Съдът е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” е незаконосъобразна, тъй като за периода, за който ищцата не се е явявала на работа там, където е упражнявала своята дейност, ответникът е препятствувал достъпа й до работното място, като обекта в който е работила ищцата е бил запечатан от длъжностни лица на ответника. В тази връзка, съдът е приел, че отсъствието й от работа се дължи на причини, за които тя не носи отговорност, като е приел заповедта за незаконосъобразна. На това основание е приел и че е основателен иска за присъждане на обезщетение за недопускане до работа за посочения период и й е присъдил обезщетение за недопускане до работа. Прието е, че за исковия период по иска с правно основание чл.128 КТ, ответникът не е представил писмени доказателства за изплащането на трудовото възнаграждение на ищцата, като съдът е изключил от доказателствения материал представените ведомости за заплащано трудово възнаграждение на ищцата за месеците февруари и септември 2016 г., поради несъответствие на представените по делото копия и представените оригинали, във връзка с направеното от ищцата оспорване, както и задължението да се представят оригиналите. По останалите писмени доказателства, съдът е приел за успешно проведено оспорването на ищцата, тъй като е приел за установено въз основа на приетите експертизи, че не носят подписа на ищцата. Прието е, че е допустимо, при договорка между страните по трудово правоотношение, трудовото възнаграждение да бъде изплащано на трето на правоотношението лице, но това следва да се установи с категорични писмени доказателства, каквито в случая не са представени. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че решението е очевидно неправилно, както и че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Видно от данните по делото, както и от отговора на исковата молба и заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и искането за писмени обяснения, ответникът не е твърдял, че ищцата следва да се яви на място за работа, различно от това, на което тя е упражнявала своята работа /престирала работната си сила/, поради което въпросите, поставени в насока при затваряне на обекта, в който е работила ищцата, тя следвало ли е да се яви в седалището на кооперацията, за да работи там, а не на обичайното си работно място, както и въпросът за задължението на работника да уведоми работодателя за затварянето на обекта, доколкото съдът е приел от фактическа страна, че именно работодателят е затворил обекта, са неотносими към производството по чл.288 ГПК. Това е така, тъй като тези доводи не са направени от страна на ответника с отговора на исковата молба, респ. не са въведени в спора и за въззивния съд не е възникнало процесуалното задължение да се произнесе по тях, както и такова произнасяне липсва. Изискването на чл.280, ал.1 ГПК е, въззивният съд да се е произнесъл по правните въпроси, сочени от касатора, за да е налице кои да е от касационните основания, сочени в тази разпоредба. Липсата на произнасяне, респ. задължение за такова произнасяне, води и до неотносимост на поставените въпроси. Съдът не е приел, че единствено ведомостта за заплащане на трудово възнаграждение е годно доказателства, която да установи получаваното трудово възнаграждение, натротив, приел, че е допустимо и изплащането на трето лице /в каквато насока има твърдения/, но е приел, че това следва да се установи в процеса с писмени доказателства, в каквато насока е и налице съдебна практика на ВКС, на която се е позовал и въззивния съд. Съдът не е приемал от правна страна, че доказването следва да се извърши единствено с ведомостта за изплащане на трудово възнаграждение, поради което поставения въпрос в тази насока не е разрешен при наличието на предпоставките на чл.280 ГПК. Въпросът за размера на обезщетението и дължимия върху него ДДФЛ и осигурителни вноски не е бил обсъждан от въззивния съд, по него липсва произнасяне и в тази насока е неотносим към настоящото производство, а въпросът относно това, следва ли да се присъжда възнаграждение под формата на обезщетение в по-голям от договорения между страните е фактически въпрос, касаещ фактите по спора и възприетото от въззивният съд относно размера на обезщетението, а не е правен въпрос, доколкото съдът не е посочил, че следва да се присъди обезщетение въз основа на по-голямо възнаграждение, изменяйки волята на страните по трудовото правоотношение. Предвид изложеното, не са налице касационните основания, сочени от касатора и касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1000 лева, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС