Определение № 856 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1269/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Община Сопот, чрез адвокат В. Д., срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив № 33/13.01.2025г. по в.гр.д. №2272/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност, незаконосъобразност и очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещната страна Н. П. Н. с писмен отговор, чрез адвокат С. Г., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като посочената в изложението съдебна практика е неотносима към предмета на производството, а поставените въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че не е налице и очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Карлово, с което Община Сопот е осъдена да заплати на Н. П. Н. сумата от 22 246, 65 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 81 дни, както следва: 26 работни дни за 2021г., 30 работни дни за 2022г. и 25 работни дни за 2023г., на основание чл. 224 от КТ. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Ищецът заемал длъжността заместник кмет на Община Сопот, като трудовото му правоотношение било прекратено, на основание чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА във вр. с чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, със Заповед № РД-09-189/31.10.2023г. на изпълняващия длъжността Кмет на община Сопот – М. М. Б.. Със същата било разпоредено на ищеца Б. да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, както следва: 26 дни от 2021г., 30 дни от 2022г. и 25 дни от 2023г., в общ размер на 19 213 лева. Съдът приел за безспорен и факта, че платеният годишен отпуск, както е претендиран от ищеца, не бил ползван от него преди прекратяване на трудовото правоотношение, поради което направил извод, че същият подлежи на заплащане съгласно разпоредбата на чл.224 от КТ. Въззивният съд кредитирал заключенията по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-икономическа експертиза, от които приел за установено, че следващото се на ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск е в размер на 22 246,65лв., определено съобразно полученото възнаграждение за пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото правоотношението, който в случая бил месец септември 2023г. Съдът възприел обясненията на вещото лице, че повторното заключение било коригиращо, тъй като при първото посещение при работодателя/ответник, на експерта не били представени всички документи, необходими за изготвяне на експертизата. Вещото лице посочило, че при повторното му посещение получил необходимите за изготвяне на експертизата документи (фиш за заплата за пълен отработен месец преди прекратяване на трудовия договор – септември 2023г.). Съдът направил извод, че именно това заключение следва да бъде съобразено при постановяване на решението, тъй като същото отговаря в пълнота на поставената задача. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че по делото е установено наличието на предвидените в закона предпоставки за уважаване на предявения иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за годините 2021г., 2022г. и 2023г., в пълния му предявен размер, определен при съобразяване на правилото на чл.177, ал.1 от КТ. Изложените съображения обосновали крайния извод на съда за основателност на предявения иск. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението й дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. По отношение на същите следва да се налице и предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът е направил искане за допускане на касационното обжалване поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, тъй като: Обжалваното решение е постановено при грубо нарушение на императивните процесуални правила за призоваване на страните в гражданския процес и на основен принцип засягащ търсената от страните защита и съдействие, какъвто е този за равенството на страните и гарантираното им право на защита и представителство в процеса (чл.9 от ГПК). Твърди, че касаторът/въззивник неправилно е бил призован лично, след като вече е имал упълномощен процесуален представител, поради което призоваването му е нередовно и в противоречие с практиката на ВКС в решение №197/27.10.2015г. по гр.д.№2426/2015г. на І г.о.; решение №249/24.03.2010г. по гр.д.№397/2009г. на ІІІ г.о.; решение №146/18.12.2014г. по т.д.№ 395/2014г.; решение №56/17.06.2014г. по т.д.№2705/2013г. на І т.о. Навежда и довод, че нередовното му призоваване на адрес различен от посочения съдебен такъв, е довело до невъзможност да се позове на нововъзникнали факти и обстоятелства по реда на чл.266, ал.2 от ГПК, респ. да представи доказателства за наличие на преюдициален спор – наличие на престъпни обстоятелства свързани с начина на определяне на трудовото възнаграждение на ищеца за месец септември 2023г. и образувано досъдебно производство по подадения от касатора сигнал до Окръжна прокуратура – Пловдив. Това искане е свързано с начина, по който се връчват съобщенията на страна, която има упълномощен процесуален представител по делото, посочен като съдебен адрес, но с оглед въведените от страната доводи и касационни оплаквания, съставът на съда намира, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като същото няма да доведе до промяна в правния резултат по спора. За да бъде спряно производството по делото по реда на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, е необходимо престъпните обстоятелства да са релевантни за разглеждания гражданско-правен спор и от тяхното установяване да зависи неговия изход. Необходимостта от спиране на производството в този случай произтича от обстоятелството, че за гражданския съд съществува забрана за установяване на факти, които са съставомерни по Наказателния кодекс, освен в случаите, когато това не може да бъде сторено в наказателното производство, тъй като: 1. наказателно преследване не може да бъде възбудено или то е прекратено (деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; деецът е починал; изпаднал е в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта); 2. наказателното преследване е спряно, когато разглеждането на делото в отсъствието на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина или е спряно по отношение на един или няколко обвиняеми при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне или 3. извършителят на деянието е останал неоткрит. Сам по себе си факта на сезиране на прокуратурата от едната от страните по спора със сигнал за извършено престъпление от другата, както и образуването на досъдебно производство, не е основание за спиране на висящо исково производство на осн. чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, нито обвързва гражданския съд с преценката за наличие на преюдициалност на обстоятелствата, съответно за техния престъпен характер. Още повече, че касаторът не е навел твърдения и по делото не може да се установи срещу кои виновни длъжностни лица от Община Сопот е образувано досъдебно производство, дали между тях е и ищецът по делото, респ. за какви деяния. Посочените от касатора текстове на НК не са достатъчни за установяване наличие на тъждество между обстоятелствата предмет на досъдебното производство и тези, които са обуславящи за висящия гражданско правен спор. Ето защо, по това искане не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са наведени и доводи, че въззивното решение е постановено при грубо нарушение на императивните процесуални правила за спиране на делата при наличие на преюдициален спор, засягащ основен принцип на гражданския процес за търсената от страните защита и съдействие, какъвто е този за установяване истината по делото (чл.10 от ГПК). Твърди се неправилност на обжалваното решение произтичаща от неправилното приложение на разпоредбата на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като производството по въззивното дело е следвало да бъде спряно, поради наличие на преюдициален спор относно законосъобразността на уволнението на ищеца, от което произтича и правото му да претендира заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. По това искане страната не е навела довод за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, нито е посочила конкретни съдебни актове. Съгласно разясненията дадени в ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС, задължение на съда е да спре делото на основание чл. 229 ал.1 т.4 ГПК при наличие на висящ процес относно друг спор, явяващ се преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е спорът, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Трайно установена е и практиката на ВКС, част от която е определение № 14/18.01.2022 г. по ч. гр. д. № 4141/2021 г. на III г.о., според която исковете за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск не са обусловени от произнасянето на компетентния съд по иска за отмяна на уволнението като незаконосъобразно. Последният не е обуславящ и няма преюдициално значение, тъй като претенцията за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловена от факта на прекратяване на трудово правоотношение, но не и от решението на съда по спор дали същото е законосъобразно. Така даденото разрешение е относимо и към настоящото производство, като изводът на въззивния съд за липса на преюдициалност на спора за законосъобразност на издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, е в съответствие с установената съдебна практика по приложение на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК. По този въпрос също не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и с твърдението, че въззивното решение е постановено при допуснато от съда грубо нарушение на императивните процесуални правила в гражданския процес, свързани с допускането и приемането на съдебни експертизи в гражданския процес, както и със събирането на доказателствата в него, а от тук и на основни принципи на процеса, каквито са тези за законност и диспозитивното начало (чл.5 и чл.6 от ГПК). Навел е довод за противоречие на решението с практиката на ВКС, според която без искане на страните или съда експертиза не може да бъде допусната и изслушвана, както следва: решение 310/31.12.2019г. по гр.д. №1166/2019г. на ІV г.о.; решение №100/29.06.2021г. по гр.д.№2996/2020г. на ІІІ г.о.; решение № 10/09.02.2022г. по гр.д.№1921/2021г. на ІІІ г.о.; решение №145/19.02.2020г. по т.д.№3004/2018г. на ІІ т.о. Изложил е още, че вещото лице следвало да изготви възложеното му заключение само въз основа на собствените си знания и опит, както и въз основа на събрания доказателствен материал и на представените му от страните писмени доказателства, но не и на база странични данни или предположения, поради което решението противоречи и на решение №48/23.07.2020г. по т.д.№199/2019г. на ВКС, І т.о. Това искане е свързано със задължението на съда, независимо дали приема или не експертно заключение по делото, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата, както и да цени заключението в съвкупност и останалите събрани по делото доказателства. По този въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него (чл. 202 от ГПК). Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата и да прецени доказателствената му сила съобразно неговата обоснованост, в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. В конкретния случай, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза е изготвено по поставената от съда задача, въз основа на представените по делото доказателства и проверка на ведомостите, намиращи се при ответното дружество. Съдът е кредитирал заключението на вещото лице, което е съответствало в пълна степен на поставената от съда задача и е изчислило размера на следващото се на въззивника обезщетение по предвидения в закона ред. Извел е крайния си извод за основателността на предявения иск след съвкупна преценка на събраните доказателства. С оглед на изложеното, по това искане не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (чл.280, ал.1, т.1 от ГПК). Доводите на страната, че заключението не е било поискано и е изготвено на база странични данни или предположения не съответстват на мотивите на въззивния съд. Същите са обосновани с твърдения за неправилност на въззивното решение и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които по естеството си представляват оплаквания за неправилност на решението и касационната инстанция разглежда след допускане на обжалването. Както беше посочено по-горе, проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно установената задължителна практика на ВКС в решение №50216/28.10.2022г. по гр.д.№573/2022г. на ІV г.о.; решение №50189/25.11.2022г. по гр.д.№512/2022г. на ІІІ г.о.; решение №60219/14.12.2021г. по гр.д.№3995/2020г. на ІІІ г.о. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и на това основание. При постановяване на обжалваното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл. 280, ал.2, пред. трето от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78, ал.1 от ГПК и направеното искане касаторът Община Сопот следва да бъде осъден да заплати на Н. П. Н. сумата от 2 700 лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Същата, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ, възлиза в размер на 1 380, 49 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,