Определение № 2625 от 19.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1377/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. П. срещу решение №.3/23.01.26 по г.д.№.312/25 на ОС Търговище, с което, след отмяна на реш.№.154/15.04.25 по г.д.№.1194/24 на РС Търговище, предявените от касатора при условията на евентуалност искове за заплащане на сумата 124 916,67лв. /63 866,32 евро/ за периода 1.09.21-1.09.24 на основание чл.121а ал.4 КТ, респективно чл.59 ЗЗД, са отхвърлени като неоснователни, със съответно произнасяне по разноски. Ответната страна „Ефо линия“ООД оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че претенцията на ищеца е обоснована с твърдения, че е изпълнявал задълженията си като шофьор по сключен с ответника трудов договор от 09.11.22 - предвид основната дейност на ответното дружество „международен транспорт“, за чужда сметка, като подизпълнител на белгийски спедитор, който фигурира като такъв във всички негови CMR /ЧМР-международни товарителници/ и всички превозвани от ищеца товари са осигурявани на ответника от тази белгийска фирма; трудът е престиран при т.н. „двойна езда“ /в тира винаги е имало по двама водачи едновременно-единият шофира, другият стои в кабината до него/, ответникът транспортирал ищеца и колегите му с микробус от България до паркинг за тировете в [населено място], Белгия, откъдето Г.П. обикновено се качвал на тир на ответника и започвал период на ежедневно, постоянно и непрекъснато шофиране и пребиваване в камиона за периоди от по 3-7 непрекъснати месеца; по изключение, ако тирът е бил на друго място, ищецът бил транспортиран от паркинга в [населено място] със собствен на ответника л.а.„Дачия“ до мястото, където се намирал тира; през тези периоди ищецът и колегата му на практика живеели в камиона, вкл. шофирали, нощували, готвели си и се хранели, къпели, чакали (товарене/разтоварване, по граници и т.н.); при тези обстоятелства се претендира, че по отношение на заплащането на труда са приложими правилата на белгийския Колективен трудов договор (КТД) в хипотезата на чл.121а ал.4 КТ и исковата сума е определена като разликата между паричната равностойност на престирания труд, изчислена на база минималните ставки на К.Белгия, и платено му от ответника трудово възнаграждение. Съдът е приел, че съгласно чл.2.1 от Директива 96/71/ЕО по смисъла на Директивата „командирован работник“ означава работник, който за ограничен период извършва работа на територията на държава-членка, която е различна от държавата-членка, в която той обичайно работи“. Ответникът е български работодател /седалището и адресът на управление на дейността му е в РБългария/ ищецът-негов работник /заемал длъжност „шофьор, тежкотоварен автомобил-12 и повече тона“/, командирован на територията на други държави-членки на ЕС, за да извършва превози на товари за негова сметка и под негово ръководство, въз основано на договори, сключени между работодателя и ползвателите на услугите по превоза. Спорът е в това дали, както твърди ищецът, работната „база“ на ответника е установена в Кралство Белгия и превозваческата му дейност е най-тясно свързана с тази държава-членка; не е спорно и се установява от доказателствата, че в процесния период ищецът, като водач на товарен автомобил, с прикачено ремарке, с тонаж над 15 тона, е осъществявал международни превози в Западна Европа, на територията на различни държави–членки на ЕС, като се качвал на камиона (тръгвал на поредния курс) от паркинг в Кралство Белгия,. по време на превозите шофирането се извършвало от двама водачи, които се сменяли; седмичните почивки се ползвали от шофьорите в различни градове - Париж, Мадрид, Амстердам, в зависимост от продължителността на шофиране и законовите норми за ползване на седмична почивка, като са били спазвани законовите изисквания за времето на непрекъснато шофиране (4ч. и 30м.), следвано от задължителна почивка от 45 минути (в тази връзка е и признанието на ищеца в становище вх.№ 3617/17.09.25г.). Въззивната инстанция е отразила, че при отговора на въпросите приложима ли е разпоредбата на чл.121а КТ (в която е транспонирана Директива 96/71/ЕО) и издадената въз основа на нея Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, респ. приложима ли е Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги при командироване на шофьори в държави от ЕС, по Споразумението за Европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария от български работодатели, е изходила от практиката на съдилищата и на ВКС, както и от относимите директиви и регламенти на ЕС, преценени в контекста на установената фактическа обстановка по делото и при съобразяване на Решение на СЕС (голям състав) от 1.12.20 по дело С-815/18 - предвид разрешението на поставените пред Съда два въпроса относно приложението на Директива 67/71/ЕО (т.30-т.41) и относно установяването на връзка с територията на съответната държава (т.49-т.56 от решението на СЕС). Посочила е, че, анализирайки събраните гласни и писмени доказателства, приема, че извършваните от ищеца международни превози - предвид представените командировъчни, писмени доказателства, показанията на свидетеля и отчасти обясненията на управителя на ответното дружество (в частта, подкрепени от останалите доказателства), съобразявайки чл.1 от Директива (ЕС) 2020/1057, конкретният случай попада в приложното поле на директивата - спрямо водачи, чиито работодатели са предприятия, установени в държава-членка, която предприема транснационална мярка, посочена в чл.1 §3 б.“а“ от Директива 96/71/ЕО. Отразено е, че в решението на СЕС от 01.12.20 по първия преюдициален въпрос съгласно т.30-т.41 се приема, че Директива 96/71 трябва да се тълкува в смисъл, че е приложима към транснационалното представяне на услуги в сектора на автомобилния транспорт. В случая ищецът е командирован от ответното предприятие, в което работи по трудов договор на територията на различни държави-членки на ЕС - Германия, Белгия, Нидерландия, Франция, Люксембург, Испания, Италия, Австрия, в зависимост от съответния курс, обичайно в рамките на 3-4 месеца, но и с по-кратки курсове (съгласно таблицата към съдебно-икономическата експертиза, стр.7), за сметка на ответното предприятие и под негово ръководство по договор, сключен между командироващото предприятие и съответния спедитор. В този смисъл са и показанията на св.И., съгласно които ищецът е карал за „фирмата „Жан Дерайх“/“Ян Дерайх“ (така се произнасяло името й), като курсовете му били предимно в държави като Белгия, Германия, Франция, Испания и Холандия. Товарите не са били собственост на ответника, а на други фирми. В тази връзка са и обясненията на един от управителите на ответното дружество по реда на чл.176 ГПК. Установеното от св.И. е в подкрепа на твърденията на ищеца, че последният е карал само за една фирма (според ИМ това е белгийски спедитор), като свидетелят изрично посочва фирмата по име, като предполага, че е белгийска. От представените писмени доказателства, в т.ч. Чартърен договор (Чартърно споразумение между Й.А.М.Де Р. Б.В. и „Ефо линия“ООД за предоставяне на услуги от името на Й.А.М.Де Р. Б.В), неоспорен от ищеца, и ЧМР, се установява, че посочената от свидетеля фирма „Жан Дерайх“/“Ян Дерайх“ е „JAN DE RIJK“ LOGISTICS, (в превод на български език „Йан Де Р. Логистик“), city R., N.. В случая без значение е субективното знание/считане на субекта (ищеца, свидетеля), че фирмата е белгийска, след като се установява, че фирмата, „за която е карал“ както ищецът, така и свидетелят, е холандска. Извършваните превози, съобразно техния характер и маршрут, предвид събраните писмени и гласни доказателства, макар и не изчерпателно определящи точният начин на превоз, обуславят извод, че същите попадат под понятието, установено в Директива (ЕС) 2020/1057 „недвустранни международни транспортни операции“, т.е. „кръстосани търговски операции“. Ответникът не е ангажирал доказателства, доказващи противното. Предвид изложеното е формиран извод, че спорните правоотношения в настоящия случай се регулират от чл.121а ал.1 т.1 б.„а“ КТ – командироване от български работодател за своя сметка и под свое ръководство на територията на друга държава–членка на ЕС въз основа на договор, сключен между работодателя/ответника и ползвателя на услугите. С разпоредбата на чл.121а КТ в сила за исковия период е транспонирана Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги. Изрично от приложното поле на Директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав (чл.1 § 2); в нейното приложно поле остават останалите видове транспорт и международните превози не са изключени – в този смисъл и горецитираното Решение на СЕС от 01.12.20 (т.30-т.41), съгласно което ясно е посочено, че Директива 96/71/ЕО намира приложение за международните превози, а не само за каботажните превози, определени в Регламент /ЕО/ №.1072/2009 и Регламент /ЕО/ № 1073/09 - тези, при които превозът се извършва изцяло в една приемаща държава-членка на ЕС. За разрешаване на втория спорен въпрос съдът отново е изходил от разрешението, дадено с решението на СЕС от 01.12.20 в т.42 и сл. Посочил е, че според приетото от СЕС с оглед Директива 96/71 работник може да се счита командирован на територията на държава-членка само ако изпълнението на работата му има достатъчна връзка с тази територия, което предполага цялостна преценка на всички характеристики на работата на съответния работник (т.45), съответно, по отношение на шофьорите в международния автомобилен превоз – преценка доколко силна е връзката между работата, изпълнявана от такъв работник в рамките на доставката на транспортната услуга, която му е възложена, и територията на всяка съответна държава членка, като фактът, че изпълнението или приключването на изпълнението на задачите от командирования работник е в седалището на второто предприятие, сам по себе си не е достатъчен да се приеме, че този шофьор е бил „командирован“ на територията на тази друга държава членка (т.43-52). Предвид изложеното, в контекста на установеното по разглеждания случай, твърдението на ищеца, че следва да се приложи белгийското законодателство (белгийският КТД в областта на транспорта), е намерено за неоснователно. Отразено е, че в светлината на разясненията по преюдициалните запитвания обстоятелството, че ответната фирма е ползвала един и същ паркинг в Кралство Белгия, докъдето ищецът и партньорът му-водач са били транспортирани и откъдето са се качвали на камиона, респ. приключването на курса им, само по себе си не обуславя наличието на такава „достатъчна връзка“ с територията на Белгия; очевидно е и, че не става въпрос за „каботажни превози“ в Белгия, определени в Регламент (ЕО) 1072 и Регламент (ЕО)№ 1073/2009г., при които превозът се извършва само в една приемаща държава-членка; от друга страна, за разлика от цитираните от ищеца решения на ВКС и други съдилища в страната, в случая не е установено ответникът да има база на този паркинг, да има свои служители, офис или др. подобни. По тези съображения и не са налице основанията на чл.121а ал.4 КТ, в съответствие с цитираните директиви и регламенти, за приложение на трудовото законодателство в областта на международния транспорт на Кралство Белгия - в частност посочения белгийски КТД, и това обуславя неоснователност на предявените искове. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Как следва да се определи приемащата държава по смисъла на чл.121а ал.4 от КТ, чиито минимални условия на работа са релевантни при иск по чл.121а ал.3 вр. с ал.1 т.1 б.“а“ КТ при командироване в рамките на предоставяне на услуги на международни шофьори на тежкотоварни камиони, преминаващи през повече от една държава, членка на ЕС?“ /реш.№.298/9.01.19 по г.д.№.2180/ 18, ІV ГО, реш.№.173/6.03.18 по г.д.№.4431/17, ІІІ ГО/; 2.“Следва ли въззивният съд да приложи чл.162 от ГПК ако установи, че ищецът -международен шофьор, действително е командирован при условията на чл.124а ал.4 КТ вр. с ал.1 т.1 б.“а“ от КТ в рамките на предоставяне на услуги, но неправилно е определил приемащата държава по смисъла на чл.121а ал.4 от КТ?“; 3. „Възможно ли е и как следва да процедира съда ако не намери достатъчна връзка с нито една държава от ЕС при командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл.121а от КТ в няколко държави от ЕС?“; 4.“Възможно ли е връзката да не е „достатъчна“ с нито една от няколко свързаните с командироването държави или във всички случаи следва да се установи най-тясната връзка с поне една от тях?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Цитираната във връзка с първия въпрос практика е по въпрос за приложението на чл.121 ал.3 КТ (отм.) при командироване в повече от една страна-членка на Европейския съюз за период по-дълъг от 30 календарни дни, но по-малко от 30 дни във всяка една държава. В същата е прието, че националната правна уредба на командироването на работници преди декември 2016г. е в разпоредбата на чл.121 ал.3 КТ /нова ДВ бр.15/10, в сила от 28.08.10; отм. ДВ бр.105/16/ и се прилага в случаи на командироване в рамките на предоставяне на услуги, която хипотеза е уредена в Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги /Директива 96/71/ЕО/; изрично от приложното поле на директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав /чл.1 §5 от Директива 96/71/ЕО/; в нейното приложно поле остават останалите видове транспорт; при действието на чл.121 ал.3 КТ /отм./ международните превози не са изключени, нито е ограничено приложението на Директива 96/71/ЕО по отношение на тях; при наличие на останалите предпоставки на чл.121 ал.3 КТ ще намери приложение за командироване на шофьори за повече от 30 календарни дни в държави от ЕС, в държави - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария. Доколкото чл.121 ал.3 КТ е отменен, въззивният съд е приел, че с разпоредбата на чл.121а КТ - в сила за исковия период, е транспонирана Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги; изрично от приложното поле на Директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав (чл.1 § 2); в нейното приложно поле остават останалите видове транспорт; международните превози не са изключени-в този смисъл и Решение на СЕС от 01.12.20 (т.30-т.41), съгласно което ясно е посочено, че Директива 96/71/ЕО намира приложение за международните превози, а не само за каботажните такива, определени в Регламент /ЕО/ №.1072/09 и Регламент /ЕО/ №.1073/09 /тези, при които превозът се извършва изцяло в една приемаща държава-членка на ЕС/. Предвид изложеното приетото във въззивното решение не е в отклонение от отговора на правния въпрос в цитираната от касатора практика. От друга страна последната не е постановена по въпрос относно определянето на приемащата държава. Доколкото в обжалвания съдебен акт е обсъждан въпрос за държавата, с която е налице най-тясна връзка, това е направено при позоваване на релевантната практика на СЕС – Решение на СЕС (голям състав) от 1.12.20 по дело С-815/18, като са изследвани събраните доказателства относно претенцията за присъждане на суми според законодателството на Кралство Белгия и е намерено, че, предвид доказателствата и критериите на решението, Белгия не може да бъде дефинирана като държава, с която връзката е най-тясна. С оглед на изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Останалите въпроси не са били предмет на изрично обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на общотеоретични въпроси към касационната инстанция. Поради това и изведените такива не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Трябва да се има предвид, че обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3, т.1 на същата правна норма. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Само за пълнота следва да се посочи, че въпросът дали Кралство Белгия съставлява държавата, с която е налице най-тясна връзка - предвид изложените в исковата молба твърдения, е такъв, чието доказване касае основанието на претенцията /за присъждане на суми съобразно КТД на КБелгия/, а не размера й - поради което и чл.162 ГПК е неотносим. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 520 евро платен адвокатски хонорар. Възражението за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК е неоснователно, доколкото не може да се приеме, че се касае за спор, който не се отличава с фактическа и правна сложност предвид обема на ангажираните доказателства и спецификата на материята, вкл. необходимостта от обсъждане на релевантно право на ЕС и практика на СЕС, и извършените процесуални действия с оглед представения отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,