Определение № 2039 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2689/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Б. Р., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат К. Й., срещу въззивно решение № 152 от 02.03.2023 г. по в.гр.д. № 28/2023 г. на Окръжен съд - София, с което е потвърдено решение № 177 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 453/2022 г. на Районен съд – Ихтиман. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от М. Б. Р. срещу ответника ДЗЗД „ДЖЕН ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 ГПК, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване на наложеното му със заповеди №№ 1/07.04.2022 г. и 257/07.04.2022 г. дисциплинарно уволнение за незаконно и отмяната му, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение в размер на 18 000 лв. за оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 08.04.2022 г. до 08.10.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска уважаване на предявените искове в пълен размер.

Ответникът ДЗЗД „ДЖЕН ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ не е взел становище по подадената жалба.

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 86 от ЗЗД от М. Б. Р. против ДЗЗД „ДЖЕН ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“. Установено е, че между страните е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 000257 от 01.10.2021 г. на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, според което ищецът е изпълнявал длъжността „Отговорник/Специалист техническа поддръжка“. Във връзка с наведените във въззивната жалба възражения съдът е разгледал и изложил собствени мотиви за законосъобразността на заповедта за уволнение и посоченото в нея нарушение. Пиел е, че заповед № 1/07.04.2022 г. за дисциплинарно уволнение отговаря на изискванията на закона за конкретизиране на дисциплинарното нарушение, подробно описвайки инцидента на 10.03.2022 г., като включително са обсъдени и дадените от работника обяснения. Като спорен е изведен въпросът дали конфликтът на 10.03.2022 г. между ищеца и друг служител на дружество е протекъл по описания начин и ищецът действително ли е употребил физическа сила. От съдебно-медицинското удостоверение е установено, че другото участвало в конфликта лице е имало кръвонасядания в областта на шията в ляво и по лявото коляно, които биха могли да бъдат получени по описания от освидетелствания механизъм и време. Механизмът на конфликта и употребената физическа сила от страна на ищеца се потвърждават и от представения протокол, подписан от служители очевидци на инцидента, както и от показанията на единия от подписалите протокола служители, разпитан в съдебно заседание. Съдът е посочил, че не кредитира показанията на съпругата на ищеца, както и на другия разпитан свидетел, тъй като същите не са преки очевидци на случката. Доколкото не са установени опровергаващи посочения механизъм доказателства, то при съвкупната преценка на гласните и писмените доказателства и следвайки житейската логика се налага изводът, че инцидентът е станал по описания в заповедта за уволнение начин. Независимо, че ищецът се е застъпвал за справедливо отношение към друг работник, прибягването до физическа разправа е неприемливо от гледна точка на трудовата дисциплина и представлява „тежко нарушение“. Установено е, че работодателят е спазил процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, като на ищеца е дадена възможност с покана-искане от 23.03.2022 г. да даде обяснения в 7-дневен срок, както и че същият е запознат със съдържанието и на поканата и на заповедта за уволнение, които са му били прочетени в присъствието на свидетели при направен от него отказ да ги подпише. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че наложеното наказание е съразмерно с умишлено извършеното нарушението и в случая е ирелевантна липсата на предходни дисциплинарни нарушения. Установено е, че в Правилника за вътрешния трудов ред, с който ищецът е бил запознат, изрично е посочено като пример, че „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“ представлява „сбиване на територията на предприятието“. Приел е, че дисциплинарното наказание е наложено в преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 КТ. Във връзка с направените от ищеца възражения е посочено, че прекратяването на трудовото правоотношение с отделна заповед е допустимо според константантната съдебна практика, както и че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест и е преценил доказателствата.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона?“;

2. „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да мотивира своите решения?“;

3. „Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?“;

4. „Длъжен ли е съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото?“;

5. „Длъжен ли е работодателят да установи всички обстоятелства, имащи отношение към твърдяното дисциплинарно нарушение?“;

6. „Длъжен ли е работодателят да изслуша работника преди да наложи наказанието дисциплинарно уволнение?“.

7. „Длъжен ли е работодателят да мотивира заповедта за уволнение? Възпроизвеждането на нормативния текст на съответния фактически състав, който е основание за дисциплинарното уволнение, може ли да се приеме като мотивиране на уволнението?“.

В подкрепа на наведените твърдения по поставените въпроси са посочени множество решения на ВКС.

Поддържа се още наличието на самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 152 от 02.03.2023 г. по в.гр.д. № 28/2023 г. на Софийския окръжен съд, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване.

Първата група процесуалноправни въпроси – от първи до четвърти – са относими, но са решени съобразно трайната практика на ВКС, включително посочената от касатора. По същество въпросите се свеждат до един – за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и да обсъди всички доказателства. Според практиката на ВКС, включително и посочената от касатора, е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо кредитира част от тях, а други - не, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика.

Съгласно чл. 189 КТ при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Преценката за тежестта на нарушението се прави за всеки отделен случай съобразно конкретно установените по делото обстоятелства.

Шестият въпрос се отнася до възприемането на фактическата обстановка от съда, поради което не може да обуслови допускането на касационно обжалване. Съдът е установил, че работодателят е поканил ищеца да даде обяснения, включително същият е бил изслушан пред комисия със връзка с извършеното от него нарушение, преди налагането на диссциплинарното наказание.

Седмият въпрос изразява несъгласието на касатора с правните изводи на въззивната инстанция, доколкото в обжалваното решение изрично е прието, че заповедта е мотивирана и съдържа обстоятелствата, конкретизиращи дисциплинарното нарушение. Правилността на въззивното решение не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

В изложението не се съдържа аргументация във връзка с бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – нито е посочена противоречива, грешна или остаряла съдебна практика, нуждаеща се от изоставяне, коригиране или осъвременяване, нито конкретни правни норми, за които се поддържа, че са неясни или непълни.

Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК без да навежда твърдения в какво се състои вероятната недопустимост на обжалваното решение. За пълнота на изложението следва да се посочи, че не са налице основания, които да водят да извод за вероятна недопустимост на решението.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото не постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.