Определение № 50779 от 01.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2602/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Седмо средно училище „К. Ш.“ срещу въззивно решение № 1190 /10.03.2020 г. по гр. д. № 930 /2019 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 10520 /06.11.2019 г. по гр. д. № 2128 /2019 г. на Благоевградския районен съд, с което са уважени предявените от Т. Ж. Б. срещу жалбоподателя искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ за признаване незаконността на уволнението, възстановяване на предишната работа и заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение. Ответницата по касационната жалба Т. Ж. Б. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане до касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е съобразил, че с влязло в сила съдебно решение е признато за незаконно уволнението на ищцата и тя е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност – „старши учител“ в Седмо средно училище „К. Ш.“. Съдебният акт е влязъл в сила на 13.02.2019 г. с постановяване на определението на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е установил, че първоинстанционният съд е изпратил съобщение до ищцата на основание чл.345, ал.1 КТ (получено от нея лично на 11.06.2019 г.), че е възстановена на заеманата длъжност и следва да се яви на работа в двуседмичен срок. Ищцата се е явила на работа на 24.06.2019 г. и на тази дата е депозирала писмено заявление за започване на работа, но със заповед № РД – 11 /25.06.2019 г. трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.2 КТ, поради неявяване да заеме длъжността, на която е възстановена с влязло в сила решение. Работодателят е приел, че ищцата е узнала, че е възстановена на работа на 13.02.2019 г., с постановяване на определението на ВКС, което е публикувано на сайта на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване и въззивното решение е влязло в сила. Разпитаната по делото свидетелка З. е заявила, че в периода 1-6 май 2019 г. ищцата е споделила, че е възстановена на работа. За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че двуседмичният срок по чл.345, ал.1 КТ започва да тече от получаването на съобщение за възстановяване, с оглед на което моментът на узнаване по друг начин се явява ирелевантен. От това следва изводът, че ищцата се е явила на работа в законоустановения срок, поради което извършеното уволнение на основание чл.325, ал.1, т.2 КТ е незаконно. При определяне на размера на присъденото обезщетение, въззивният съд е съобразил представената служебна бележка от Агенцията по заетостта от 04.10.2019 г., в която е отразено, че ищцата е регистрирана като безработна, която съпоставена с останалите писмени доказателства – справката от НАП и трудовата книжка, обосноват извода, че ищцата не е работила по трудови правоотношения в периода от 25.06.2019 г. (датата, от която е уволнена) до 04.10.2019 г. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател извежда правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият поставен въпрос е: От кога тече двуседмичният срок за явяване на работа по чл.345, ал.1 КТ - само от получаване на нарочно съобщение от първоинстанционния съд, разгледал делото, или и от узнаването за влязлото в сила решение за възстановяване на предишната работа, което не съдържа съобщение за явяване на работа в определен срок? Жалбоподателят твърди, че по въпроса има противоречива практика, поради което е образувано т.д. № 3 /2019 г. на ВКС, г.о. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с приетото в тълкувателно решение № 3 /02.12.2021 г. по т.д. № 3 /2019 г. на ОСГК на ВКС, че двуседмичният срок за явяване на работа по чл.345, ал.1 КТ започва да тече само от получаването от страна на работника или служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за съдилищата. С приемането на тълкувателното решение съдебната практика е уеднаквена и противоречието в нея е преодоляно. Съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото тълкувателно решение изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Втория поставен въпрос е: за задължението на съда да обсъди представените доказателства и доводите на страните във връзка с тях и да изложи свои съображения при обосноваване на фактическите и правни изводи по съществото на спора. Касационният жалбоподател твърди, че по поставения въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с т. 19 от ТР № 1 /04.01.2001 год. по гр.д. № 1/2000 г на ОСГК на ВКС, решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201 / 2016 г. на ВКС, решение № 244 от 09.02.2018 г. по т. д. № 2 / 2017 г. на ВКС, решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1055 / 2016 г. на ВКС. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както твърди жалбоподателят. Въззивният съд е обсъдил доводите на жалбоподателя след като е установил релевантните за спора факти въз основа на преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства и е изложил самостоятелни мотиви по тях и по съществото на спора. Третият поставен въпрос е: Следва ли да се приемат за доказани предпоставките на чл.225, ал.1 от КТ, и конкретно - времето, през което незаконно уволненият работник /служител е останал без работа, когато той е представил с исковата молба единствено препис (фотокопие) от трудовата си книжка, от което е видно, че след вписаното прекратяване на трудовото правоотношение с ответника - работодател няма извършени други вписвания за постъпване на работа при същия или друг работодател, без да са ангажирани никакви други доказателства в тази насока, включително и без да е направена от съда констатация по оригинала на трудовата книжка? Касационният жалбоподател твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в противоречие с тълкувателно решение № 6 /15.07.2014 г. по тьлк. дело № 6 /2013 г. на ОСГК на ВКС и решение № 409 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 2667 /2013 г. на ВКС. Въпросът не е обуславящ, тъй като, както беше посочено за мотивите на въззивния съд, той е основал извода си за оставането на ищцата без работа за периода, за който искът по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ е уважен – от 25.06.2019 г. до 04.10.2019 г., на преценка на представената от ищцата служебна бележка от Агенцията по заетостта, дирекция Бюро по труда, от 04.10.19 г., която съпоставена с останалите писмени доказателства – справка от НАП и трудовата книжка. Приетото не е в противоречие, а в съответствие с приетото в посоченото т.д. № 6 / 2013 г. на ОСГК на ВКС, че фактът на безработицата може да бъде доказан, като се установи регистриране на ищеца в бюрото на труда като безработен за посочения период. В случая двете инстанции са приели факта на оставането на ищцата без работа за доказан до деня на издаването на удостоверението от Агенцията по заетостта, дирекция Бюро по труда, което е същото. По този въпрос, както и по първия въпрос съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото тълкувателно решение изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това и само за пълнота може да се добави, че не е допуснато противоречие с посоченото решение по гр.д. № 2667 /2013 г., което е основано на обсъденото тълкувателно решение по т.д. № 6 /2013 г. и в което е прието същото, че фактът на оставането без работа може да бъде доказан, като се установи регистриране на ищеца в бюрото на труда като безработен за посочения период. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване. С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответницата по касационната жалба прави искане за присъждане на разноски при евентуално допускане на касационно обжалване и не е представила доказателства за направени разноски в производството по чл.288 ГПК. Поради това разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът