Определение № 949 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4263/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на "Фючърбилд Груп" ЕООД, представлявано от адв. Зл. Х., срещу онази част от Решение № 4098/26.06.2025 г. по в. гр. д. № 2029/2024 г. на Софийски градски съд, в която след частично потвърждаване на Решение № 17753/31.10.2023 г., постановено по гр. д. № 15899/2023 г. по описа на СРС, ГО, 180 състав, като краен резултат касаторът е осъден да заплати на Д. Д. К. на основание чл. 200, ал. 1 КТ разликата над 5 000 лева до 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.07.2022 г., ведно със законна лихва от датата на настъпване на увреждането до окончателно изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че съпричиняването на вредите от пострадалия е само в размер на 50 %, както и приетия за справедлив размер на обезщетението. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска за разликата над 5 000 лева.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. Д. К. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ за ангажиране отговорността на ответника по касация за вреди от трудова злополука, причинили временна неработоспособност на ищеца, негов работник, заемащ към датата на трудовата злополука длъжността „заварчик”.

За безспорно по делото, а и въз основа на влязло в сила Разпореждане № 31817/08.07.2022 г. на ТД на НОИ – София и показанията на свидетелите Г. и Д., СГС приел, че на 04.07.2022 г. по време на работа ищецът, непосредствено след проведен инструктаж с изрични указания до работниците да ползват обезопасителни колани при работа на скеле, се качил на това съоръжение без поставен обезопасителен колан, като при слизане от скелето той паднал. От удара получил счупване на костите на носа, без разместване на фрагментите, повърхностна разкъсно-контузна рана в областта на лявата ноздра, многофрагментно счупване на лявата лъчева и лакътна кост в областта на гривнената става, счупване на ладиевидната кост на лявата ръка, което счупване довело до периферно-стволова увреда на сетивните нерви на лявата ръка.

От заключението към съдебно-медицинската експертиза, изслушана в производството пред районния съд и показанията на свидетеля К., преценени от съда при условията на чл. 172 ГПК като логични и обективни, СГС установил, че на 06.07.2022 г. ищецът преминал през оперативно лечение на счупването, изразяващо се в открито наместване и фиксиране на фрагментите с метална остеосинтеза – плака, винтове и киршнерова игла. След интервенцията пострадалият носил гипсова имобилизация за 35 дни. При извършения от експерта личен преглед на ищеца, осъществил се около година след злополуката, било констатирано ограничено движение в лявата гривнена става при флексия (свиване), като прогнозата за пълно възстановяване била негативна, тъй като засегната била гривнената става. Болките, търпени от ищеца, били особено интензивни първите два месеца след инцидента, когато той имал нужда от постоянна чужда помощ в ежедневното си битово обслужване. Счупването на носните кости, съпроводено с оток и подкожен хематом, причинили на пострадалия затруднено дишане около 15 дни. Вещото лице пояснило, че обичайният възстановителен процес бил около 6 месеца, като след приключване на лечението било възможно пациентът да изпитва болки при смяна на времето и при натоварване.

При тези факти, съобразявайки тежестта на уврежданията, техния интензитет, периода на възстановяване, факта, че към настоящия момент макар функционалното възстановяване на левия крайник да било завършено, било възможно при влажно време да се усеща болезненост, отчитайки възрастта на ищеца към момента на злополуката – 40 години, а и обществения критерий за справедливост и съдебната практика по аналогични случаи, въззивният съд приел, че сумата от 24 000.00 лв. справедливо би обезщетила пострадалия за неимуществените вреди от злополуката.

Това обезщетение СГС счел, че подлежи на намаляване при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, на който работодателят се позовал в срок. Пояснил, че "грубата небрежност" е квалифицирана степен на небрежност, която се характеризира с неполагане и на най-елементарната грижа, тази, която и най-небрежният човек би положил за своите работи. Допълнил, че, за да е налице "груба небрежност", следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи, или че ще успее да го предотврати. За несъмнено установено СГС приел, че пострадалият, непосредствено преди настъпване на инцидента, е бил инструктиран, че е длъжен да носи обезопасителен колан при работа на скелето, но, независимо от това, пренебрегнал тези указания – качил се и започнал да слиза от скелето без предпазен колан. Тези действия въззивният съд оценил като самонадеяни – ищецът надценил собствените си възможности да се справи с непосредствения реален риск, подценил реалната опасност, като с поведението си допринесъл за настъпване на трудовата злополука в значителна степен, тъй като при носене на обезопасителен колан и използване на поставената стълба, телесните увреждания не биха настъпили според въззивния съд. С поведението си той игнорирал основни правила за безопасност, не положил елементарната грижа като професионалист в посочената сфера да гарантира безопасността си. По този начин според СГС той нарушил правилата за безопасност на труда (чл. 126, т. 6 КТ). Въззивният съд приел въз основа на показанията на свидетеля М. Г., "технически ръководител" на процесния строителен обект, че в нарушение на раздел 3, т. 16 от Инструкция № 35 за безопасно използване на скелета в строителството, одобрена от управителя на "Фючърбилд Груп" ЕООД, той не осъществил непосредствено ръководство на работниците, в т.ч. и на ищеца, във връзка с изпълнение на възложената им работа да монтират конзоли след като се качат на процесното скеле, което следвало да обезопасят. Решаващият съд е посочил, че, обратно на поддържаното във въззивната жалба, недоказано останало твърдението на работодателя, че техническият ръководител на обекта дал изрични указания на ищеца да не предприема каквито и да е било действия самостоятелно, а да се съобрази с нарежданията/указанията на по-опитните от него работници, поради което следвало да се приеме, че и двете страни са допринесли в еднаква степен за настъпване на процесната трудова злополука. Ето защо определеното обезщетение от 24 000 лв. въззивният съд намалил наполовина.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Как следва да се прилага чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, когато уврежданията са временни, без трайна инвалидизация?“;

2. „При установено поведение на работника, квалифицирано като „груба небрежност“ по чл. 201, ал. 2 КТ, как следва да се преценява процентът на съпричиняване?“;

3. „Допустимо ли е съдът да определи обезщетение в размер от 12 000 лева при временна неработоспособност, когато практиката на ВКС сочи, че в аналогични случаи обезщетенията се движат в диапазона до 6 000 – 8 000 лева?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 290 от 18.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 15/2015 г., IV ГО, Решение № 129 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 516/2020 г., III ГО (по първи въпрос), Решение № 374/23.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2013 г., IV ГО, Решение № 177/27.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 14/2009 г., II ТО (по втори въпрос), и Решение № 334/10.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2011 г., IV ГО (по трети въпрос).

Поставените от касатора въпроси (първи и трети) по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ обусловят решаващите изводи на въззивния съд и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца, проведените след злополуката оперативно, болнично и стационарно лечение с обща продължителност от 2 месеца, времетраенето на възстановителния период и понесените във връзка с травмите болки, неудобствата в ежедневното битово обслужване на ищца, който два месеца се нуждаел от чужда помощ, обстоятелството, че при личния преглед на ищеца на 27.09.2023 г., около година и два месеца след злополуката, било констатирано ограничено движение в лявата гривнена става при свиване. Въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалия - на 40 г. към датата на злополуката, преживените страдания от психическо естество, свързани със злополуката, стандарта на живот в страната към момента на увреждането, както и негативната прогноза за пълно възстановяване на здравето на ищеца в областта на счупването, обуславяща сравнително по-висок размер на обезщетението. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втория от повдигнатите въпроси, макар той да отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с практиката на ВКС, намерила израз в посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и служебно известните на състава Решение № 50176 от 17.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 36/2022 г., IV ГО, Решение № 161 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1633/2023 г., IV ГО, Решение № 55 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3556/2022 г., III ГО и други. В тези съдебни актове е прието, че съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства представляват критерии за намаляване на обезщетението. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай. Мотивите на въззивното решение съдържат анализ и оценка на критериите за намаляване на обезщетението, а несъгласието на касатора с крайния извод за степента на съпричиняване на вредите от пострадалия работник, е довод за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за неговата необоснованост, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Липсва противоречие на въззивното решение с посоченото в изложението Решение № 374/23.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2013 г., IV ГО, което дава отговор на правен въпрос, пред който СГС не е бил изправен.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на адв. Д., пълномощник на ответника по касация, следва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 720 евро, с вкл. ДДС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,