Определение № 5128 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2610/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Българска народна банка, представлявана от управителя си, действащ чрез пълномощника си Е. Б. В. - адвокат от САК, касационна жалба срещу въззивно решение № 1570 от 17.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 6172/2024 г. по описа на СГС, с което след отмяна на решение № 20066332 от 09.11.2022 г., постановено по гр. дело № 1814/2021 г. на Софийски районен съд, въззивният съд е отменил уволнението на П. Й. В., извършено със заповед № 105-09030/25.11.2020 г. на управителя на Българска народна банка, на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, считано от 27.11.2020 г., като незаконно, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; възстановил е П. Й. В. на длъжността, която е заемала преди уволнението - „старши юрисконсулт" в управление „Е.“, дирекция „Е.К.", отдел „МКК" в БНБ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ; осъдил е БНБ да заплати на П. Й. В. на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата 11 520 лв., представляваща обезщетение /брутно обезщетение/ за оставането й без работа поради незаконното уволнение през периода 27.11.2020 г. - 27.05.2020 г., ведно със законната лихва от 13.01.2021 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за горницата над сумата 11 520 лв. до пълния предявен размер от 13 824 лв. /или за сумата 2 304 лв./, поради извършено съдебно прихващане със сумата 2 304 лв., представляваща изплатено на П. Й. В. обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ- за неспазен срок на предизвестие /30 календарни дни/ при прекратяване на трудовото правоотношение.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и е необосновано. Изразява становище, че изводите на СГС относно закрилата, уредена в чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, са неправилни и необосновани, тъй като с бездействието си ищцата сама е станала причина да не се осъществи процедурата по Наредба № 5/1987 година на министъра на здравеопазването и да се сезира Инспекцията по труда. Подробни съображения са изложени и по отношение на твърдяното от касатора наличие на предпоставките на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Моли се обжалваното въззивно решение да бъде отменено и да бъдат отхвърлени исковите претенции.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като формулира следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени в тяхната съвкупност всички събрани но делото доказателства: писмени, гласни и заключения, допуснати и изслушани експертизи, както и всички наведени от страните твърдения, възражения и оспорвания при изграждане на своите фактически и правни изводи при постановяване на решението?

Касаторът счита, че обжалваното с касационната жалба решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, установена в следните съдебни актове: TP № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС; решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. 425/2015 г. по описа на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. 1106/2010 г. на ТК, ВКС; решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. по описа на ВКС; решение № 115/24.07.2024 г. по т. д. № 451/2023 г. по описа на ВКС; решение № 213/14.04.2025 г. по гр. д. № 2066/2024 г. по описа на ВКС, II г. о.

Касаторът поставя и група от въпроси по повод закрилата, уредена в чл. 333 от Кодекса на труда, а именно:

2.1. Счита ли се за разумен срок за изпълнение на задължението на работника/служителя съгласно чл. 2 от Наредба № 5 за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 Кодекса на труда срок, продължил повече от 1 месец, и по-конкретно 1 месец 4 дни - от датата на искането до датата на издаване на уволнителната заповед?

Позовава се на решение № 187 от 07.10.2019 г. по гр. д. № 4303/2018 г., ГК.

2.2. Счита ли се за извинителна причина за непредставяне на медицинските документи в определен срок фактът, че служителят следва да издирва документи, свързани с оперативно лечение преди повече от 20 години, при условие че според Кодекса на труда на предварителна закрили подлежат действително страдащи от заболяване работници/служители към датата на уволнение?

Посочва решение на ВКС № 1651 от 13.02.2004 г. на ВКС по гр. д. № 952/2002 г.

2.3. Ползва ли се с предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса труда служител, който не представи медицински документи, изискани работодателя в определен срок в рамките на процедура по закрилата, уредена в 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда и не прояви дължимата грижа за предаване на медицински документи, които в изпълнение на правна норма работодател следва да представи на териториална-експертна лекарска комисия?

Позовава се на решение № 246 от 12.07.2013 г. на ВКС по гр. д. 711 /2012 г.

2.4. Налице ли е злоупотреба с права в случай, че работникът/служителят не представя на своя работодател в продължение на повече от един месец медицински документи за наличие на заболяване с оглед провеждане на процедурата по закрила съгласно чл. 333, ал.1, т. 3 от Кодекса на труда?

2.5. Налице ли е нарушение на общия принцип за изискването за добросъвестност, посочен в чл. 8, ал. 1 от Кодекса на труда, т. е. на изискването честно и точно изпълнение на трудовите правоотношения, в случаите когато на работника/служителя е издаден медицински документ, свързан с декларирано от него заболяване при отправено от работодателя искане за предоставяне на медицински документи в процедурата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, но същият не е представен на работодателя?

Позовава се на решение № 246 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 711 от 2013 година.

2.6. Към кой момент трябва да е налице предварителното разрешение на Инспекцията по труда при уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от Кодекса труда - към датата на връчване на предизвестието или към датата на прекратяването на трудовия договор със заповедта, която в случай на връчено отработено предизвестие има само констативен характер?

2.7. Освобождава ли се работодателят от задължението да проведе процедурата по закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, когато работникът/служителят не му предостави медицински документи за наличие на заболяване?

По тази група въпроси касаторът сочи следната съдебна практика: решение № 21 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 808/2010 г. по описа на ВКС, 4 г. о.; решение № 191/25.04.2012 г. по гр. д. № 606/2011 г. по описа на ВКС, 4 г. о.; решение № 246/12.07.2013 г. по гр. д. № 711/2012 г. по описа на ВКС, 4 г. о.; решение № 44/10.02.2014 г. по гр. д. № 4497/2013 г. по описа на ВКС, 4 г. о.; решение № 187/07.10.2019 г. по гр. д. № 4303/2018 г. по описа на ВКС, 3 г. о.; определение № 1279/11.12.2014 г. по гр. д. № 4081/2014 г. по описа на ВКС, 3 г. о определение № 592/13.10.2020 г. по гр. д. № 1152/2020 г. по описа на ВКС, 4 г. о.

Касаторът поставя трета група въпроси във връзка с приложението на чл. 328, ал. 1, т. 5 от Кодекса на труда, а именно:

3.1. Кои си елементите на фактическия състав на прекратяването трудовия договор на основание чл. 328, aл. 1, т. 5 от Кодекса на труда?

3.2. При преценката дали е налице основанието за прекратяване на трудовия договор, уредено в чл. 328, ал. 1, т. 5 от Кодекса на труда, необходимо ли е съдът да изследва дали работникът/служителят освен професионалните качества притежава или не и лични качества за ефективно изпълнение трудовите си задължения?

3.3. Допустимо ли е съдът да вземе предвид само наличието на продължителен трудов стаж на една и съща длъжност (в случая юрисконсулт при различни работодатели) без да обсъди това доказателство в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, за да направи своя извод за наличие на професионални умения и опит у работника/служителя?

3.4. Елементите на фактическия състав ни прекратяването на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от Кодекса на труда включва ли и преценка дали липсата на лични или професионални качества е с по-голяма относителна тежест?

Посочва решение № 60259/18.08.2022 г. по гр. д. № 4104/2020 г описа на ВКС, 4 г. о.

3.5. За упражняване на правото на уволнение има ли значение, че в предходни години работникът/служителят е проявявал качества за изпълнение на дейността?

Посочва решение № 15 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 209/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60259/18.08.2022 г. по гр. д. № 4104/2020 г. по описа на ВКС.

3.6. При преценката за законността на уволнението на основание чл. 328, 1, т. 5 от Кодекса на труда каква е правната същност на атестационната карта за годишно оценяване на работника/служителя и може ли тя, в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, включително и свидетелски показания за отразените в нея факти и обстоятелства, да даде информация за липсата на професионални и лични качества за ефективно изпълнение трудовите задължения?

Сочат се: ТР № 4/01.02.2021 г., постановено но тълк. д. № 4/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС; решение № 60167/15.07.2021 г. по гр. д. № 559/2018 г. но описа на ВКС, 4 г. о.; решение № 60258/18.08.2022 г. по гр. д. № 3443/2020 г. по описа на ВКС, 4 г. о.; решение № 60259/18.08.2022 г. по гр. д. № 4104/2020 г. но описа на ВКС, 4 г. о. решение № 202 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 804/2011 г. по описа на ВКС, 4 г. о.; решение № 253 от 6.04.2010 г. по гр. д. № 4122/2008 г. по описа на ВКС, 4 г. о.

Касаторът излага допълнителни съображения, че ако касационната инстанция приеме, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, то счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като произнасянето на касационната инстанция по поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Според касатора налице са законови разпоредби, които са неясни, тълкуват се по различен начин от съдилищата, а е необходимо да бъдат изяснени тези проблеми с оглед бъдещ правилно прилагане на закона.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна, действаща чрез адвокат Р. А. Х. - САК, в който се изразява становище за неоснователност на депозираната касационна жалба. Подробно са изложени съображения по поставените в изложението на касатора въпроси. Претендират се разноски за касационното производство.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд, след като е очертал предмета на въззивното производство с оглед постъпилата въззивна жалба и наведените в нея съображения, е приел, че по делото не е спорно, а се и установява въз основа на събраните писмени доказателства, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен между П. В. и управителя на Българска народна банка /БНБ/ на 30.04.2018 г. трудов договор, по силата на който ищцата е заемала длъжността „юрисконсулт" в Управление „Емисионно“, Дирекция „Емисионно-касова", отдел „Логистика и методология“, функционално направление: основна банкова дейност, в Българска народна банка, считано от 03.05.2018 г., с изпитателен срок от шест месеца съгласно чл. 70, ал.1 вр. чл. 67, ал. 1, т.1 КТ. Съдът е констатирал, че след изтичане на изпитателния срок трудовото правоотношение е трансформирано в безсрочно, като ищцата първоначално е заемала длъжността „юрисконсулт“, а считано от 18.12.2019 г. - длъжността „старши юрисконсулт“ в посочената дирекция на БНБ като това правоотношение е прекратено едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ с издадена от управителя на БНБ заповед № 105- 09030/25.11.2020 г., при неспазен срок на предизвестие, считано от 27.11.2020 г. Съдът е посочил, че заповедта е връчена на ищцата на 26.11.2020 г., поради което е приел, че трудовоправната връзка между страните се счита валидно прекратена от 27.11.2020 г. съгласно чл. 335, ал.2 КТ.

Съдът е обсъдил основните наведени от ищцата доводи за незаконност на така извършеното уволнение за нарушаване на предвидената в чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ предварителна закрила и за липса на приложеното от работодателя уволнително основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ - „липса на качества на служителя за ефективно изпълнение на работата”, като е приел същите за основателни.

Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването, като в този случай - съгласно ал. 2 на същата норма, преди уволнението се взема мнението и на трудово-експертната лекарска комисия. Съдът е отбелязал, че съгласно нормата на чл. 344, ал. 3 КТ в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.

Според въззивния съд съвкупният анализ на събраните в процеса писмени доказателства обосновава извода на въззивния съд за основателност на наведения от ищцата /въззивник/ довод за незаконност на уволнението поради нарушаване на предвидената в чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ предварителна закрила, което налага отмяна на уволнението на формално основание съгласно чл. 344, ал. 3 КТ, без разглеждане на трудовия спор по същество. Съдът е отбелязал, че предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, касаеща работници или служители, боледуващи от болести, определени в издадена от министъра на здравеопазването наредба, а именно Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, е приложима в настоящия случай, тъй като процесното уволнение е извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ.

Съдът е приел, че от представените от ищцата в първоинстанционното производство медицински документи - удостоверение от 01.12.2020 г., издадено от д-р С. М. при Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания „Проф. д-р М. М.“ Е. - [населено място] /л. 22 от делото на СРС/, епикриза от м.04.2002 г., лист за диспансерно наблюдение от 21.07.2020 г., служебна бележка изх. № 2/18.03.2021 г., издадена от СБАЛОЗ „Проф. д-р М. М.“ Е. - [населено място] /л. 277 от делото на СРС/, и от неоспореното заключение на изслушаната съдебномедицинска експертиза, безспорно се установява, че П. В. има диагностицирано онкологично заболяване: „карцином на дясна млечна жлеза“, при лечението на което през м.04.2002 г. е претърпяла оперативна интервенция /квадрантектомия с аксиларна дисекция/, последвана от следоперативна радио и хормонотерапия за период от 5 години. Независимо, че не се е снабдила с експертно решение на ТЕЛК и няма определена трайно намалена работоспособност, съдът е приел, че същата се счита онкологично болна, тъй като пациент с доказано онкологично заболяване остава такъв до края на живота си и в нито един момент не може да се счита, че е клинично здрав и излекуван /обяснения на вещото лице Т. в о.с.з. на 6.10.2021 г., Служебна бележка изх. № 2/18.03.2021 г. и удостоверение от 01.12.2020 г., издадени от СБАЛОЗ „Проф. д-р М. М.“ Е. - [населено място]/. Следователно към датата на процесното уволнение, извършено на 25.11.2020 г. /считано от 27.11.2020 г./, според въззивния съд, ищцата е страдала от заболяване, включено в обхвата на цитираната Наредба № 5/1987 г., поради което и предвид липсата на искане от работодателя-ответник до Инспекцията по труда за даването на разрешение за уволнението й по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ и съответно - предвид липсата на такова разрешение /обстоятелства, които са безспорни между страните/, доводът й за нарушаване на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ при извършването на това уволнение се явява основателен.

Съдът е обсъдил съображенията на ответника, който е оспорил да са били налице предпоставки за прилагане на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, с доводи, че независимо от посоченото в дадената от ищцата преди уволнението декларация, че страда от онкологично заболяване, същата не е оказала съдействие на работодателя и не му предоставила медицински документи за установяване на заболяването, поради което и получаването на предварително разрешение от Инспекцията по труда в случая не било необходимо. Въззивният съд е приел това възражение на ответника за неоснователно като е посочил, че предварителната закрила при уволнение по чл. 333 КТ има обективен характер като наличието на изискваното от чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ разрешение е абсолютна предпоставка за законност на уволнението, като от законодателя не са въведени изключения относно приложимите уволнителни основания, при които правилото не следва да бъде спазвано от работодателите.

Съдът е посочил, че практиката допуска изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване или не е в състояние, за което се предвижда закрила, каквито данни и доказателства по делото не са събрани, при дължимо от работодателя-ответник в тази насока насрещно доказване. Действително задължението на работодателя по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/ 1987 г., според въззивния съд, може да бъде изпълнено само при съдействие от страна на работника или служителя, заявяващ, че се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, като това съдействие е регламентирано изрично в чл. 2 от наредбата, създаващ в тежест на работника или служителя задължение, при поискване да представи в предприятието медицински документи от лечебно-профилактичните заведения, където се лекува или води на диспансерен отчет. Съдът е посочил, че работодателят не е в състояние да осъществи дейност по събиране на предварителна информация за здравословното състояние на съответния работник, ако последният не изпълни създаденото в негова тежест задължение да представи медицинската документация, установяваща съответното заболяване.

Според въззивния съд предварителната закрила при уволнение по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да запази работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. В хипотезата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ тази закрила се прилага поначало във всички случаи, когато към момента на връчването на заповедта /или друг писмен акт на работодателя/ за уволнението /чл. 333, ал. 7 вр. чл. 335, ал. 1 КТ/ работникът или служителят страда от някое от заболяванията, посочени в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 г. Съдът е посочил, че при тази хипотеза работодателят може да уволни работника или служителя само с предварително /дадено преди връчването на писмения акт за уволнението/ разрешение на Инспекцията по труда за всеки отделен случай, като следва /също преди връчването на писмения акт за уволнението/ да е взето и мнение на ТЕЛК /чл. 333, ал. 2 КТ/. С чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/1987 г. е вменено изрично задължение в тежест на работодателя да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в ал. 1. Предвид обективния характер на закрилата при уволнение, нито разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, нито тази на чл. 1 от Наредба № 5/1987 г. не вменява на работника или служителя, според въззивния съд, задължение да уведомява работодателя си предварително дали страда от болестите по посочената разпоредба, нито да представя медицински документи, удостоверяващи наличието на някое от визираните заболявания. Съдът е посочил, че съгласно чл. 2 от наредбата такова задължение за работника или служителя възниква само, когато работодателят направи изрично искане за това - с оглед изпълнение на своето задължение по чл. 1, ал. 1 и че разумът на закона изисква в този случай работодателят да предостави на работника или служителя достатъчно време - разумен срок, в който последният да изпълни задължението си по чл. 2 за уведомяване и представяне на медицинската документация /като изброяването на видовете медицински документи в чл. 2 от Наредба № 5/ 1987 г. е само примерно, неизчерпателно/. Ако в такъв случай работникът или служителят умишлено откаже съдействие на работодателя си за събиране на предварителната информация по чл. 1 от наредбата и по този начин умишлено укрие свое заболяване, посочено в тази разпоредба, то тогава, но единствено и само в този случай, според въззивния съд, неизпълнението на неговото задължение по чл. 2 от наредбата води до отпадане на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, респ. и до отпадане на задължението на работодателя да иска мнение на ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за уволнението.

Според въззивния съд такова умишлено неправомерно поведение от страна на работника или служителя би било налице във всички случаи, когато той знае, че страда от заболяване по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/ 1987 г., и до знанието му е достигнало отправеното искане /писмено или устно/ на работодателя за уведомяване и представяне на медицинска документация в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят декларира пред работодателя, че не страда от такова заболяване, или в рамките на предоставения му срок, без извинителна причина не уведоми работодателя си за заболяването и не му предостави медицинските документи за него, с които разполага. Съдът е достигнал до извода, че във всички останали случаи такъв умисъл не е налице и закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, обективна по своя характер, не отпада. Тя не отпада, според съда, и тогава, когато работодателят вече разполага, без да ги е искал от определения за уволнение работник или служител, с информация и медицински документи за заболяването му, като е без правно значение по какъв ред и начин тази информация и документи са достигнали до работодателя. В този случай искането към работника или служителя за уведомяване и представяне на медицински документи за същото заболяване става безпредметно, респ. за него изобщо не възниква задължение по чл. 2 от наредбата.

Въззивният съд е посочил, че при спор между работника или служителя пред съда относно закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, съдът следва да обсъди всички доказателства по делото, които са относими към горните, релевантни за тази закрила обстоятелства. В този смисъл се е позовал на съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК.

Според въззивния съд не може да се обоснове извод, че ищцата умишлено е отказала съдействие на работодателя за събирането на информация относно твърдяното онкологично заболяване и че без извинителна причина не му е представила медицински документи за същото. Посочил е, че в случая преди издаване на процесната уволнителна заповед работодателят-ответник е поискал от ищцата информация за евентуалното наличие на предпоставки по чл. 333 КТ /във всичките му хипотези/, пораждащи право на предварителна закрила на същата срещу уволнението, по повод на което В. е попълнила декларация на 22.10.2020 г. /л. 90 от делото на СРС/, в която е посочила, че страда от онкологично заболяване. Съдът е посочил, че впоследствие от работодателя са й дадени указания да представи в срок до 17.30 ч. на 23.10.2020 г. медицински документи от лечебното заведение, в което се е лекувала или се води на диспансерен отчет, които тя не е отказала да изпълни, а го е уведомила с няколко поредни електронни писма, че ще може да представи исканите документи до 28.10.2020 г. /имейл от 23.10.2020 г.: „ще мога да представя документите в БНБ най-рано на 28.10.2020 г. след 16.00 часа“/, респ. до 09.11.2020 г. /имейл от 29.10.2020 г.: „медицински документи ... ще бъдат готови на 09.11.2020 г. след 16.00 часа”/. Въззивният съд е констатирал, че впоследствие с електронно писмо на директор на дирекция „Управление на човешките ресурси“ от 10.11.2020 г. на ищцата е определен срок до 17.30 часа на 11.11.2020 г. да представи медицинските документи, в отговор на което ищцата е уведомила ответника, че от лечебното заведение я уведомили, че „поради проблеми с документацията, удостоверяваща лечението й /липсващи картони/, към момента не е възможно издаване на поисканите от нея документи“, като й обяснили, че ще я информират, когато същите могат да бъдат издадени, а относно възможността да представи други документи, намиращи се у нея, е заявила, че не разполага с такива, тъй като цялата документация /от контролните прегледи и други/ остава на съхранение в лечебното заведение” /имейл от 11.11.2020 г./.

При тези данни, според въззивния съд, не може да бъде споделено становището на първоинстанционния съд, че ищцата не е успяла да докаже, че е сезирала лечебното заведение с издаването на съответни медицински документи, тъй като по делото са приложени удостоверение с дата 01.12.2020 г., издадено от лекар при Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания „Проф. д-р М. М.“ Е.- [населено място] /д-р Ст. М./, и информация /с характер на обяснителна записка/ с изх. № 135/16.04.2021 г., изходяща от същата СБАЛОЗ, от които се установява, че такова искане, независимо дали е било заведено в съответен входящ регистър или не, от страна на ищцата до лечебното заведение в действителност е било заявено.

Съдът е достигнал до извода, че не е доказано в случая, при установената по делото фактическа обстановка, с недобросъвестното си поведение ищцата сама да е осуетила произнасянето на ТЕЛК и на Инспекцията по труда относно прекратяване на трудовото й правоотношение. Според въззивния съд следва да се отбележи наред с това, че ако работодателят-ответник е спазил процедурата за отправянето на предизвестие за уволнение, чийто срок според уговореното между страните по трудовото правоотношение е 30 календарни дни, ищцата би могла да представи в течението на този срок соченото доказателство - удостоверение от 01.12.2020 г., установяващо, че има онкологично заболяване.

Освен горното, според въззивния съд, даденият на В. от работодателя първоначален срок за представянето на медицинска документация за установяване на онкологичното й заболяване с писмо от 22.10.2020 г.- до 17.30 часа на 23.10.2020 г., а също и следващият срок - до 17.30 часа на 11.11.2020 г., в никакъв случай не отговарят на изискването за даването на разумен срок за изпълнение на задължението по чл. 2 от Наредба № 5/ 1987 г. Това е така, тъй като диагностицирането на онкологичното заболяване и претърпяната оперативна интервенция при ищцата имат значителна отдалеченост назад във времето - касае се за м.04.2002 г., т.е. над 18 години преди събирането на информацията за това. Същевременно горните събития и действия, според въззивния съд, се развиват в условията на установена във връзка с COVID-19 епидемична обстановка и пациентски натиск върху болничните заведения /т.нар. „втора вълна“, относима към периода м.10. - м.11.2020 г./, които факти и обстоятелства са общоизвестни и следва да бъдат съобразени от съда, в резултат на което обясненията на ищцата за забава при снабдяването с медицински документи - с посочената по-горе извинителна причина, относно наличното при нея онкологично заболяване, с каквито в действителност се е снабдила на 01.12.2020 г., обосновават извод за оказано от служителя съдействие и за наличието на извинителна причина за забавата, а не за умишлен отказ от съдействие при снабдяването на документи, установяващи заболяването.

Въззивният съд е отбелязал, че в случая по делото е безспорно установено, че към момента на уволнението ищцата е страдала от онкологично заболяване, визирано в Наредба № 5/1987 г., съгласно чл. 1, ал. 1, т. 1 от която при наличието на такова заболяване работодателят не може да прекрати трудовото правоотношение с работника на някое от основанията по чл. 328 КТ, без преди това да получи предварително разрешение от Инспекцията по труда. Като не е поискал и получил изискваното от чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ предварително разрешение на Инспекцията по труда и не е взел предвид и мнението на трудово-експертната лекарска комисия /чл. 333, ал. 2 КТ/, работодателят-ответник, според въззивния съд, е извършил незаконно уволнение на ищцата по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ /в този смисъл е посочил решение № 424 от 26.05. 2010 г. по гр.д.№ 1644/ 2009 г. на ВКС, ГК, III ГО, и др./.

При тези съображения, предвид неизпълнението на посоченото по-горе формално изискване от страна на работодателя-ответник, извършеното на основание чл. 328, ал. 2, т. 5 КТ уволнение на ищцата П. В., според въззивния съд, се явява незаконно и като такова следва да бъде отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 344, ал. 3 КТ, без да бъде разглеждан спорът по същество.

Независимо от така приетия извод, съдът е приел, че според него не е налице и приложеното от работодателя уволнително основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ - „липса на качества на служителя за ефективно изпълнение на работата”.

Съдът е посочил, че фактическият състав на прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ изисква осъществяването на три елемента: 1. липса на професионални качества на работника или служителя, 2. качествата, които работникът или служителят не притежава, да са необходими за изпълнение на работата му, и 3. причинна връзка между първите два елемента.

Според въззивния съд съгласно разпоредбата на чл. 126, т. 4 КТ работникът или служителят е длъжен да изпълнява възложените му задачи ефективно, да постига в работата си възможно най-високите резултати. Съдът е посочил, че нормата на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ произтича от идеята на законодателя, че работодателят може да прекрати трудовия договор тогава, когато е налице отклонение от онова, което работникът или служителят следва да постига в работата си, и това, което в действителност постига и след като последният не е в състояние да даде възможно най-добрия резултат, може да бъде уволнен. Това налага, според въззивния съд, да бъдат установени всички възложени на работника или служителя трудови функции и се прецени всестранно тяхното изпълнение като преценката включва отчитане на характера и обема на възложените задачи, тяхната сложност, необходимостта от използване на определени знания и умения, творческите елементи и рискът в работата, общественото значение на изпълнението им; следва да се установи изпълнението на възложените задачи в количествено и качествено отношение, влага ли се или не творчески подход, като се изхожда само от изпълнението на онези задачи, които работникът или служителят е длъжен да изпълнява по силата на трудовия си договор.

Периодът, който се взема предвид, според въззивния съд, е продължителен и отразява едно трайно състояние като от друга страна се вземат предвид и деловите качества на работника или служителя в тяхната цялост с всичките им положителни и слаби страни, като не е необходимо наличието на виновно поведение. Съдът е посочил, че всичко това следва да бъде преценено от работодателя към момента на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, като конкретните факти и обстоятелства - конкретните качества, които работодателят счита, че липсват на работника или служителя за ефективното изпълнение на възложената работа, следва да са обективирани писмено в тази заповед, а при евентуалното й оспорване е в негова тежест - на работодателя, да докаже тези факти и обстоятелства, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, приложим за трудовите спорове по силата на чл. 360, ал. 1, изр. 2 КТ.

Уволнението на работника или служителя по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ е безвиновно, като обективният характер на отговорността, според въззивния съд, предпоставя задължение на работодателя да мотивира акта за прекратяване на трудовото правоотношение, излагайки в него конкретни факти и обстоятелства, на които основава твърдението, че на служителя му липсват качества за ефективно изпълнение на работата. Съдът е отбелязал, че липсата на качества за ефективно изпълнение на работата трябва да бъде установена и доказана с оглед изискванията на определената трудова функция, възложена на работника или служителя по конкретното трудово правоотношение; тази липса на качества трябва да отразява едно трайно състояние на работника или служителя и да свидетелства за неговата неспособност да осъществява резултатно възложената му трудова функция, а не да бъде негова единична проява.

Според въззивната инстанция в случая съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал не може да обоснове извод за наличие на приложеното от управителя на БНБ уволнително основание по отношение на ищцата П. В. - „липса на качества на служителя за ефективно изпълнение на работата” по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. Визираните от работодателя фактически основания, изразяващи се според мотивите на уволнителната заповед в липсата на 4 групи качества за ефективно изпълнение на работата от страна на ищцата В., а именно: 1/ аналитични способности, необходими за качественото изпълнение на възложените задачи; 2/ организационни способности, необходими за приоритизиране и срочно изпълнение на поставените задачи; 3/ умение за работа в екип, необходимо за качествено и в срок изпълнение на възложените задачи, с оглед необходимостта от съгласуване на определени въпроси с други служители, и 4/ етичност и колегиалност в отношенията с други служители, необходими за нормалното протичане на работния процес в дирекция „Емисионно-касова", преценени с оглед регламентираните в приложената длъжностна характеристика трудови функции, правомощия и отговорности на „старши юрисконсулт“, според въззивния съд, не могат да бъдат отнесени към личността на ищцата П. В. и изпълняваните от нея до датата на уволнението трудови функции като „старши юрисконсулт“ в посочената дирекция на БНБ и съответно да обосноват законност на атакуваното от същата уволнение.

Съдът е констатирал, че в приложената по делото длъжностна характеристика за длъжността „юрисконсулт“ в Управление „Е.“, Дирекция „ЕК", отдел „МКК" в Българска народна банка е дадена следната обща характеристика на длъжността: изготвя правни становища, искания за възлагане на обществени поръчки, проекти на договори, споразумения и отговори по въпроси, свързани с дейността Дирекция „ЕК“; изготвя или изразява становища по проекти за нови и изменението на съществуващи нормативни актове, вътрешни правила, процедури, инструкции и др.; дава консултации по юридически въпроси, свързани с дейността на Дирекция „ЕК“.

Съдът е посочил, че според мотивите на уволнителната заповед при преценката за наличието или липсата на качества у ищцата за ефективно изпълнение на работата работодателят-ответник е придал по-голяма относителна тежест на аналитичните и организационните й способности, на умението й за работа в екип и на етичните и колегиалните й отношения с други служители в ответното учреждение, вместо на професионалните й качества като служител с юридическо образование, които според цитираната длъжностна характеристика би следвало да имат решаващо значение за извършването на такава преценка.

Въззивният съд е посочил, че трудовото правоотношение на ищцата в БНБ е траяло от 03.05.2018 г. до 26.11.2020 г. /приблизително 2.5 календарни години/, като през по-голямата част от този период очевидно работодателят е считал, че ищцата притежава нужните професионални, организационни и личностни качества за изпълнение на длъжността „старши юрисконсулт” в посочената дирекция на БНБ, като първоначално я е назначил на длъжността „юрисконсулт“ със срок за изпитване от 6 месеца, след чието изтичане договорът помежду им е трансформиран в такъв за неопределен срок /допълнително споразумение от 20.11.2018 г./, като ищцата е постигнала и йерархично израстване, като считано от 18.12.2019 г. е заела длъжността „старши юрисконсулт“ в посочената дирекция на ответната банка. Съдът е отбелязал, че при постъпването на работа в БНБ В. е имала 25 години, 8 месеца и 23 дни трудов стаж и професионален опит, като достигнатото от същата професионално ниво на знания и наличие на качества за ефективно изпълнение на работата, според въззивния съд, не би могло да бъде дискредитирано посредством приложената по делото атестационна карта от 04.09.2020 г. за годишно атестиране за периода от м. септември 2019 г. до м. септември 2020 г., според която оценката на резултатите /нивото на изпълнение на работата й е определена като „задоволителна" /с думи/, отговаряща на бал от 20.6 /с цифри/, която очевидно е послужила като основание за предприемане на процесното уволнение от работодателя-ответник.

В тази връзка съдът е отбелязал, че не са представени от страна на ответника, чиято е доказателствената тежест за установяване законността на уволнението, никакви доказателства за процедурата по изготвянето на приложената атестационна карта, кой е компетентният за това орган или служител /чието име в документа също не е посочено/, на какви критерии следва да отговаря атестирането и т.н. Съдът е посочил, че не са приложени от ответника и цитираните в кореспонденцията между страните Вътрешни правила за атестиране на служителите в БНБ. Съдът е отбелязал, че освен това лишено от житейска и правна логика е оценяването на професионалните качества на служител с юридическо образование, изпълняващ трудови функции като юрисконсулт, от лице или лица, които не притежават юридическо образование, каквото напр. е началникът на отдел „МКК" в Дирекция „ЕК" на БНБ - И. Х., явяваща се пряк ръководител на ищцата, която при даването на свидетелски показания по делото е заявила, че няма юридическо образование и за която в приложен по делото документ е посочено, че е „математик“. Същевременно, според въззивния съд, заповедта за заемане на длъжността „старши юрисконсулт“ в посочената дирекция на БНБ от В., датираща от 18.12.2019 г., е издадена въз основа на докладна записка на подуправител на БНБ К. Х. от 28.05.2019 г., чието съдържание е в пълно противоречие с издадената на 04.09.2020 г. за служебната й дейност атестационна карта, тъй като в докладната записка е посочено, че В. изцяло поела работата по актуализация и оптимизиране на съществуващите нормативни актове /общи условия, вътрешни правила, инструкции, указания, заповеди/, писане на нови такива, както и подготовка на отговорите на жалбите и запитванията, като поела и допълнителни функции, свързани с решаването на правни въпроси по новите дейности /договори, общи условия, методики за извършване на тестове на машини, изпълняващи изискванията на Наредба № 18 на БНБ за контрол върху качеството на банкнотите и монетите в налично паричното обращение/, и предвид добрите резултати от работата й, придобитият опит и квалификация, е дадено предложение да премине в следващата степен на длъжността „старши юрисконсулт“ със съответно увеличение на трудовото й възнаграждение. Съдът е отбелязал, че освен това според представените от ответника БНБ две атестационни карти на служителя П. В., отнасящи се за периода м. 05.2018 г.- м. октомври 2018 г. /период на срока за изпитване/ и за периода м. ноември 2018 г.- м. септември 2019 г., поставените на същата общи бални оценки за работата й са съответно „много добър“ /с бал от 32.6/ и „отличен“ /с бал от 33.1/, което създава основателно съмнение в коректността на определената й непосредствено след това обща бална оценка „задоволителна“ /с бал от 20.6/ по цитираната по-горе атестационна карта от 04.09.2020 г. Налага се извод, според въззивния съд, че при назначаването й и при служебното й израстване, осъществили се рамките на около 2 години, изискуемите за заемането на процесната длъжност професионални и личностни качества са били налице, а непосредствено преди уволнението са отпаднали.

Съдът е посочил, че изводът му за липса на приложеното от работодателя- ответник уволнително основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ не се променя от дадените от свидетелите Ив. Х. - пряк ръководител на ищцата, и Вл. Н. - съветник на подуправителя на БНБ, свидетелски показания, тъй като първите са насочени към потвърждаване на съставената на 04.09.2020 г. от свидетелката атестационна карта, обсъждана по-горе, а вторите - към установяването на отделни случаи от съвместната работа на ищцата и други служители на банката, включая двамата свидетели, при които са настъпили противоречия помежду им при разрешаването на спорни служебни въпроси. Според въззивния съд предвид наличния писмен доказателствен материал, свидетелските показания не са достатъчни да установят твърдяната от ответника липса на качества на В. за ефективно изпълнение на работата, представляваща трайно състояние през продължителен период от време, годно да обоснове прекратяване на трудовото правоотношение между страните на това основание.

При тези съображения, предвид липсата на приложеното уволнително основание, уволнението на П. В., извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ със заповед № 105-09030/ 25.11.2020 г. на управителя на БНБ, считано от 27.11.2020 г., по преценка на въззивната инстанция се явява незаконно и като такова следва да бъде отменено на основание чл. 344, ал. 1,т. 1 КТ.

Съдът е приел за основателен и искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Тъй като уволнението на П. В., извършено с цитираната заповед за уволнение, считано от 27.11.2020 г., е незаконно и следва да бъде отменено, а ищцата е работила към момента на прекратяване на трудовото правоотношение по трудов договор за неопределен срок при ответника БНБ, съдебният състав е приел, че са налице предпоставки за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност: “старши юрисконсулт“ в отдел „МКК" на Дирекция „ЕК" в Българска народна банка - на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ съдът е приел, че за да бъде уважен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ задължително трябва да са налице следните три предпоставки: първо - уволнението на работника или служителя трябва да бъде признато за незаконно; второ - трябва да е налице вреда /вредата, подлежаща на обезщетяване се съизмерява с пропуснатото брутно трудово възнаграждение на работника или служителя за времето след уволнението, през което е останал без работа, но за не повече от шест месеца/; третото задължително условие е причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на служителя без работа.

Съдът е приел, че през процесния период от 27.11.2020 г. до 27.05.2021 г. /6 месеца/ ищцата не е получавала доходи по друго трудово правоотношение или за друга работа, тъй като направените в о.с.з. на 24.03.2021 г. и в о.с.з. на 02.06.2021 г. констатации по оригиналната трудова книжка на ищцата и приложената служебна бележка от Агенция по заетостта от 29.12.2020 г. обосновават извод в горния смисъл, като твърдените от същата отрицателни факти - че е останала без работа и не е реализирала трудови доходи през процесния период, не се опровергават от страна на ответната банка. При това положение, според въззивния съд, на ищцата следва да бъде присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 13 824 лв. общо /6 х 2 304 лв./, определен на база последното получено преди уволнението брутно трудово възнаграждение /чл. 228 КТ/, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Съдът е приел за основателно заявеното от ответника възражение за прихващане със сумата 2 304 лв., представляваща изплатено на ищцата обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ - за неспазен срок на предизвестие /30 календарни дни/, поради което е достигнал до извода, че на ищцата следва да бъде присъдено обезщетение от 11 520 лв. общо /брутно обезщетение/ - на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на трудовия спор, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и вместо това е постановил решение, с което предявените от П. В. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ са бъдат уважени.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

По повод поставените от касатора група от въпроси по повод закрилата, уредена в чл. 333 от Кодекса на труда, настоящата касационна инстанция приема следното:

Относно въпрос 2.1.

Така формулиран, поставеният въпрос е фактически въпрос и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Отговорът на въпроса изисква съобразяване с конкретните факти по делото с цел изследване на причината за непредставяне на документ в посочения във въпроса срок от 1 месец и 4 дни. Въпросът не е обуславящ решаващите изводи на съда. Решаващите изводи на съда са свързани с това дали е налице извинителна причина за предоставяне на медицински документ извън първоначално дадения от БНБ срок, а не дали конкретен срок от конкретно определен брой дни отговаря на условието “разумен срок" по смисъла на Наредба № 5/1987 г., съответно дали непредставянето на документ в дадения от БНБ срок е отказ или не (поради наличие на извинителна причина). Въпросът не обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Относно въпрос 2.2.

Начинът, по който е формулиран този въпрос (при условие), изразява несъгласие на касатора с извода на въззивния съд, че ищцата има онкологично заболяване, респ. – че спрямо нея е приложима защита по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда – т. е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Така формулиран, въпросът не представлява материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от КТ, който може да послужи като основание за касационно обжалване, тъй като съдържа фактически твърдения, свързани със самия казус, при това в противоречие с приетото от съда. В тази връзка, въпросът е по същество, касае фактите по делото и съдържа самостоятелна интерпретация на касатора, свързана с правилността на решението, а не с решен в противоречие с материалния закон правен въпрос. Съответно въпросът не е и няма как да бъде решен в противоречие със задължителната практика на ВКС.

Въпрос 2.6 е неотносим за крайния правен извод на съда. Съдът изобщо не е обсъждал такъв въпрос, още повече, че трудовото правоотношение с ищцата е прекратено при неспазен срок на предизвестие, поради което не е било спорно към кой момент следва да е налице предварителното разрешение на Инспекцията по труда при уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от Кодекса труда.

Въпроси 2.3, 2.4, 2.5 и 2.7 следва да се обобщят и съобразно правомощията на касационната инстанция да бъдат уточнени и преформулирани по следния начин: В какви хипотези работодателят е освободен от задължението да проведе процедурата по предварителна закрила от уволнение с оглед поведението на работник/служител, който е декларирал, че страда от заболяване, включено в списъка по Наредба № 5/1987 година?

Така уточнен и формулиран, въпросът се явява относим и е обусловил решаващите изводи на съда, поради което спрямо него е налице общата предпоставка за допускане на решението на касационен контрол. Що се отнася до наличието на специалния селективен критерий съобразно чл. 280, ал. 1, т. ГПК, касационна инстанция приема следното:

Практиката на ВКС, обобщена в решение № 191 от 25.04. 2012 г. по гр. дело № 606 по описа за 2011 г. на ВКС, IV г. о., приема, че когато работникът или служителят страда от някое от заболяванията, посочени в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 г. работодателят може да го само с предварително (дадено преди връчването на писмения акт за уволнението) разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай, като следва (също преди връчването на писмения акт за уволнението) да е взето и мнение на ТЕЛК (чл. 333, ал. 2 от КТ). С чл. 1, ал. 2 от Нар. № 5/1987 г. е вменено изрично задължение в тежест на работодателя да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в ал. 1. Разумът на закона изисква в този случай работодателят да предостави на работника или служителя достатъчно време – разумен срок, в който последният да изпълни задължението си по чл. 2 за уведомяване и представяне на медицинската документация - т.е. период от време, през който работникът или служителят, от когото се изискват данните, полагайки дължимата грижа да организира делата си така, че своевременно да издири и представи на своя работодател съответните писмени документи за релевантните обстоятелства. Разумността на срока се преценява във всеки казус отделно спрямо фактите и не може да се направи еднозначен извод за точната продължителност на срока, за да се приеме той за разумен. Ако в рамките на дадения му разумен срок работникът или служителят умишлено откаже съдействие на работодателя си за събиране на предварителната информация по чл. 1 от наредбата и по този начин умишлено укрие свое заболяване, посочено в тази разпоредба, то тогава, но единствено и само в този случай, неизпълнението на неговото задължение по чл. 2 от наредбата води до отпадане на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, респ. и до отпадане на задължението на работодателя да иска мнение на ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за уволнението. Такова умишлено неправомерно поведение от страна на работника или служителя би било налице във всички случаи, когато той знае, че страда от заболяване по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 г., и до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно) на работодателя за уведомяване и представяне на медицинска документация в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят декларира пред работодателя, че не страда от такова заболяване, или в рамките на предоставения му срок, без извинителна причина не уведоми работодателя си за заболяването и не му предостави медицинските документи за него, с които разполага. Във всички останали случаи такъв умисъл не е налице и закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, обективна по своя характер, не отпада. При бездействие, изричен отказ или умишлено затаяване на информация от работника или служителя, работодателят няма възможност да проверява във всеки един случай на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, ако не разполага с информация от преди това, дали служителят или работникът страда от някоя от болестите по чл. 1 от Наредба № 5/87 г., нито правото да ги задължава да преминат на задължителни медицински преглед преди прекратяване на трудовото правоотношение за наличие на заболяване от вида на тези, за които се прилага закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. От друга страна, работодателят няма как да принуди работниците или служителите, ако не желаят, да му предоставят резултатите от медицински прегледи, нито да ги изиска от медицинските специалисти.

В случаите, когато работодателят е предприел всички нужни действия, за спазване на процедурата на чл. 333, ал.1 т. 3 и ал. 2 КТ, но именно със своето поведение служителят или работникът сам е осуетил произнасяне на ТЕЛК и на инспекцията по труда, той не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение.

Обжалваното въззивно съдебно решение е съобразено с правните разрешения, посочени по-горе. Въззивният съд се е съобразил с конкретните обстоятелства, установени в производството по отношение на поведението на ищцата във връзка с поисканите й от работодателя медицински документи. Констатирано е, че тя е предприела действия да се снабди с необходимата медицинска документация от лечебното заведение, в което е констатирано онкологичното й заболяване и е била оперирана, респ. – води се в него на отчет с оглед ежегодно проследяване на състоянието й. Въззивният съд е достигнал до извода, че ищцата е положила дължимата грижа да представи медицински документи, удостоверяващи заболяването й, но с оглед констатираните пречки за това, даденият й от работодателя срок не е бил достатъчен за това.

Посочената от касатора казуална съдебна практика не е в противоречие с постановеното въззивно съдебно решение, тъй като е постановена при наличие на различна фактическа обстановка – напр. работникът е отказал да подпише предоставената му от работодателя декларация дали боледува от заболяване по чл. 1 от Наредба № 5/1987 или работникът не е предприел никакви действия да се снабди с необходимата медицинска документация.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивното съдебно решение не е постановено в противоречие на съдебната практика, посочена от касатора, поради което не се обосновава специалният селективен критерий за допускане на решението на касационен контрол по така обобщения въпрос, касаещ предварителната закрила при уволнение съгласно чл. 333 КТ.

Началният въпрос в изложението на касатора касае задълженията на въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, да изгради своите правни изводи не само въз основа на отделни факти, но и с оглед на връзката между тях и да ги прецени съвместно с всички доказателства по делото. Въпросът е релевантен, тъй като е обусловил изхода на конкретното дело, но по него не е обосновано допълнителното основание, изразяващо се в поддържаното отклонение от практиката на ВКС.

Съгласно константната съдебна практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК (решение № 60155/2021 на IV г. о.; решение № 3/2016-III г. о., решение № 52/2017 на I г. о., решение № 72/2018 на IV г. о., решение № 60254 от 16.12.2021 година по гр. д. № 978/2021 г. на III г. о. на ВКС и др.) съдът е длъжен да прецени в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства. По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д. № 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г., І г. о.; решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочената съдебна практика. Въззивният съд е посочил конкретно установените от него факти и въз основа на какви доказателства е приел установяването им в процеса. Решението на въззивния съд е мотивирано и постановено въз основа на цялостен анализ на доказателствения материал. Обсъдени са всички направени възражения на касатора, съдържащи се във въззивната жалба. Мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същите са подробни, ясни, разбираеми, категорични като са обсъдени всички възражения на страните във въззивното производство.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране.

В случая по разглеждания въпрос съдебната практика е налична и непротиворечива (решение № 191 от 25.04.2012 г. по гр. д.№ 606/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 301/15.04.2010 г. по гр. дело № 4333/2008 г. на ВКС, IV г.о. /бивше I ГО/; решение № 492/17.06.2010 г. по гр. дело № 477/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 615/02.11.2010 г. по гр. дело № 852/2009 г. на ВКС; решение № 247/23.06.2011 г. по гр. дело № 960/2010 г на ВКС, IV г.о.; решение № 853/17.12.2010 г. по гр. дело № 767/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 246 от 12.07.2013 г. по гр.дело № 711/2012 г., IV г.о. на ВКС, решение № 44/10.02.2014 г. по гр. д. № 4497/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 187 от 07.10.2019 по гр. дело № 4303/2018 година по описа на ВКС, III г. о. и др.), поради което не се обосновава основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване.

По отношение на третата група въпроси във връзка с приложението на чл. 328, ал. 1, т. 5 от Кодекса на труда, настоящата касационна инстанция приема, че не следва да дава отговори по тези въпроси, тъй като отговорите им не биха променили извода на касационната инстанция за недопускане на въззивното съдебното решение на касационно обжалване предвид обстоятелството, че по групата от въпроси по приложението на предварителната закрила при уволнение съгласно чл. 333 КТ не се обосновават основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 3 КТ в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.

Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол на основанието и по въпросите, посочени от касатора.

С оглед недопускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол на отсрещната страна следва да се присъдят претендираните в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4 890,40 лв. (четири хиляди осемстотин и деветдесет лева и 40 ст.) лева с ДДС.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение