Определение № 2734 от 28.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 857/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба, подадена от С. П. Р. – конституирана на мястото на починалата в хода на производството Ц. П. Р., чрез адв. А. Г., против въззивно решение № 407 от 09.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 541/2022 г. по описа на Окръжен съд - Русе, в частта му, с която е отменено решение № 162 от 16.08.2022 г. по гр. д. № 455/2022 г. по описа на Районен съд - Бяла, в частта, с която е признато за незаконно и е отменено уволнението на Ц. П. Р., извършено със заповед № 380#1/16.05.2022 г. на кмета на Община Две могили и вместо това искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е отхвърлен като неоснователен и са присъдени съдебноделоводни разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяната му и уважаване на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Община Две могили в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че ищцата Ц. П. Р. е заемала длъжността управител в Защитено жилище [населено място], Община Две могили. В връзка с решение № 944, взето на заседание на Общински съвет Две могили, с протокол № 48/22.02.2019 г. е закрита социалната услуга „Защитено жилище за лица с умствена изостаналост“. На 05.12.2019 г. ищцата получила предизвестие за прекратяване на трудовото й правоотношение и считано от 05.01.2020 г. същото било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ. С влязло в сила решение № 260025/07.10.2020 г. по гр. д. № 130/2020 г. по описа на Районен съд - Бяла уволнението е признато за незаконно и Ц. П. Р. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност – управител на „Защитено жилище за лица с умствена изостаналост“ [населено място], общ. Две могили. На 18.04.2022 г. по реда на чл. 345, ал. 1 КТ Р. била уведомена от Районен съд - Бяла, че е възстановена на предишната длъжност и има право да се яви на работа за заемане на длъжността в срок от две седмици от получаване на съобщението, изтичащ на 03.05.2022 г. – първи присъствен ден. Съгласно медицинско направление от 18.04.2022 г. и болничен лист от 04.05.2022 г. ищцата се намирала във временна неработоспособност в периода 01.04.2022 г. – 15.05.2022 г., което е уважителна причина срокът да не бъде спазен. За тези обстоятелства ищцата своевременно е уведомила работодателя с две заявления – от 26.04.2022 г., получено от работодателя на 29.04.2022 г. и от 09.05.2022 г., с което представила болничния лист и уведомила, че на 16.05.2022 г. в 09.00 ч. ще започне да изпълнява задълженията си като управител в „Защитено жилище за лица с умствена изостаналост“ [населено място]. На 16.05.2022 г. Ц. П. Р. не се явила на адреса по седалището на ответника в [населено място] могили, [улица], в резултат на което работодателят Община Две могили прекратил трудовото правоотношение на ищцата на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, поради неявяване за заемане на длъжността в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, за което издал процесната заповед № 380#1/16.05.2022 г. – предмет на оспорване в производството по делото. От показанията на свидетелите И. К. и Л. В. е установено, че на 16.05.2022 г. за времето от около 08.45 ч. до около 09.20 ч. заедно с ищцата и процесуалния й представител били пред сградата на „Защитено жилище за лица с умствена изостаналост“ в [населено място]. Р. имала готовност да заеме длъжността, на която била възстановена от съда, но сградата била заключена, а вратите на двата входа били затворени със синджир и катинар. Тъй като не се явил нито кметът на общината, нито негов представител, ищцата и свидетелите си тръгнали и била сигнализирана прокуратурата за неизпълнението от страна на кмета на Община Две могили на съдебното решение за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност. За да отмени първоинстанционното решение, с което предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са уважени, въззивният съд се е позовал на представените с въззивната жалба трудов договор № 160/16.08.2010 г., по силата на който Ц. П. Р. е назначена на длъжност социален работник с място на работа Община Две могили, при пълно работно време от 8 часа, а Защитено жилище [населено място] се явява работното място, където изпълнява трудовите си задължения и допълнително споразумение № 316/30.12.2011 г., с което трудовото правоотношение е изменено, като освен социален работник в защитеното жилище, Р. е приела да изпълнява и длъжността управител на същото, при пълно работно време от 8 часа, а като мястото на работа отново е посочено Община Две могили. Аргументирал се е, че с допълнителното споразумение № 755/19.12.2012 г., на което се позовава ищцата, трудовото правоотношение е изменено по отношение продължителността на работното време, което е намалено от 8 часа на пълно работно време 7 часа, а мястото на работа е запазено в Община Две могили, Защитено жилище [населено място]. Приел е, че на това основание уволнението по чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ се явява законно, тъй като на 16.05.2022 г., след отпадане на уважителната причина за неспазване на двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ, ищцата не се е явила да заеме длъжността, на която е възстановена в предприятието-работодател по неговото седалище – [населено място] могили, [улица], където е мястото на работа. Изложил е, че дори и да се приеме, че с оглед характера на работата, мястото на работа е било определено в [населено място], то ищцата отново не би могла да се яви на това място за заемане на длъжността, поради факта, че Защитеното жилище, на което е била управител, е закрито и Р. знае, че такава услуга вече не се предоставя от работодателя, т. е. това място на работа, с оглед характера на самата работа, вече не съществува. Приел е, че единственото място, на което Р. е следвало да се яви, за да заеме длъжността, на която е възстановена е седалището на работодателя Община Две могили, а именно в [населено място] могили, [улица]. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Допустимо ли е въззивният съд да събере доказателства, които страната не е представила пред първата инстанция поради процесуална небрежност, които не са новооткрити или нововъзникнали и за тях не е налице изключението по чл. 266, ал. 3 ГПК и да се позове на тях в решението си?“; 2. „При възстановяване на работа при незаконно уволнение запазват ли действието си основните елементи на трудовия договор, включително и мястото на работа, които са били в сила преди незаконното прекратяване на трудовия договор, признато за такова с влязло в сила съдебно решение?“; 3. „Когато в трудов договор изрично е уговорено мястото на работа чрез конкретизиране на конкретна социална услуга, където работи и която ръководи служителят, то следва ли да се приеме за място на работа и от съда?“ и 4. „Допустимо ли е, при трудов спор, свързан с възстановяването на незаконно уволнен работник или служител и с конкретизиране на мястото му на работа, последното да бъде определяно от съда по критериите на чл. 66, ал. 3 КТ, поради закриване на предприятието, след като е отменено незаконното му уволнение, работникът или служителят е възстановен на заемната преди това длъжност с влязло в сила съдебно решение и при посочване в трудовия му договор на конкретно място на работа?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с тълкувателно решение № 6/25.06.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ВКС, ОСГК, решение № 199/01.02.2019 г. по гр. д. № 4108/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 328/15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2012 г. на ВКС, IV г. o. и решение № 314/07.03.2017 г. по гр. д. № 2499/2016 г. на ВКС, IV г. o. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, прел. 3 ГПК. Налице е посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос: „Допустимо ли е въззивният съд да събере доказателства, които страната не е представила пред първата инстанция поради процесуална небрежност, които не са новооткрити или нововъзникнали и за тях не е налице изключението по чл. 266, ал. 3 ГПК и да се позове на тях в решението си?“, който е относим към правилността на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение