Определение № 644 от 11.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4142/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците М. Н. Г., ЕГН [ЕГН], чрез своята майка и законен представител Б. Б. Г., ЕГН [ЕГН], и Б. Б. Г., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им адв. Г. Х., против Решение №3548 от 06.06.2025г. по в. гр. д. №9516/2023г. на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение № 20068619 от 24.11.2022 г. на СРС, 172 с-в, по гр.д.№ 6921/2019 г. в частта му, с която са били отхвърлени исковете на М. Н. Г.,ЕГН [ЕГН], чрез своята майка и законен представител Б. Б. Г., ЕГН [ЕГН], и Б. Б. Г., ЕГН [ЕГН], с правно основание чл.200, ал.1 КТ против „Бараж груп“ ЕООД за заплащане на сумите над уважения размер от 50000 лв. за всяка от ищците до пълния им предявен размер от по 100000 лв. за всяка от тях, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Н. В. Г.- баща на първата ищца и съпруг на втората ищца, починал при трудова злополука на 21.09.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите от 21.09.2016 г. до окончателното им заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в посочената му част поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като е направено искане за отмяната му и за уважаване на исковете в пълните им размери. Към касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторите се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК.

Ответната страна по жалбата „Бараж груп“ ООД с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], Бизнес сграда А., секция В, ет.1, офис 6, чрез пълномощника му адв. С. С., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач на страната на ответника- ЗК „Уника Живот“ АД не е взело становище по касационната жалба.

Предмет на разглеждане в производството е и частна касационна жалба на Адвокатско дружество „Д. и Х.“, Булстат[ЕИК], представлявано адв. Г. Б. Х.- управител, против Решение № 3548 от 06.06.2025г., постановено по в. гр. д. № 20231100509516 по описа на СГС. IV-г състав. в частта му, с която е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу Определение № 20080554/23.02.2023г., постановено по гр. д. № 6921/2019 г., по описа на СРС. 172 с-в., в частта му, с която е оставено без уважение искането на дружеството за присъждане на допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение за исковото и обезпечителното производство. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение в посочената му част, имаща характер на определение, като се иска отмяната му и присъждане в полза на дружеството допълнително на сумата от 1 802,80 лв.- адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита и съдействие в обезпечителното производство, платимо от ответника „Бараж груп“ ЕООД, както и увеличаване на размера на присьденото по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.” адвокатско възнаграждение за осъшествената правна защита и съдействие в исковото производство пред СРС. С частната жалба касаторът се позовава на основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че с него съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния въпрос: Какви са предпоставките на фактическия състав на чл.38, ал.2 от ЗА, при които на адвоката, оказал безплатна правна помощ, следва да се присъди адвокатско възнаграждение? На отделно основание се иска допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидна неправилност на решението в обжалваната му част.

Постъпил е отговор на частната касационна жалба от ответната страна по нея „Бараж груп“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район В., бул, „България“ № 98, Бизнес сграда ,А.“, секция В, ет.1, офис 6, чрез пълномощника му по делото адв. Домна М., с който се излагат доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на същата.

По касационната жалба:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между Н. В. Г.- баща на ищцата М. Н. Г. и съпруг на ищцата Б. Б. Г., и ответното дружество „Бараж груп“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор №3/28.01.2016г. и допълнително споразумение към него от 28.04.2016г., съгласно които Н. В. Г. е заемал в ответното дружество длъжност „кофражист, бетонни отливки“. На 21.09.2016г. по време на работа- при извършване на кофражни работи, той е паднал от 15 м. височина, вследствие на което е получил увреждания, довели до смъртта му, което събитие по надлежния ред е било признато за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КТ съгласно разпореждане № 19774/21.11.2016 г. на НОИ, ТП- София- град на основание чл.60, ал.1 КСО. При тези факти съдът е приел, че са налице основанията на чл.200, ал.1 от КТ за ангажиране на отговорността на ответното дружество, в качеството му на работодател, за причинените на ищците неимуществени вреди в резултат на смъртта на техния баща, респ. съпруг. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил, че по делото е установено, че между ищците и пострадалия са съществували отношения на близост и уважение, че М. е лишена от възможността да получи грижа и съдействие в отглеждането от единия родител, който се е грижел и за прехраната на семейството, а Б.-от възможността да изгради семейна среда с починалия, поради което е приел, че претърпените от тях вреди следва да бъдат оценени на по 100 000 лв. за всяка от ищците.

За основателно е прието заявеното от ответното дружество възражение, че пострадалият е допринесъл за настъпване на трудовата злополука поради допусната груба небрежност. Въз основа на приетата по делото комплексна СМЕ и физична експертиза, според която може да се предположи с голяма вероятност, че пострадалият е паднал от мястото извън сградата /не от нейната плоча/, съдът е приел, че пострадалият е паднал от намиращото се около сградата скеле, а не от плоча на сградата. Приел е въз основа на показанията на свидетелите С. М., Н. П. и А. С., че пострадалият е бил инструктиран, вкл. да не ползва скелето, което е било недовършено и не е било годно за употреба. Посочил е, че дори и да се приеме, че по делото не е било проведено пълно доказване на обстоятелството, че на пострадалия е проведен ежедневен инструктаж на датата на инцидента предвид заключението на приетата по делото графологична експертиза, съгласно която подписът в книгата за ежедневния инструктаж от 21.09.2016г. не е на Н. Г., то от показанията на посочените свидетели се установява, че на обекта е имало предупредителни бележки и табели за скелето, което е било в процес на монтаж и не е било в експлоатация, както и други табели- за възможност от падане. Съдът не е кредитирал показанията в обратен смисъл на свидетеля Ж. К., тъй като е работил в друга бригада и показанията му са вътрешно противоречиви /първоначално свидетелят е заявил, че на обекта не е имало обозначения и ограждения, а същевременно твърди, че е имало червени ленти, ограждащи скелето/ и не съответстват на показанията на останалите свидетели относно наличието на предупредителни табели за скелето. При така установените факти съдът е приел, че пострадалият е допуснал груба небрежност, като не се е погрижил за собствената си безопасност и не е проявил елементарната житейска съобразителност и предпазливост да не рискува живота си, стъпвайки на скеле на височина от около 15 м., което не е било въведено в експлоатация. Същият не е спазил и предписаните му правила и норми за здравословни и безопасни условия на труд, тъй като не е съобразил поставените предупредителни табели да не се използва скелето. Според съда наличието на констатации в протокола за разследването на трудовата злополука за неупражнен контрол от страна на работодателя не изключва установяването на поведение на пострадалия, което да представлява груба небрежност. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че работодателят е положил грижа да постави предупредителни табели за забрана за използване на скелето и е провеждал инструктажи на работниците-начални, периодични и ежедневни /с изключение на датите, посочени в приетата по делото графологична експертиза/. Спазването на предписанията изисква отговорното поведение на адресатите на същите, а не само от упражнен контрол от страна на работодателя. С оглед обективното съотношение на приноса му за трудовата злополука въззивният съд е определил 50% съпричиняване, поради което е уважил предявените от ищците искове до размерите от по 50000 лв. за всяка от тях, като ги е отхвърлил за разликата над посочената сума до пълните им размери от по 100000 лв.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторите искат допускането на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като излагат доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните въпроси:

1. При поставен въпрос за груба небрежност и при определяне на степента на съпричиняване от работника длъжен ли е съдът да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят, да ги съпостави с поведението на работника и как следва да се оценят?

2. Следва ли сьдът да приложи института на грубата небрежност при настъпила трудова злополука в случай, че на пострадалия не е бил проведен инструктаж за здравословни и безопасни условия на труд?

3. Допустимо ли е съдът да основава правните си изводи за осъществена от работника груба небрежност, вследствие на която е настъпила трудова злополука, въз основа на предположения, а не въз основа на категорично установени факти?

4. Следва ли съдът да кредитира показания на свидетел предвид заинтересоваността на този свидетел от изходa на делото в случай, че показанията на този свидетел се намират в пряко противоречие с останалите приети делото писмени и гласни доказателства?

5. Отразена в официален документ констатация, която е била установена лично от длъжностното лице, изготвило документа, ползва ли се с обвързваща съда материална доказателствена сила?

6. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4 /1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

7. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Не е налице твърдяното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от КТ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от него въпрос №1, отнасящ се до наличието на „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2, т.1 от КТ, подлежащите на доказване обстоятелства по направеното от ответника- работодател възражение за намаляване на отговорността му поради допусната от работника груба небрежност и определянето на степента на съпричиняване. По същите е налице формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2, т.1 от КТ е налице, когато при настъпване на трудовата злополука работникът не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия и е проявил липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, като доказателствената тежест за установяването им е на работодателя, който е направил възражение за намаляване на отговорността си. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето на настъпването на трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. При определяне на степента на съпричиняване, съдът е длъжен да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят. Колкото повече субект на трудовото правоотношение (работник или работодател) е допринесъл за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Процентът на съпричиняване се определя от механизма на причиняване на трудовата злополука, като мислено се преценява тежестта на допринасяне за всеки от факторите, причинили травматичното увреждане, както и съотношението между причините, когато са повече от една, обективно има ли баланс между тях или някоя от тях е основна.

Обжалваното въззивно решение съответства на така формираната съдебна практика. За да достигне до извод, че пострадалият Н. В. Г. е допуснал груба небрежност при настъпване на инцидента, въззивният съд е приел, че той е предприел стъпване на външно скеле на строителния обект на височина от 15м., за което е бил инструктиран, че не следва да бъде използвано, тъй като не е било напълно изградено и въведено в експлоатация. По този начин той не се е погрижил за собствената си безопасност и не е проявил елементарната житейска съобразителност и предпазливост да не рискува живота си. При определяне на степента на съпричиняването съдът е отчел както обективния принос на пострадалия за настъпване на злополуката, така и неупражнения в достатъчна степен от работодателя контрол за спазването на правилата за здравословни и безопасни условия на труд, като е приел, че приносът на пострадалия е 50%. Тези съображения на съда са в съответствие с разрешенията, дадени във формираната съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл.201, ал.2, т.1 от КТ.

Няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси №2, 3, 4 и 5 от изложението, тъй като същите не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, по които въззивния съд се е произнесъл в обжалваното решение, а възпроизвеждат в съдържанието си несъгласието им с изводите на съда и изложените от тях оплаквания в касационната им жалба, в какъвто смисъл е и обосновката им в изложението. В производството по допускане на касационно обжалване ВКС не проверява основателноста на касационната жалба и правилността на обжалваното решение извън хипотезата на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Доколкото въпросите са свързани с преценката на събраните по делото доказателства, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и правилността на решението, то същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл са и разясненията в цитираното по- горе Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г. Независимо от това следва да се посочи, че формулираните във въпросите възражения на касаторите не кореспондират с мотивите на обжалваното решение. Видно от същите, въззивният съд не е приемал, че на пострадалия не е бил извършен инструктаж в деня на инцидента, а е приел обратното въз основа на събраните свидетелски показания, доколкото установеното по делото обстоятелство, че подписът в книгата за проведения ежедневен инструктаж в деня на инцидента не е негов, не изключва действителното извършване на инструктажа, което в случая се установява от свидетелите. При изводите си за наличие на допусната от пострадалия работник груба небрежност съдът не се е позовавал на предположения, а на установените по делото факти, като е извършил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, включително по реда на чл.272 от ГПК чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд. При постановяване на решението си съдът не се е произнасял по въпроса за доказателствената сила на констатация в официален документ, възприета лично от длъжностното лице. Приетият по делото протокол от 10.11.2016г. за резултатите от извършеното разследване на трудовата злополука е съставен много след злополуката, като от съдържанието му не се установява дали същият съдържа констатации, възприети лично от длъжностните лица, които са го съставили, в деня на инцидента или техни изводи, направени въз основа на други доказателства. Отделно от това даже и да се приеме за установено отразеното в протокола обстоятелство, че на строителния обект не е имало поставени предупредителни табели, забраняващи използването на изграждащото се на обекта скеле, то това не би променило изводите на съда, доколкото по делото е безспорно установено от свидетелските показания, че работниците са били ежедневно инструктирани, че не следва да ползват същото, както и че то поначало не е било предназначено за използване при извършваната от пострадалия работа.

Според настоящия състав на съда не може да се допусне касационно обжалване и по шестия и седмия въпроси от изложението, свързани с прилагането на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди и с относимите за това критерии. Същите са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче специалното условие на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като така поставените въпроси не са били разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, които в случай на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между него и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат степента и продължителността на болките и страданията, понесени от увредения, конкретните социално- икономически условия и стандартът на живот в страната към момента на увреждането, както и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за понесените от ищците неимуществени вреди въззивният съд е съобразил посочените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са от значение за определянето им, включително икономическите условия в страната към момента на увреждането /2016г./, като във въззивното решение, вкл. по реда на чл.272 от ГПК, са изложени съображения защо съдът определя съответния размер на обезщетението. Несъгласието на касаторите с определените от въззивния съд суми и оплакванията им в тази връзка се отнасят до правилността на решението и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 от ГПК, а само при постановяване на решение от касационната инстанция по чл.293 от ГПК след евентуално допускане на касационно обжалване.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

По частната касационна жалба:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване съгласно чл.274, ал.1, т.2 във връзка с чл.248, ал.3 от ГПК определение.

С Решение № 20068619 от 24.11.2022г. и определение № 20080554/23.02.2023г., постановени по по гр.д.№ 6921/2019 г. по описа на СРС, 172 с-в, съдът е присъдил на основание чл.38, ал.2 от ЗА на Адвокатско дружество „Д. и Х.“ адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство в размер на 3457,20 лв. с ДДС, както и адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на 4236 лв. с ДДС.

С обжалваното в настоящото производство решение, за да остави без уважение искането в частната жалба на адвокатското дружество за присъждане допълнително на сумата от 1 802,80 лв.- адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита и съдействие в обезпечителното производство, платимо от ответника „Бараж груп“ ЕООД, както и за увеличаване на размера на присьденото по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.” адвокатско възнаграждение за осъшествената правна защита и съдействие в исковото производство пред СРС, въззивният съд е изложил съображения, че в представените пред първата инстанция договори за правна защита и съдействие, сключени между ищците и дружеството, не е посочено при коя от хипотезите на чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА се осъществява безплатно процесуално представителство, т.е. кое е законовото основание за ползване на безплатна адвокатска защита по делото, поради което допълнително адвокатско възнаграждение в полза на пълномощниците на ищците за първата инстанция и за обезпечителното производство не следва да се присъжда. Позовал се е на формираната в този смисъл практика на ВКС- Определение № 507/19.09.2018 г. на ВКС по ч.т.д.№ 1972/2018 г., II ТО, и др./. По изложените съображения съдът е приел, че в полза на пълномощниците на ищците не следва да се присъжда и допълнително възнаграждение по чл.7, ал.8 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Налице са основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е било потвърдено Определение № 20080554/23.02.2023г., постановено по гр. д. № 6921/2019 г., по описа на СРС. 172 с-в., с което е оставено без уважение искането на адвокатското дружество за присъждане на допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение за исковото и обезпечителното производство. Поставеният от касатора въпрос за предпоставките, при които на адвоката, оказал безплатна правна помощ, следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, е от значение за изхода на спора, като е бил разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС. Съобразно Съгласно същата / Определение № 515 от 02.10.2015г. по ч.т.д. № 2340/2015г. на ВКС, I т.о.; Определение № 60338 от 07.10.2021г. по ч.т.д. №1226/2021г. на ВКС, I т.о; Определение № 163 от 13.06.2016г. по ч. гр. д. №2266/2016г. на ВКС, I г.о., Определение № 291 от 22.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1459/2020 г. на ВКС, четвърто г.о., Определение № 201 от 30.05.2022 г. по ч. гр. д. №532/2022г. на ВКС, III г. о. и др./ за уважаване на искане по чл. 38, ал. 2 от ЗА е достатъчно по делото да е осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 от ЗА; заявление, че предоставената помощ е договорена като безвъзмездна и отсъствие на данни, които да опровергават това заявление; както и отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 от ГПК. Непредставянето на писмен договор за безплатна правна помощ не препятства упражняването на правото по чл. 38, ал. 2 от ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 от ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд.

С оглед на така формираната практика, съгласно която за присъждане на адвокатско възнаграждение не е задължително дори представяне на писмен договор за правна защита, следва да се приеме по аргумент за по- силното основание, че такова възнаграждение следва да се присъди и в случаите, когато по делото е бил представен такъв договор, но в него не е посочена конкретната хипотеза на чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗА за оказване на безплатна правна помощ. Предвид горното изложените от въззивния съд съображения, с които е отказал увеличаване на претендираното от адвокатското дружество адвокатско възнаграждение са неправилни. Цитираната от въззивния съд практика на ВКС следва да се приеме за преодоляна от по- новата практика на съда.

Разгледана по същество, частната касационна жалба е неоснователна. Според настоящия състав на съда присъденото на Адвокатско дружество „Д. и Х.“ адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство в размер на 3457,20 лв. с ДДС, както и адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на 4236 лв. с ДДС са справедливи и обосновани с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената от дружеството работа и не следва да бъдат завишавани. Действително пред първоинстанционния съд по делото са били проведени 14 открити съдебни заседания, но по- голямата част от тях са били отложени поради неизготвяне на допуснати експертизи и неявяване на свидетели, без по делото да се извършват други процесуални действия. От друга страна следва да се отчете, че производството по обезпечаване на бъдещия иск на ищците срещу ответното дружество и инстанционния контрол върху постановеното в същото актове не се отличават с фактическа или правна сложност и се развиват без провеждане на открити съдебни заседания. Неоснователни са доводите в частната касационна жалба, че при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да намери приложение Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за възнагражденията за адвокатска работа. Съгласно решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 и формираната след постановяването му трайна и непротиворечива практика на ВКС нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за възнагражденията за адвокатска работа, която задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗА, но не са обвързващи за съда. При определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение за оказаната от адвоката безплатна правна помощ от значение са видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото ( в този смисъл- определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 1183 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 712 от 21.03.2024 г. по т. д. № 175/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 2198 от 08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.). В случая с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената от адвокатското дружество работа по защита на интересите на ищците в обезпечителното и първоинстанционното производство настоящият състав на съда намира, че присъденото в полза на същото адвокатско възнаграждение в общ размер от 7693,20 лв. с ДДС е справедливо и не следва да бъде увеличавано. Предвид горното решението в обжалваната му с частната касационна жалба част следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответната страна по касационната жалба направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 3589,26 евро /7020 лв./ с ДДС. Доколкото частната касационна жалба има за предмет произнасяне на въззивния съд по разноските, то за изготвяне на отговор на същата не следва да се присъждат разноски.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,