Определение № 3259 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2094/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Й. Б., подадена чрез процесуален представител адв. Е. И. против определение от 11.03.2025г. постановено по ч.гр.д. № 78/2025г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на И. Й. Б. срещу решение № 18724 от 17.10.2024г. постановено по гр.д. № 8365/2024г. по описа на Районен съд – София, имащо характер на определение, с което на основание чл. 130 от ГПК е прекратено производството по делото, образувано по предявените срещу „Алианц Банк България“ АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, поради липса на правен интерес от предявяването им. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа, че доколкото трудовият договор съобразно чл. 335, ал. 1 от КТ се прекратява в писмена форма, това важи и за заповедта на работодателя, с която се отменят актовете по прекратяване на ТПО. Заповедта за отмяна на уволнението следва да се доведе до знанието на работника или служителя, за да произведе правен ефект. В конкретния случай заповедта за отмяна на уволнението е връчена на ищцата на 15.02.2024г. и неправилно съдът е приел, че ищцата е била надлежно уведомена в телефонен разговор от показанията на свидетелката Д., състоял се на 13.02., но не по-късно от 14.02.2024г. – преди обед, а исковата молба за оспорване на уволнението била заведена в СРС на 14.02.2024г. в 16:15 часа. Съдът не е съобразил, че по този начин до знанието на ищцата не е доведено ясно и недвусмислено изявление на работодателя за отмяна на уволнението. Поддържа, че изявлението на работодателя е адресно, осъществено с писмен документ, правните последици на което настъпват с получаването му. Ето защо не е достатъчно само съобщаване на съдържанието на изявлението по телефон. Обратното би довело до правна несигурност – всеки недобросъвестен работодател може да осигури свидетел, който да установи устно уведомяване, с което да прегради правото на защита на ищеца срещу незаконното уволнение, а ищецът би бил лишен от възможността за насрещно доказване относно съдържанието на проведен разговор по телефон, доколкото същият обичайно протича между субектите на разговора. Отправя искане обжалваното определение да се отмени, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, евентуално от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по които е отправено искане за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както следва: 1/ По какъв начин работникът/служителят може да бъде валидно уведомен относно издаването от страна на работодателя на заповед за отмяна на преди това връчена и произвела правен ефект заповед за уволнение: от кого и как може да бъде уведомен работникът/служителят за отмяна на уволнението? 2/ Представлява ли уведомяване изявление от типа на покана към работника/служителя да се яви на среща за връчване на документи, които отменят заповедта за уволнение, отправено по телефона не от работодателя, а от негов служител, без уточнение на вида на документите, автора им, дали вече са били издадени или предстои да бъдат издадени, безусловна ли е отмяната или от служителя се очаква предприемане на определено действие/бездействие, за да бъде отменена уволнителната заповед, така че правният интерес на работника/служителя от оспорване по съдебен ред на уволнителната заповед да се счита за отпаднал? Поддържа, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС по Решение № 1691/11.02.2005г. по гр.д. № 2667/2002г., III ГО; Решение № 447/22.03.2005г. по гр.д. № 3757/2002г., III ГО; Определение № 1325/19.12.2014г. по гр.д. № 5966/2014г., III ГО; Решение № 50024/01.03.2023г. по гр.д. № 1922/2022г., III ГО; Решение № 935/28.12.2009г. по гр.д. № 3558/2008г., III ГО. Поддържа също и очевидна неправилност на определението. В отговор на частната жалба, ответникът „Алианц Банк България“ АД, чрез процесуален представител адв. Радост Г. оспорва частната жалба, поддържа липса на предпоставки за допускане до касационно обжалване, а евентуално – доводи за нейната неоснователност. Отправя искане обжалваното определение да се потвърди. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: На 14.02.2024г. И. Й. Б. с ЕГН [ЕГН] предявила срещу „Алианц Банк България“ АД, ЕИК[ЕИК] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за установяване незаконосъобразността и за отмяна на уволнение й, извършено със Заповед № 66/09.02.2024г. на изпълнителния директор на ответното дружество – работодател, с която трудовият й договор бил прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, считано от 12.02.2024г. Заповедта е била връчена на ищцата на 09.02.2024г. Със Заповед № 75/13.02.2024г., на основание чл. 344, ал. 2 от КТ поради допълнително представени документи, свързани с наличието на онкологично заболяване, гл. изп. директор на „Алианц Банк България“ АД отменил извършеното уволнение с предизвестие и заповед № 66/09.02.2024г. на И. Б. и възстановил същата на работа. Посочил, че възстановеният служител следва да се яви на работа в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ. Заповедта е връчена на ищцата на 15.02.2024г. Със Заповед № 159/05.03.2024г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 вр. чл. 345, ал. 1 от КТ работодателят прекратил трудовия договор на И. Б., считано от 05.03.2024г. поради неявяване да заеме длъжността, на която е възстановена в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ. Заповедта е връчена на служителката на 15.03.2024г. За да потвърди първоинстанционното решение с характер на определение за прекратяване на производството, въззивният СГС приел, че спорен по делото е въпросът свързан с факта дали и кога ищцата е била уведомена за заповедта на работодателя, с която е отменена заповедта за уволнение. От събраните по делото доказателства по спорния въпрос, приел за установено, че преди подаване на исковата молба ищцата е узнала за отмяната на заповедта за уволнение, поради което предявеният от нея след узнаването иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е недопустим. Приел, че заповедта за отмяна на уволнението като изявление на работодателя действително е необходимо да бъде обективирана в писмена форма и да се връчи на уволнения работник, за да породи правно действие, но за процесуалната допустимост на иска с правно основание чл. 344, ал. 1 от КТ посочил, че значение има фактът кога работникът е узнал за отмяната на неговото уволнение, а не кога му е връчена отменителната заповед. Изтъкнал, че е достатъчно до знанието на уволнения работник да е достигнало съдържанието на изявлението на работодателя за отмяна на заповедта за уволнение, а фактическото връчване на документа, който обективира това изявление на работодателя е без значение за приложението на чл. 344, ал. 2 от КТ. От момента на узнаването от работника за отмяната на неговото уволнение заключил, че отпада правният му интерес да предяви иск за отмяна на уволнението по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Съобразил, че в конкретния случай заповедта за отмяна на оспореното уволнение, е издадена на 13.02.2024г. и връчена на ищцата на 15.02.2024г., след подаване на исковата молба на 14.02.2024г. След преценка на събраните по делото доказателства, приел, че исковата молба е депозирана в 16:15 часа на 14.02.2024г., а от показанията на св. Д. приел за установено, че ищцата е била уведомена от нея за отмяна на уволнението преди обед в същия ден, т.е. преди предявяване на исковата молба. Свидетелката провела телефонен разговор с ищцата, уведомила я за отмяната на заповедта за уволнение и че следва да се яви при работодателя за нейното връчване. Ищцата се явила и заповедта за отмяна на уволнението й била връчена на 15.02.2024г. Поддържането на предявения на 14.02.2024г. иск за оспорване на отмененото от работодателя уволнение отбелязал, че се явява лишено от правен интерес, доколкото трудовоправната връзка е била възстановена по силата на заповедта на работодателя от 13.02.2024г. В заключение достигнал до извод, че предявеният на 14.02.2024г. иск за оспорване на уволнението считано от 12.02.2024г., отменено по почин на работодателя на 13.02.2024г. е недопустим поради липса на правен интерес, в който смисъл постановил и крайния си акт. Поставените в изложението въпроси в обобщен вид се свеждат до значението на момента на издаване, на съобщаване /узнаване/, на автора на съобщението и връчване на заповедта по чл. 344, ал. 2 от КТ за допустимостта на иска за защита срещу незаконното уволнение. Въпросите са релевантни – част са от предмета на делото и решаването им е обусловило правната воля на въззивния съд в крайното му произнасяне. Даденото в него решение не е в противоречие с практиката на ВКС, поради което специално основание за селектиране по смисъла на закона съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице. Част от цитираната от частния жалбоподател съдебна практика не е практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така, както тя е разяснена в т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Първите две цитирани решения на ВКС не са постановени по реда на чл. 290 от ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и цитираното определение в производство по чл. 288 от ГПК не е практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В Решение № 50024/01.03.2023г. по гр.д. № 1922/2022г., III ГО и Решение № 935/28.12.2009г. по гр.д. № 3558/2008г., III ГО, постановени в производство по реда на чл. 290 от ГПК е даден отговор на въпроса за необходимото съдържание на акта на работодателя по чл. 344, ал. 2 от КТ и в частност трябва ли съдържанието на този акт да изразява по несъмнен начин волята на работодателя за отмяна на уволнението, а не за някакво друго правно действие. Спор по този въпрос между страните по настоящото дело не е възникнал и не е въведен като предмет на делото. Спорът е кога, от кого и доколко това съдържание е доведено до знанието и връчено на ищцата преди предявяване на исковата молба. Ето защо цитираната от жалбоподателя практика на ВКС не е относима към даденото от въззивния съд разрешение по релевантния в случая правен въпрос, обусловил изхода на делото. По повдигнатите от частния жалбоподател въпроси е установена практика на ВКС, намерила израз в решение № 68/25.02.2011г. по гр.д. № 33/2010г., IV ГО; решение № 303 от 7.10.2013г. по гр.д. № 3715/2013г., IV ГО; решение № 280/12.10.2015г. по гр.д. № 1898/2015г., IV ГО; решение № 304/27.06.2012г. по гр.д. № 1265/2011г., IV ГО; определение № 149 от 15.04.2022г. по ч.гр.д. № 416/2022г., III ГО. В установената практика, Върховният касационен съд е дал принципно разрешение, че в чл. 344, ал. 2 от КТ е уредена възможността работодателят да отмени заповедта за уволнение до предявяването на иска за оспорване на неговата законност. Тази разпоредба следва да се разбира само в смисъл, че ако работодателят оттегли заповедта, работникът/служителят губи правния интерес да оспорва с иск законността на уволнението. Отмяната на заповедта от работодателя, когато е сторено преди подаване на исковата молба, предизвиква правната промяна и няма интерес от съдебна намеса. Не е нужно правораздавателният орган да отменя заповед, която вече е отменена от работодателя и да възстановява работника на заеманата преди уволнението длъжност, след като същият е имал възможност да се яви на работното си място /чл. 345, ал. 1 от КТ/. Предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, след като работникът или служителят е узнал за действията по чл. 344, ал. 2 от КТ, се явяват недопустими поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иска. За извършване на това действие от работодателя законодателят е предвидил краен срок – до датата на предявяване на иск от уволнения работник/служител пред съда за защита срещу незаконно уволнение. След тази дата, издаването на акт по чл. 344, ал. 2 от КТ няма правно действие. Ако работодателят е отменил заповедта след предявяването на този иск компетентен да се произнесе по законността на уволнението е само съдът – по аргумент за противното на чл. 344, ал. 2 от КТ. В този случай исковете ще са допустими и сезираният съд сам, въз основа на доказателствата и според закона, следва да прецени законосъобразността на заповедта за уволнение и с оглед на това да постанови своето решение. Ако исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ са допустими, без значение за тяхната основателност е отмяната на заповедта за уволнение, извършена в хода на исковото производство /след подаване на исковата молба/. Като определя точно пределния срок, в който работодателят има право сам да отмени заповедта за уволнение – денят, в който уволненият работник/служител да потърси правата си за защита срещу уволнението в съда, разпоредбата на чл. 344, ал. 2 от КТ не урежда съобщаването/връчването на отмяната на работника. Ето защо узнаването от страна на работника/служителя, че работодателят е отменил уволнението е ирелевантно за допустимостта на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. Това е така, защото с отмяната на уволнението работодателят признава същото за незаконно и възстановява работника на работа. Следователно, ако е сторил това преди сезиране на съда с искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, липсва правен интерес за работника от търсене на съдебна защита. Отмяната на заповедта от работодателя, когато е сторено преди подаване на исковата молба, предизвиква търсената правна промяна и няма интерес от съдебна намеса. От друга страна за приложението на чл. 344, ал. 2 от КТ е достатъчно работникът да е уведомен за съдържанието на изявлението на работодателя, с което се оттегля предходно волеизявление за прекратяване на трудово правоотношение. Фактическо връчване на документа, обективиращ това волеизявление, не е необходимо и този факт е без значение за добросъвестността на работника/служителя. От момента на получаване на съобщението, което съдържа уведомление за оттеглянето на уволнителното волеизявление на работодателя, за работника/служителя няма правен интерес да оспорва това уволнение пред съд. Без значение е дали уведомлението е направено от законния представител на работодателя или от нарочно овластено от работодателя лице. От значение е дали работодателят действително е направил такова волеизявление преди внасяне на исковата молба в съда и дали работникът е получил съобщение за него. Изискване за форма може да се постави по отношение на изявлението, с което работодателят оттегля издадената преди това от него писмена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. По отношение на съобщението, с което това оттегляне се довежда до знанието на работника, не могат да се поставят никакви изисквания за форма. То може да се установява с всички доказателствени средства и не е задължително да бъде обективирано в подписан документ. За правния интерес на работника да оспори уволнението пред съд е релевантен моментът на получаване на съобщението, а не моментът на връчването на писмения документ, с който се отменя заповедта за уволнение. Претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ в този случай е допустима, а за основателността й е от значение доколко работникът или служителят е останал без доходи по трудово правоотношение до отмяната на заповедта за уволнение. До отмяната на заповедта за уволнение работникът или служителят не може да получава доходи по прекратеното трудово правоотношение. С отмяната на заповедта от работодателя той признава, че тя е била незаконна. Ако в резултат на уволнението имуществената сфера на работника или служителя е намаляла /не е започнал работа при друг работодател или е започнал, но с по-ниско трудово възнаграждение/, налице е причинна връзка между незаконното уволнение и вредата, което подлежи на обезщетение по правилата на чл. 225 от КТ. Началото на периода, за който се дължи обезщетение /до 6 месеца/ е прекратяването на трудовото правоотношение, а краят – когато работникът е имал възможност да се яви на работното си място и да започне работа, за което има значение узнаването на отмяната по чл. 344, ал. 2 от КТ. Установеното в практиката на ВКС в изложения смисъл тълкуване по правните въпроси от значение за изхода по делото, разрешени в обжалваното определение отчита потребността от разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона и изключва необходимостта от ново разрешение, което да е значимо за точното прилагане на закона, да има приносен характер и да послужи за промяна или осъвременяване на тълкуването на закона с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Същевременно не е налице непълнота, неяснота или противоречие в закона, налагащи създаване на нова съдебна практика по прилагането му, за да бъде тя осъвременена, а оттам правото – развито. В този смисъл установяването на различно тълкуване не би допринесло разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона. Ето защо не е налице и общо правно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В конкретния случай заповедта за уволнението на ищцата е издадена и й е връчена на 09.02.2024г., считано от 12.02.2024г. На следващия ден – на 13.02.2024г., работодателят по свой почин издал нова заповед, с която на основание чл. 344, ал. 2 от КТ отменил уволнението и възстановил И. Б. на работа. Към този момент последната не е била предявила искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ пред съд. Исковете са предявени на 14.02.2024г. след като ищцата е узнала, че работодателят сам е отменил заповедта за уволнението й. Въз основа на тази хронология на установените и безспорни по делото факти, въззивният съд е достигнал до извод за недопустимост на предявените искове, доколкото правната промяна, която ищцата търси с предявяването им е вече настъпила – работодателят е отменил сам заповедта за уволнение като е признал по този начин незаконосъобразността й и е възстановил ищцата на работа, поради което нуждата от съдебна намеса е отпаднала, а ищцата – лишена от правен интерес от провеждането на исковете. В този случай трудовоправната връзка е възстановена без съдебна намеса – уволнението е признато за незаконно и отменено, а ищцата възстановена на работа с изричен акт на работодателя и защитата срещу предприетата след този момент защита срещу незаконно уволнение е лишена от правен интерес. Спорните по делото въпроси дали, кога, от кого, по какъв начин и в каква форма ищцата е узнала за акта на работодателя по чл. 344, ал. 2 от КТ съдът е приел за ирелевантни по отношение на допустимостта на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. Тези въпроси са от значение за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. След анализ на доказателствата по делото приел, че ищцата е узнала /доведено е било до знанието й/, че е налице произнасяне на работодателя по смисъла на чл. 344, ал. 2 от КТ на 14.02.2024г. предобед, а исковата молба е депозирана в СРС в същия ден следобед. От момента на узнаването работникът е имал възможност да се яви на работа в двуседмичен срок от получаване на съобщението на работодателя за възстановяването му /чл. 345, ал. 1 от КТ/. Работникът или служителят обаче не може да бъде лишен от правото да избере дали да възстанови трудовото правоотношение, след като му е връчена заповед за уволнение. Оттеглената заповед за уволнение той не може да оспори с иск, но може да се позове на прекратяването на трудовото правоотношение като не се яви на работа в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ. Само ако работникът или служителят се яви на работа в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, трудовото правоотношение се възстановява. В случая отмяната на заповедта за уволнение по почин на работодателя следва непосредствено издаването на заповедта, поради което не е налице период, за който се дължи обезщетение – работникът е имал възможност да се яви на работното си място в деня или на следващия ден след отмяната по чл. 344, ал. 2 от КТ. Ето защо и предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ също е недопустим. Като е достигнал до тези правни изводи в обжалваното определение, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а е съобразил решаващата си правна воля с приетото в нея. Не е налице разрешаване на правен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от КТ, нито необходимост от създаване на нова практика, която би имала приносно значение в тълкуването на точния смисъл на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съответно по делото не са установени предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивното определение не е очевидно неправилно – не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице, нито съдът установи служебно друго основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Не са налице уредените от закона предпоставки, обосноваващи приложно поле на касационното обжалване в разглеждания случай и такова не следва да се допуска. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на поискани и доказани разноски. Претенцията има за предмет разноски в размер на по 3000 лв. с ДДС – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Частният жалбоподател е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което след преценка на действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на положения от процесуалния представител труд, изчерпващ се с подаване на отговор на частната касационна жалба, съдът приема за основателно. Ето защо на ответника по частната жалба съдът определя разноски за възнаграждение на адвокат в размер на 350 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение