Определение № 50731 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1342/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. К., чрез адв. В. Д., срещу въззивно решение № 175 от 07.12.2021 г. по в. гр. д. № 267/2021 г. на Окръжен съд – Разград, с което е потвърдено решение № 421/09.08.2021 г. по гр. д. № 501/2021 г. на Районен съд – Разград. С последното са отхвърлени като неоснователни предявените от А. К. против Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“ [населено място], искове: 1/ по чл. 344, ал. 1, т. 1- т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата и отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото ѝ правоотношение, за възстановяване на заеманата от нея преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за времето, за което е останала без работа, считано от 18.09.2019г. до 18.03.2020г.; 2/ за заплащане на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ за периода 18.09.19 г. - 12.08.20 г., ведно с обезщетение по чл. 86 ЗЗД и 3/ за заплащане на обезщетение за полагащ се платен годишен отпуск по чл.171а във вр. с чл. 169, ал. 4 КТ в размер на 6 месеца за разработка на дисертационен труд и по чл.171а, във вр. с чл. 169, ал. 1 КТ в размер на 25 дни за всяка от академичните 2019, 2020 и 2021 години. Със същото решение са оставени без разглеждане като недопустими предявените от ищцата против Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“ [населено място], искове: 1/ за признаване на трудов и осигурителен стаж за по 20 дни през академичните 2017 г.-2018 г., 2018 г.- 2019 г. и 2019 г. – 2020 г.; 2/ за признаване на трудов и осигурителен стаж за по 25 дни платен годишен отпуск за академичните 2018 г. – 2019 г., 2019 г. – 2020 г. и 2020 г. – 2021 г., и за 6 месеца неползван отпуск за изготвяне на дисертационен труд. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се още недопустимост на обжалвания акт без да се излагат конкретни доводи. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Достатъчно ли е узнаването за издадена Заповед № 173/18.09.2019 г. на Директора на Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“ [населено място] и узнаването на прекратяването на трудовото правоотношение със Заповед № 001/18.09.2019 г. от същия, на основание дисциплинарно уволнение, едва чрез вписването на въпросната заповед в трудовата книжка при връщане на трудовата книжка, като от това не става видно спазена ли е формата и какво точно е мотивирало заповедта, след многократни устни разпореждания от ИАИТ, когато от фактите по делото е установено, че ищцата е узнала при получаване на трудовата си книжка на 12.08.2020 г., без фактическо връчване на въпросните заповеди, въпреки многократните посещения при работодателя и не са ли грубо нарушени правата на защита на работника, след като той е следвало да се защитава активно, без да има на практика нито текстовете на въпросните заповеди, нито яснота от случилото се като събития според работодателя, нито пък е имал обективната възможност да възприеме издадените вътрешни служебни трудови актове като завършено производство във връзка с неговото трудово правоотношение, за да може да направи обективен и обоснован извод, че следва в преклузивен срок от вписването в трудовата книжка и нейното връщане да се защити ефективно и това формално вписване в трудовата книжка явява ли се „узнаване на нейното съществено съдържание“, такова че да обезпечава пълното право на защита, при липса на указания как и пред кой орган следва то да бъде реализирано?“; 2/ „След като по делото са налични и разкрити в процеса по делото обстоятелства и безспорни факти на дискриминация на работника на работното му място с оглед преюдициалността на тези обстоятелства и различната процесуална тежест на доказване, следвало ли е районният съд, ако е приел, че това производство следва да се отдели, да спре делото и да отдели производството за дискриминация довела до дисциплинарно наказание, а като е разгледал иска без да отделя делото следвало ли е да даде указания за събиране на доказателства, както и доказателствената тежест за доказателство по фактите, като без тези процесуални процесуално допустимо ли е разглеждането на иска по същество или съществено и непоправимо са увредени субективните права и правото на защита на работника?“; 3/ „При продължаване на вътрешното производство с подадено от ищцата Заявление вх. № 009/07.01.2021 г. и едва тогава дадени указания от работодателя чрез уведомително писмо изх. № 014/18.01.2021 г., връчено на 19.01.2021 г., работодателят е уведомил въззивницата, че може да отправи претенциите си към компетентните институции, то не е ли това началната дата за срока за реална евентуална защита на правата на работника, въпреки че и тогава не се предават въпросните заповеди на работника?“ и 4/ „Ако не е установена дискриминация на работното място довела до дисциплинарно уволнение то при наличието на данни за психологически стрес и психологически увреждаща, небезопасна за труд среда, при конституционно задължение за защита на труда и безопасните условия на труд в чл. 16 и чл. 48, следвало ли е съдът да установи дали това е довело до невъзможност, чрез причиняване на стрес, манипулация или въвеждането в заблуждение за защита в пълен обем на правата на работника, с оглед на което е при подслушващо развитие на производството явява ли се допустима постъпилата в съда искова молба за защита на работника?“. Твърди се общо, че решението противоречи на Конституция на Република България и правото на ЕС. Сочи се също така, че отговор на поставените въпроси от касационната инстанция е необходим с оглед принос за правното прилагане на закона и обогатяване на теорията. Ответната страна по делото Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“ [населено място], чрез адв. М. М., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че до уволнението, въз основа на Трудов договор № 03/12.03.2012 г. ищцата е работела при ответника на длъжност „библиотекар-експерт“. Работното ѝ място от подписване на ТД до м. септември 2009 г. било в „Детски отдел“, от м.09.2014 г. до 01.06.2019 г. в отдел „Изкуство“, а от 01.06.2019 г. до прекратяване на трудовия договор в отдел „Книгозаемане за възрастни“. Съдът е установил още, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между страните със Заповед № 001/18.09.2019 г. е „Дисциплинарно уволнение”, наложено със Заповед № 173/18.09.2019 г. на Директора на Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“ [населено място]. Посочил е, че дисциплинарното наказание е наложено на ищцата, заемала длъжността „библиотекар“ за това, че е нарушила трудовата дисциплина в периода 16.07.19 г. - 18.09.19 г.: 1ден самоотлъчка /02.08.19 г./, на 05.08.19 г. неявяване на работното място за 5ч. 30мин., 9 поредни дни със закъснения, неявяване на работа 12 поредни дни от 02.09.19 г. - 18.09.19 г. без уважителна причина. Съобразил е също така, че с писма, отправени на известните адреси на ищцата-настоящ касатор, в [населено място], общ. Разград и в [населено място], ответната страна е изпратила заповедта за прекратяване на трудовия договор, но пощенските пратки са върнати на 11.10. и 14.10.2019 г., като непотърсени. Посочил е, че свидетелите М. и Е. лично посетили адреса на ищцата в [населено място], но не успели да връчат заповедта. Установил е още като безспорно между страните, че жалбоподателката не се е явявала на работа след 02.09.2019 г., което се потвърждавало и от събраните по делото гласни доказателства. Съдът е отбелязал, че по делото е приложена декларация за връчване на трудова книжка, подписана от ищцата на 12.08.2020 г., с която е декларирала, че с прекратяване на трудовото правоотношение е получила трудовата си книжка, надлежно оформена от работодателя. Приложено е и извлечение от последната страница на трудовата книжка с посочена дата и основание на прекратяване на трудовия договор. Посочил е, че със Заявление вх. № 008/07.01.2021 г. жалбоподателката е поискала работодателят да ѝ предостави заповедта за прекратяване на трудовия договор, като е посочила, че за прекратяването на договора и основанието за това е узнала при получаване на трудовата си книжка на 12.08.2020 г. Констатирал е, че със Заявление вх. № 009/07.01.2021 г. ищцата е поискала работодателят да признае уволнението ѝ за незаконно, да отмени заповедта за уволнението, да я възстанови на преди заеманата длъжност, да признае правото ѝ на платен творчески отпуск, да извърши поправка в трудовата ѝ книжка и да ѝ предостави информация. С уведомително писмо, изх. № 014/18.01.2021 г., връчено на 19.01.2021 г. работодателят е уведомил ищцата, че може да отправи претенциите си към компетентните институции. При тези фактически данни, въззивната инстанция е приела, че въззивната жалба е неоснователна. Съдът е установил, че според събраните писмени и гласни доказателства, работодателят е правил многократно неуспешни опити да връчи на жалбоподателката Заповед № 173/ 18.09.2019 г. и Заповед № 001/ 18.09.2019 г. Съобразил е, че заповедите не са ѝ били връчени лично, като същата се е явила в Регионална библиотека „Боян Пенев“ [населено място] на 12.08. 2020 г., за да получи трудовата си книжка. На същата дата е получила трудовата си книжка, в която са посочени дата и основанието на прекратяване на трудовия договор, според подписаната от нея декларация. Приел е освен това, че фактът, че е узнала най-късно в този момент волеизявлението на работодателя да прекрати трудовия договор между тях и основанието за това, се установява и от изявлението ѝ, съдържащо се в Заявление вх. № 008/ 07.01.2021г. В тази връзка въззивният състав е съобразил установената трайна съдебна практика, че дисциплинарното наказание се смята за наложено освен от деня на връчване или получаване на заповедта за дисциплинарно уволнение /чл. 195, ал. 3 КТ/, още и от деня на узнаване на нейното съществено съдържание - изразена воля от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение и правното основание, на което това е направено. При тези съображения въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно, че най-късно на 12.08.2020 г. ищцата е била уведомена за прекратяването на трудовото ѝ правоотношение, както и за правното основание на което това е направено. Установил е, че исковата молба е подадена на 08.03.2021 г. след изтичане на двумесечния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, което е основание предявените искове да бъдат отхвърлени като погасени по давност. Относно заявление вх. № 009/07.01.2021 г., с което ищцата е поискала работодателят да признае уволнението ѝ за незаконно, съдът е констатирал, че не може да се приеме, че срокът за предявяването на исковете не е пропуснат с оглед разпоредбата на чл. 358, ал. 3 КТ, тъй като по този начин е избрала извънсъдебния път за оспорване на законността на уволнението пред самия работодател, но дори и в този случай – към 07.01.2021 г. 2-месечният давностен срок е бил изтекъл. След анализ на доказателствата е обосновал извод за неоснователност на претенциите по чл. 226, ал. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД и по чл.171а във вр. с чл. 169, ал. 4 КТ, по чл.171а, във вр. с чл. 169, ал. 1 КТ. Споделил е и извода на първата инстанция за недопустимост на исковете за признаване на трудов и осигурителен стаж. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции, въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение е обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Всички поставени от касатора въпроси в приложеното към жалбата изложение касаят предявения иск по чл.344 ,ал.1, т.1 КТ. Не са формулирани въпроси във връзка с произнасянето на въззивния съд по останалите искови претенции. Първият и третият въпроси, формулирани от касатора в изложението, се свеждат до обобщения и уточнен от съда правен въпрос „относно приложението на чл.195, ал.3 КТ и дали датата на узнаване от работника на наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” може да се счита за начало на срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ“. Въпросът в действителност е обусловил правните изводи на съда, но не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. По поставения правен въпрос е налице формирана трайна и последователна практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл.290 ГПК / пр.: Решение № 283 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 507/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 39 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., III г. о., ГК/ която се споделя и от настоящия състав. С посоченото решение № 283 от 6.04.2010 г. по гр.д. № 507/2009 г. на ІІІ г.о. е прието, че „съгласно чл.195 от КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, която трябва да се връчи на работника или служителя. В закона изрично е посочено, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване. Следователно законодателят е предвидил като допустим способ за връчването на заповедта изпращането й по пощата. За да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.46 и чл.47, във вр. с чл.41, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.42 и чл.44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл.36 от Закона за пощенските услуги.“ Със същото решение по съществото на спора е прието, че дисциплинарното наказание се смята за наложено освен от деня на връчване или получаване на заповедта за дисциплинарно уволнение /чл.195, ал.3 КТ/, още и от деня на узнаване на нейното съществено съдържание – изразена воля от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение и правното основание, на което това е направено. В разглежданата хипотеза, която е идентична с процесната, това е станало с връчването на трудовата книжка, която е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя /чл.347 КТ/. В нея задължително се вписват датата и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение /чл.349, т.8 КТ и чл.350, ал.1 КТ/. С посоченото Решение № 39 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., III г. о., ГК, тези правни разрешения са препотвърдени. В допълнение е прието, че „изброяването в разпоредбата на чл.195, ал.2 КТ не е изчерпателно. То има за цел да гарантира фактът на узнаване на уволнението – достигането на писменото волеизявление на работодателя до неговия конкретен адресат – чл.335 КТ. Този факт е от съществено значение в трудовото право, тъй като определя момента на прекратяване на договора, а от тук и броенето на срокове по чл.194, ал.1 и чл.358, ал.1, т.2 КТ. Той е от значение и в друга насока – открива възможност на работника или служителя да заведе иск за отмяна на незаконно уволнение и други свързани с него искове, дори и работодателят да поддържа в процеса, че трудовия договор не е прекратен поради липса на данни за връчване на заповедта по реда на чл.195, ал.2 КТ.“ Липсва колебание в практиката относно тези правни разрешения, които напълно се споделят и от настоящия съдебен състав. Въззивното решение е изцяло съобразено с тази практика и не й противоречи. Въпроси втори и четвърти от изложението не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. Съдът не е давал правно разрешение по тях и не е обусловил крайния резултат по спора от отговора им. Въпросите са привързани към собственото разбиране на касатора относно незаконосъобразността на уволнителната заповед и релевираните в исковата молба пороци на същата. Доколкото е обосновал извод, че исковата молба е предявена след изтичане на давностния срок по чл.358 КТ, съдът не се е произнасял по така въведените от ищеца доводи за незаконосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение, в това число и поради дискриминация. При отсъствие на обща предпоставка съдът не дължи произнасяне по твърдяната допълнителна такава по чл.280 т.3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че във връзка с формулираните въпроси касаторът не е обосновал и поддържаното допълнително основание. Както многократно е разяснявал ВКС в свои актове, това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е обосновал поддържаното допълнително основание, а е изразил единствено несъгласието си с приетото от съда. При извършената служебна проверка съдът не констатира предпоставки в приложното поле на т. 3 на чл. 280 ГПК. Съгласно константната съдебна практика, обективирана в решение по гр.д. № 4163/2008 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1451/2009 г. на IV г.о., срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е давностен и при констатация за изтичането му исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо. Също така в доктрината и съдебната практика няма колебание, че погасителната давност погасява правото на иск, поради което съдът не се произнася по съществото на спора - в случая дали законосъобразно е упражнено правото на уволнение на приложеното от работодателя основание и то при съобразяване на релевираните от ищеца в исковата молба основания за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, след като възражението за погасителна давност е прието за основателно. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, че решението противоречи на Конституция на Република България и правото на ЕС. Позоваването от касатора на това основание е бланкетно, необосновано, не са посочени нито актове на конституционния съд, нито актове на СЕС, нито е направен опит за обосновка в какво конкретно се състои твърдяното противоречие. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Както бе посочено и по-горе в определението всички поставени от касатора въпроси са относими към иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ, респективно касаят и обусловените искове по чл.344 ал.1 т.2 и т.3 КТ. Във връзка с останалите искови претенции въпроси не са формулирани в изложението. Както нееднократно е посочвал ВКС, уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Както пълната липса на въпрос, каквато е процесната хипотеза, така и липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното се обосновава извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода, разноски на касатора не се следват, а насрещната страна не е претендирала разноските за настоящата инстанция. Воден от горното съдът,