Определение № 50838 от 15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 50/25.11.2021 г. по в.гр.д. № 234/2021 г. на Окръжен съд – Кюстендил в частите му, с което е частично отменено и частично потвърдено решение № 260119/09.03.2021 г. по гр.д. № 1644/2020 г. на Районен съд – Дупница и като краен резултат: 1/ е отхвърлен предявеният от В. Д. А. против Рилска света обител – Рилски манастир иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на сумата от 7 390,71 лв., представляваща обезщетение за незаконното й недопускане до работа за периода 26.09.2019 г. – 01.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане; 2/ Рилска света обител – Рилски манастир е осъден да заплати на В. Д. А. сумата от 431,77 лв., представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. 09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 55,39 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащането на трудовото възнаграждение за периода 06.09.2019 г. – 01.10.2020 г. Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът на В. Д. А. срещу Рилска света обител – Рилски манастир за заплащане на сумата от 422,39 лв., представляваща обезщетение за забава на плащането на обезщетението за недопускане до работа не е обжалвано и е влязло в сила. Предмет на касационна проверка е въззивното решение в отменителната му част, с която като краен резултат е отхвърлен искът по чл. 213, ал. 2 КТ. Срещу тази част на решението е подадена касационна жалба от В. Д. А.. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба са зададени следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Налице ли е пасивност за престиране на своя труд у служител, който писмено е уведомил работодателя си за това, че е поставен в невъзможност да полага своя труд от прекия си ръководител, който му е възлагал задачите и като е посочил лицето, пречките, които го поставят в невъзможност за това? Подадените сигнали от служителя до Инспекция по труда и Прокуратурата на РБ, от които същият е поискал съдействие за преустановяването на пречките да престира труда си, могат ли да се тълкуват като желание и проявена активност за разрешаването на този негов проблем?; 2/ Следва ли работодателят, след като е уведомен от своя служител, че е изгонен от работното му място и е пратен да го съкратят по негово желание, да предприеме действия за разрешаването на този проблем и да доведе до знанието на служителя си промененото му отношение на прекия му началник и че ще бъде допуснат да полага своя труд?; 3/ След като служителят, търсейки помощ за разрешаването на проблема му, е отказана лична среща с работодателя и отпратен от представител на работодателя с израза „отидете си, ние ще ви се обадим“, то това обуславя ли служителя да продължи да стои пред работното си място, откъдето е изгонен и да има целенасочено поведение, търсещо допускане да полага своя труд?; 4/ След като служител е изгонен от работното си място, то това представлява ли невъзможност да полага своя труд по смисъла на чл. 213 КТ и служителят има ли задължение да проявява с някакви действия желанието си да престира своя труд, или работодателят, след като е уведомен за проблема, следва да прояви активност за разрешаването му и да доведе до знанието на работника си къде и кога да се яви, за да продължи да престира труда си по сключения между тях трудов договор?; 5/ При пасивно поведение от изгонен от работното си място служител същият има ли право на обезщетение за периода на недопускане да полага своя труд?; 6/ Съдът следва ли при формиране на изводите си да вземе предвид и извънпроцесуалното поведение на страните, в случая – работодател, като отчете, че същият е прекратил осигуряването на служителя си в деня, в който не го е допуснал/го е отстранил от работното място, което е показателно за поведението на работодателя, че същият повече няма да ползва труда на този служител? Според касатора отговорите на тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, която цитира. В касационната жалба се твърди още, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като писмените доказателства по делото опровергават изводите на съда. Ответникът по касационната жалба Рилска света обител взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Предявени са искове по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ и по чл. 213, ал. 2 КТ. Въззивният съд е установил, че страните по делото са в трудово правоотношение, по силата на което В. А. изпълнява длъжността „общ работник“ в обектите на Рилската света обител. С докладна от 01.10.2019 г. на организатора на стопанската дейност в Рилската света обител игуменът на манастира е уведомен, че ищцата и Г. Д. С. в началото на работния ден на 26.09.2019 г. са му предали поверените им животни, след което заявили, че напускат и преждевременно напуснали работното си място. Обстоятелството, че ищцата не се явявала на работа от 26.09.2019 г., се сочи и в докладна записка до игумена на манастира от архимандрит В. от 30.09.2019 г. От представените по делото заповеди № ЛС-04-18-83/01.10.2019 г. и № ЛС-04-18-83/03.08.2020г. се установява, че работодателят е изискал писмени обяснения от ищцата за причините за преждевременното напускане на работното й място на 26.09.2019 г. и неявяването й на работа след тази дата до датата на изготвяне на заповедта. В писмените си обяснения ищцата сочи, че на 25.09.2019 г. прекият й ръководител забранил да извежда животните и оттогава не я допуска до работното място, без да е връчил заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. В представения по делото отговор от 07.08.2020г. от Дирекция „Инспекция по труда“ – [населено място] на подаден сигнал от ищцата се сочи, че работодателят е начислил, но не е изплатил трудовото възнаграждение за м. 09.2019г. в размер на 431, 77 лв., като е издадено предписание за изплащането на възнаграждението до 30.09.2020 г. По делото е приета съдебно-икономическа експертиза, която установява брутния и нетния размер на трудовото възнаграждение на ищцата за м. септември 2019г., респ. обезщетението по чл. 213 КТ за периода от 26.09.2019 г. до 01.10.2020 г. е в брутен размер от 7 309,71 лв. По делото са изслушани свидетелски показания, от които се установява, че ищцата е работила в метох „* “ като общ работник и е помагала на Г. С. в отглеждането на животните. Според свидетелите О., колега на ищцата, и С., живеещ на съпружески начала с ищцата, на 26.09.2019 г. сутринта В. А., прекият им началник, казал на Г. и В. да сдадат кравите и да напуснат. Същите отишли при касиера на Рилския манастир. Там на ищцата било обяснено, че за да си получи заплатата, трябва да подаде молба за напускане, но тя заявила, че няма да подаде молба, тъй като не напуска по свое желание, а е изгонена. След това, в период от около месец, ищцата стояла пред работното си място – пред метох „Пчелина“. Според свидетеля отец В. на 27. или 28.09.2019 г. ищцата заедно със свидетеля С. отишли при него и поискали заповед за освобождаване по тяхно желание. Свидетелят обяснил, че е необходимо да подадат молба, но те отказали да я подпишат. Доколкото разбрал, няколко пъти същите били идвали в счетоводството на манастира да си искат парите, но не са работили. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото безспорно се установява, че дължимото нетно трудово възнаграждение за отработения период от м. септември 2019 г. в размер на 431,77 лв., не е изплатено и се дължи заедно с мораторна лихва в размер на 55,39 лв. съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза. По отношение на иска по чл. 213, ал. 2 КТ въззивният състав е посочил, че за уважаването му е необходимо да са налице следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на валидно трудово правоотношение и 2/ работникът или служителят да не е бил допуснат от страна на работодателя до работното си място, за да изпълни задължението си за полагане на труд. Достатъчно е работникът или служителят дори един-единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение. Съдът е приел, че след отстраняването им от работа ищцата и свидетелят С. са стояли отвън на паркинга, на пътя, пред метох „Пчелина“, без да са правили опити да влизат в двора на метоха, което само по себе си не представлява фактическо действие, от което да може да се обуслови извод за сериозно намерение и желание на ищцата да упражнява труд. Недопускането до работното място се изразява във фактическо лишаване от възможността ищцата да престира своя труд, но тя следва да е положила необходимите и достатъчни усилия за това престиране, като най-малкото е да се е явявала на работното място, а не пред него. Според съда през целия исков период В. А. е имала пасивно поведение и фактическите й действия не са били насочени към реално изпълнение на трудовите задължения. След като не се е явявала при работодателя, демонстрирайки намерението си да полага труд, то няма недопускане на работа по смисъла на чл. 213, ал. 2 от КТ. Затова искът по чл. 213, ал. 2 КТ е приет за неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първият въпрос в първата си част не обуславя решаващите изводи на съда за отхвърляне на претенцията по чл. 213, ал. 2 КТ. Въззивният съд е извел констатацията за пасивното поведение на ищцата от обстоятелството, че същата е стояла на паркинга пред работното си място, като е чакала да мине работното време, като не се е позовавал на посочените от касаторката уведомления до работодателя. Относно втората част от въпроса е необходимо да се посочи следното: Константна е съдебната практика, че за ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа е достатъчно работникът или служителят дори и един-единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. Смисълът на това изискване е, че е необходимо работникът да доведе до знанието на работодателя, че е готов да полага труд и следователно сигналите до различни държавни органи не могат да заместят това изискване. Вторият и шестият въпрос са неотносими към решаващите изводи на съда. За да се произнесе по иска по чл. 213, ал. 2 КТ, въззивна инстанция е изследвала двете кумулативни предпоставки: 1/ наличие на валидно трудово правоотношение и 2/ работникът или служителят да не е бил допуснат от страна на работодателя до работното си място, за да изпълни задължението си за полагане на труд. Посоченото във въпросите пасивно поведение на работодателя, прекратяване на осигуряването на служителя не спада към елементите на фактическия състав на предявения иск, поради което не е обсъждано от съда. Третият и четвъртият въпрос се основават на твърденията на касатора и предполагат преценка на доказателствата по делото, поради което не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Петият въпрос на практика е въпрос по съществото на спора, който също изисква преценка на събраните доказателства. Освен това въпросът е в противоречие с тезата на касаторката, че е имала активно поведение и е изразила намерение да престира труда си. В изложението на основанията на касационното обжалване е цитиран чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който се отнася до наличие на поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но фактически такъв не е поставен, както и при поставените въпроси липсва и надлежна обосновка за наличие на хипотеза на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, за да бъде разгледана. Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Изложените в касационната жалби доводи във връзка с това основание са относими към правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК и налагат преценка на доказателствата по делото. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в директно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат сторените разноски в производството пред касационната инстанция и такива се дължат на ответника по касация, на когото на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да се присъдят направените разноски за касационна инстанция за адвокатско възнаграждение от 700лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение