Определение № 5130 от 12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1040/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадените от „Теа Сити Груп“ ЕООД [населено място], представлявано от управителя Ц., чрез процесуалния представител адвокат И. две жалби – касационна и частна касационна - против въззивно решение № 896 от 28.06.2023г. по в.гр.д.№ 327/2023г. на Окръжен съд Пловдив, в частта с която е потвърдено решение № 3615 от 3.11.2022г. по гр.д.№ 1631/2021г. на Районен съд Пловдив като е осъдено да заплати на Д. А. Д. сумата от 5 833.69лв., неизплатено брутно трудово възнаграждение за м.08, 09, 10, 11 и 12.2019г. и м.05, 07, 08, 09, 10 и 11.2020г., ведно с мораторната лихва върху тази сума за периода от датата на падежа на всяко вземане на 26-то число на текущия месец до 29.01.2021г. в размер на 390.92лв. и сумата от 613.66лв., обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019г. и 2020г. за 22 работни дни, ведно със законната лихва, считано от 29.01.2021г. и срещу същото решение в частта, имаща характер на определение за потвърждаване на акт по чл.193 ГПК, с което са признати за неистински документи представените от ответника в заверен препис и в оргинил ведомости за заплати за месеците 08, 09, 10, 11 и 12.2019г. и 05, 07, 08, 09, 10 и 11.2020г. и молби, посочени като изходящи от ищеца от 3.10.2019г. и от 19.10.2020г. за ползване на общо 22 дни платен годишен отпуск и същите са изключени от доказателствата по делото. Касационните жалби срещу въззивния акт са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Подадената касационна жалба и частна касационна жалба са недопустими в частта им, касаещи иска с правно основание чл.224 КТ за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019г. и 2020г. за 22 работни дни, ведно със законната лихва, считано от 29.01.2021г., на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, и в посочената част следва да бъдат оставени без разглеждане. Това е така, защото съгласно цитираната норма - не подлежат на касационно обжалване исковете с цена на иска под 5 000лв. Цената на иска е паричната оценка на предмета на делото /чл.68 ГПК/, а в случая - за заявената претенция по чл.224 КТ, която е самостоятелна, цената е в размер на 613.66лв. /след приетото изменение на иска в съдебно заседание на13.07.2022г., вж.стр.197/. По касационната жалба: За да приеме предявения иск с правно основание чл.128 КТ за основателен, въззивният съд се е позовал на заключението на повторната експертиза, което е възприел и съгласно което – подписите под ведомостите за заплати за м. 08, 09, 10, 11 и 12.2019г. и 05, 07, 08, 09, 10 и 11.2020г. не са положени от ищеца. На това основание, съдът е изключил като неистински документи, представените от ответника в заверен препис и в оригинал ведомости. Преценил е като неоснователно направеното възражение за произнасяне свръх петитум с присъждане на възнаграждения над претендираните за месеците 05, 07, 08, 09 и 10.2020г., като е счел, че заявената от ищеца претенция е една и тя е за присъждане на незаплатено трудово възнаграждение за посочен от ищеца период от време,която претенция е в общ размер на 5 573.85лв., като посочването на размер на отделни месечни възнаграждения не означава сезиране с отделни искове за всеки месец. В предсатвеното изложение касаторът се позова на три специални основания за допустимост: по чл.280, ал.2 ГПК- вероятна недопустимост поради произнасяне свръх петитум и по чл.280, ал.1- по т.1 и по т.3 ГПК. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя следният обобщен въпрос: При претендирано в общ размер трудово възнаграждение, включващо няколко месеца, обвързан ли е съдът от структурата и размерът на трудовите възнаграждения за всеки отделен месец и следва ли да съобрази същите при предоставяне на съдебна защита на ищеца? При присъждане на размер на отделни месечни претенции, който е по-висок от индивидуализираният в исковата молба за всеки отделен месец, но взети заедно по-нисък от общо претендираното трудово възнаграждение, представлява ли произнасяне свръх петитум? На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя и още три групи въпроси: Първата е свързана със задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като изложи в мотивите си защо счита същите за неоснователни и да се прецени всички допуснати относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Втората група въпроси касае начинът, по който съдът следва да съобразява заключението на приета по делото експертиза – и по-специално дали следва да се съобразяват както дадените отговори от експерта в съдебно заседание, така и останалите събрани по делото доказателства.Третата група въпроси, които касаторът поставя са свързани с преценката на ангажираните по делото гласни доказателства: дали следва да се игнорират показанията на свидетел, които е близък роднина на страна по делото, без данни за заинтересованост чрез облага от решаване на делото в полза на посочилата го страна и дали евентуалната заинтересованост не следва да се преценява чрез цялостна съпоставка с всички доказателства. Твърди противоречие на въззивния акт с множество решения, които прилага. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. А. Д., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 18.12.2023г., в който договореното възнаграждение от 1 200лв. е посочено като заплатено в брой. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, защото не е налице нито от посочените от касатора специални основания за допустимост. Съображенията: Постановеният въззивен акт не е вероятно недопустим, защото не е налице произнасяне свръх петитум. Търсената защита се определя от ищеца, чрез посочения от него спорен предмет. Съгласно чл.127 ГПК ищецът следва ясно и точно да посочи обстоятелствата, на които основава иска си и въз основа на тях да формулира искането си в петитума на исковата молба. В случая, след като ищецът е заявил една претенция – за осъждане на ответника да му заплати сума в общ размер на 8 390.65лв., представляваща незаплатено брутно трудово възнаграждение за посочен от него период /26.08.2019г.до 19.111.2020г./, по която е налице произнасяне, то дадената от съда защита е в съответствие с индивидуализираното от ищеца спорно материално право, съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявеното искане. В тази връзка по поставения, във връзка с основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК от касатора въпрос, следва да се посочи, че когато е предявен един иск с правно основание чл.128 КТ /както е в случая/, обхващащ общ размер на претендирано трудово възнаграждение за опреден период от време, посоченият размерът на трудовите възнаграждения за всеки отделен месец е ирелевантен. /Последният би имал значение само ако са предявени няколко обективно съединени иска, предмет на които са конкретните месечни трудови възражения, но процесният случай не е такъв/. Противоречие между въззивния акт и посочените от касатора решения не е налице. В случая въззивният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, защото – видно от гореизложените му мотиви - е извършил преценка на доказателствата по делото, произнесъл се е по доводите на страните съобразно вътрешното си убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, е извършил преценката си дали съответният факт се е осъществил или не. Формирал е извода си за основателност на предявения иск след като е приел за недоказано от страна на работодателя извършване на плащане по надлежния ред за посочените месеци. С поставените въпроси касаторът оспорва – по същество правните изводи на въззивния съд, но съгласно т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – в производството по допустимост касационната инстанция не извършва проверка за правилност. Поставеният от касатора „въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни“. Съобразена е установената съдебна практика и по останалите поставени от касатора въпроси, касаещи начинът, по който съдът следва да съобразява заключението на приета по делото експертиза и преценката на ангажираните по делото гласни доказателства. Дадените устни разяснения от вещото лице при излагане на заключението в съдебно заседание са част от заключението. Експертизата и свидетелските показания, както и всяко доказателствено средство, следва да се обсъждат не самоцелно, а наред с всички ангажирани по делото доказателства. Независимо дали възприема заключението на експерта или не, съдът следва да изложи мотиви, обосноваващи направената от него преценка и това в случая е направено. Относно свидетелските показания, преценката за заинтересованост на свидетелите се прави от съда, при съобразяване на правилото на чл.172 ГПК. Преценката е конкретна и е в зависимост от установените по делото обстоятелства, като съдът следва да я обоснове, излагайки съображенията си в мотивите и това е направено. По частната касационна жалба срещу определението по чл.193 ГПК за откриване на производство по оспорване истинността на представените от работодателя ведомости за заплати в оригинал и заверен препис: Въззивният съд е приел, че произнасянето от районния съд по въпросите по чл.193 ГПК има характер на определение и независимо, че е направено с решението, то не е част от него, защото не касае съществото на спора. С оглед възприетите от него заключения на експертизи, ги е признал за неистински документи и ги е изключил от доказателствата. В предсатвеното изложение касаторът се позова на специалните основания за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК- вероятна недопустимост поради произнасяне свръх петитум и очевидна неправилност. С оглед основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поставя и следните въпроси, които /без първия/ са идентични с поставените в касационната жалба, на които вече беше даде отговор: 1.Ако не се е произнесъл с нарочен акт преди даване на ход на устните прения, заключението на съда дали да изключи даден документ във връзка с открито производство по чл.193 ГПК, следва ли да намери отражение в диспозитива, или само в мотивите? 2.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения, да съобрази всички доводи на страните и да прецени всички съотносиви доказателства?,3. Следва ли експертизата да бъде обсъдена с всички доказателства по делото и допустимо ли е съдът да не съобрази отговорите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание? и 4. Как следва да се извърши от съда преценката на гласните доказателства при данни за заинтересованост по чл.172 ГПК. Допустимо ли е да се игнорират показанията на свидетел, които е близък роднина на страна по делото, без данни за заинтересованост чрез облага от решаване на делото в полза на посочилата го страна и дали евентуалната заинтересованост не следва да се преценява чрез цялостна съпоставка с всички доказателства? Срещу подадената жалба е постъпил отговор от Д. А. Д., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, защото не е налице нито от посочените от касатора специални основания за допустимост. Постановеният въззивен акт не е вероятно недопустим, защото не е налице произнасяне свръх петитум /произнасянето е съответно на направеното искане/ и не е очевидно неправилен, защото не е постановен при наличие на видимо тежко нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или явна необоснованост, установима без обсъждане на ангажираните по делото доказателства. Отговорът на първия поставен – във връзка с основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпрос, следва да се посочи, че отговорът се съдържа в нормата на чл.194, ал.3 ГПК, съгласно която „съдът може да се произнесе по оспорването на документа и с решението по делото“. С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на присъдено нещо спора относно неговата истинност. Оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ и затова след като се произнася по него в диспозитива, съдът дължи излагане и на мотиви. Доколкото останалите поставени от частния касатор въпроси /от №2 до №4/, са идентични с поставените в касационната жалба, на тях вече беше даден отговор. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв.за изготвяне на отговор на касационните жалби. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение