Определение № 3 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2095/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Е. М. и по касационна жалба на ответника „Олмена Транс“ ООД срещу въззивно решение № 12 от 17.01.2025 год., постановено по в. гр. дело № 231/2024 год. по описа на Окръжен съд – Кърджали, като ищецът го обжалва в частта му, в която, като е потвърдено решение № 280 от 15.06.2024 год., постановено по гр. дело № 305/2023 год. по описа на Районен съд – Кърджали, е отхвърлен предявения от него срещу „Олмена Транс“ ООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 01.11.2021 год., довела до смъртта на Е. Р. М. /баща на ищеца/, а ответникът – в частта му, в която, като е потвърдено първоинстанционното решение, е уважен предявения срещу срещу него иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до размера от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.11.2021 год. до окончателното изплащане. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на всяка от жалбите. В жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е анализирал в достатъчна степен събраните по делото доказателства във връзка с причинените на ищеца вреди. Неправилен бил и изводът на съда, че дължимото обезщетение следва да бъде редуцирано със 70 %, поради наличието на съпричинавяне от страна на пострадалия. Недопустимо било задължения на работодателя, свързани със създаване на здравословни и безопасни условия на труд, да се прехвърлят на работника. По делото било установено, че работодателят допуснал нарушение на правилата на чл. 62, ал. 1 вр. с чл. 1, ал. 2 КТ – пострадалият бил задължен да изпълнява длъжността „водач на товарен автомобил“ без наличието на писмен договор за това. А ако били налице предпоставките за съпричиняване на вредоносния резултат, то приносът на работодателя бил значително по-голям от този на работника. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Присъденият в хода на първоинстанционното производство размер на обезщетение съобразен ли е с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? И 2/ С оглед фактическата установеност по делото налице ли са условията съда да приложи разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ и ако да – в какъв размер? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, без конкретно да я посочва. Ответникът по касационната жалба „Олмена Транс“ ООД не е депозирал писмен отговор. В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд не бил анализирал в пълна степен поотделно и в тяхната съвкупност доказателствата по делото. Установено било, че пострадалият бил проявил груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ – липса на елементарно старание, липса на внимание и пренебрегване на основни правила за безопасност. Той бил причина за настъпване на процесното ПТП, поради което работодателят следвало да бъде освободен от отговорност. Въззивният съд неправилно определил степенна на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на постадалания. Освен това не било уставено наличието на силна и постоянна емоционална връзка между ищеца и неговия баща – те не поддържали ежедневни контакти, а а редки такива, когато постадалият пътувал до Република Т.. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав, съобразно възприетото разбиране в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тъл. дело № 1/2009 год., ОСГТК: Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Д. Е. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната от ответника част. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът Д. Е. М. е единствен наследник – син на Е. Р. М., починал на 01.11.2021 год., в резултат на трудова злополука, установена с разпореждане № 5104-08-11 от 31.03.2022 год., издадено от ТП на НОИ – К. на основание чл. 60, ал. 1 КСО. Между Е. Р. М. и ответника на 29.10.2021 год. бил сключен договор с предмет: превоз на земна маса на строителен обект в с .Б., за длъжността: „шофьор“ на тежкотоварен камион М над 12 тона, с рег. [рег.номер на МПС], като договорът бил обявен за трудов по реда на чл. 405а КТ с постановление от 01.11.2021 год. на „Инспекция по труда“ – [населено място]. Въз основа на заключението по назначената по делото и неоспорена от страните комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза въззивният съд е счел за установено следното: на 01.11.2021 год. Е. Р. М. превозвал изкопни маси до [населено място], махала „Д.", общ. М.. Около 18:10 ч. позиционирал автомобила за разтоварване, дал е назад и колелата на найзадния мост са се покачили върху насипа на около 0,30 м. над нивото на околния терен, при което товарният автомобил е получил наклон напред. Водачът изключил двигателя на автомобила, без да задейства ръчната спирачка, след което слязъл от автомобила. По неизвестни причини попаднал между левите колела на I-ви и II-ри предни мостове, т.е. в габаритите на автомобила. В този момент поради необезопасяването, под действието на хоризонталната съставка на силата на теглото, и поради това, че задния край на коша бил проникнал в разтоварените изкопни маси, товарният автомобил се придвижил напред като притиснал /прегазил/ с лявото колело на II-я преден мост М.. Към момента на инцидента, товарният автомобил „М“ бил технически изправен. Нямало констатирани технически неизправности по него, които да са в причинна връзка с инцидента. Каросерията на товарния автомобил била технически изправна, като нямало причинно-следствена връзка между товара в автомобила и настъпилата на 01.11.2021 год. смърт на Е. М.. Преди М. да слезе от кабината товарният автомобил бил спрял. В тази ситуация той, слизайки от кабината, все още не бил предприел действия по разтоварването /ръчната спирачка не била задействана и технологично не било възможно то да се извърши/. Товарният автомобил бил покачен с най-задните си колела върху насипа, а задния край на каросерията му упражнявала натиск – опирала върху насипа. Товарният автомобил не бил обезопасен по никакъв друг начин, като нямал поставени спиращи клинове под колелата. Според вещите лица, при слизането от кабината М. следвало да бъде изключително внимателен да не попадне в габаритите на автомобила – преди да слезе следвало да хоризонтира автомобила и задейства ръчната спирачка; ако бил предприел действия по разтоварването на товара, следвало да се намира в кабината и да упражнява контрол върху уредбите, действащи в момента на разтоварването и при нужда да прекрати действието им или предприеме други мерки за безопасност. От техническа гледна точка причината за инцидента била липсата на обезопасяване на товарния автомобил срещу потегляне по наклона на насипа и попадането на М. в габаритите на автомобила. Смъртта на Е. Р. М. се дължала на множество несъвместими с живота увреждания – масивни разкъсвания на органи от гръдната и коремната кухина. Описаните травматични увреждания били възникнали при действието на твърд тъп предмет с изключително голяма сила и добре отговаряли да са възникнали при прегазване /притискане от колелото/ от тежко МПС през корема и гърдите. Установената концентрация на етилов алкохол в кръвта на Е. Р. М. била 0,69 промила и отговаряла на лека степен на алкохолно опиване, която се характеризирала с емоционална неустойчивост, лесна уморяемост, отслабване на концентрацията, на вниманието, съобразителността, забавени реакции, умерено изразени координационни нарушения, вегетативни смущения. Въззивният съд е констатирал, че образуваното във връзка със случая ДП №24/2021 г. по описа на ОСО в ОП – К., водено за престъпление по 123, ал. 1 НК или друго от общ характер, било прекратено. От правна страна въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 200 от КТ, за вреди от трудова злополука, които са причинили смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката – съгласно чл. 200, ал. 2 КТ. Работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено увреждането – чл. 201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност /чл. 201, ал. 2 КТ/, размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. Констатирал е, че първоинстанционното решение в частта му, в която ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на неговия наследодател, настъпила на 01.11.2021 год. в резултат на описаната по-горе трудова злополука, в размер на 10 000 лв., не е било обжалвано и е влязло в сила и предвид доводите в подадените въззивни жалби, спорен по делото е единствено въпросът за размера на причинените на ищеца неимуществени вреди, респ. размера на дължимото от ответника обезщетение и в частност – налице ли са условията на чл. 201, ал. 2 КТ за намаляване отговорността на работодателя и ако да – в какъв размер следва да бъде намален размерът на обезщетението. В тази връзка въззивният съд е приел въз основа на събраните гласни доказателства, че след развода на родителите му, ищецът заминал и трайно се установил в Република Т. заедно със своята майка, която упражнявала родителските права върху него. Въпреки обстоятелството, че ищецът и баща му живеели в различни държави, връзката между тях не била прекъсната – тя продължила във времето. Бащата на ищеца в годините работел като международен шофьор, като често пътувал до Република Т.. Често се виждал със своя син, като му оказвал финансова и емоционална подкрепа. Инцидентът настъпил по време, когато ищецът бил непълнолетен, което само по себе си обуславяло извод за по-интензивни по обем страдания, тъй като била налице загуба на родител в млада възраст. От друга страна, следвало да се отчете обстоятелство, че ищецът и неговия баща не били живяли в едно домакинство, считано от 2011 г., като между тях отсъствал ежедневния контакт, присъщ на типичните отношения между дете и родител. Въззивният съд е намерил, че в случая са налице условията на чл. 201, ал. 2 КТ за намаляване отговорността на работодателя, поради допусната от пострадалия груба небрежност и то в значителна степен. Позовал се на законоустановеното задължение на работника при изпълняване на трудовите му задължения да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи и да не употребява през работно време алкохол или друго упойващо вещество – чл. 126, т. 2 КТ, както и на практиката на ВКС, според която следва да се оцени поведение, при което пострадалият не полага дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, както и че употребата на алкохол по време на работа представлява нарушение на трудовата дисциплина, като тежестта на нарушението зависи от отражението на алкохолното повлияване върху способността да се изпълняват трудовите задължения и за безопасността на условията на труд. Безусловният извод за осъществяване на нарушение на трудовата дисциплина в случай на употреба на алкохол в работно време, съчетан с характера на осъществяваната работа, явната възможност от настъпване на трудова злополука поради нарушаване на правилата за безопасност на труда и лекомисленото предвиждане на пострадалия, че може да предотврати настъпването й, довеждат до заключението за липса на полагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил. Т.е. безспорнсо наличието на алкохол в кръвта на пострадалия вследствие на нарушаване на задълженията по чл. 126, т. 2 КТ следвало да бъде преценявано в контекста на чл. 201, ал. 2 КТ. На следващо място въззивният съд е приел, че извършваната от пострадалия дейност – превоз на товари и тяхното разтоварване, представлява източник на повишена опасност, като в настоящия случай е установено, че същият бил управлявал тежкотоварен автомобил, в пияно състояние, с концентрация от 0,69 промила алкохол в кръвта. Смъртта на наследодателя на ищеца била настъпила именно в резултат на нарушаване от негова страна на изискванията за безопасност при извършване на дейността. Така, въпреки, че товарният автомобил бил под наклон – покачен с най-задните си колела върху насипа, пострадалият не го бил обезопасил срещу потегляне по наклона на насипа – не го хоризонтирал и не задействал ръчната спирачка, нито товарния автомобил имал поставени спиращи клинове под колелата. Освен това, въпреки необезопасяването на товарния автомобил, пострадалият бил слязъл от него, като попаднал в габаритите на автомобила. Следователно налице било управление на тежкотоварен автомобил в пияно състояние, неизпълнение на задълженията по обезопасяване на автомобила при привеждането му в покой и небрежно поведение, свързано с подценяване на риска от попадане в габаритите на автомобила, водещи до заключението за липса на полагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил. Същевременно, като се е позовал на данните в протокол № 5103-08-1/31.01.2022 год. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, съставен от НОИ ТП – К., въззивният съд е приел за установено, че на починалия Е. М. не бил проведен начален и периодичен инструктаж, съгласно чл. 2, ал. 2 от Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, както и че липсвала оценка на риска на работната дейност, извършена съгласно Наредба № 5/1999 год. за реда, начина и периодичността на извършване на оценка на риска. Счел е за неоснователно възражението на ответника, че не следва да носи отговорност, тъй като по делото липсват доказателствда, че пострадалият водач умишлено е причинил увреждането си. Нещо повече, отговорността на работодателя била призната с първоинстанционното решение, което било влязло в сила, в частта му, в която искът по чл. 200, ал. 1 КТ бил уважен до размера от 10 000 лв. В обобщение и при отчитане на гореобсъдените обстоятелства въззивният съд е формирал извода, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди – изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на смъртта на неговия баща в резултат на настъпилата на 01.11.2021 год. трудова злополука, възлиза на 100 000 лв., но същото трябва да се намали с размера на съпричиняването от страна на пострадалия на вредоносния резултат, поради допусната от него груба небрежност – определен на 70 %, поради което работодателят следва да заплати на ищеца сумата в размер на 30 000 лв. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По касационната жалба на ищеца: Повдигнатите в изложението въпроси нямат характеристиката на правни такива и не осъществяват общото основание за достъп до касационно облжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са насочени към оспорване правилността на въззивното решение, тъй като изразяват несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд изводи относно дължимото от работодателя обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ, с оглед наличието на квалифицирано поведение на пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения обем на неговия принос за настъпването на вредоносния резултат – 70 %. Проверката за законосъобразност на въззивното решение, обаче, не се включва в предмета на производството по чл. 288 ГПК. Липсата на правен въпрос, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Ето защо не е налице поддържаното от ищеца основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, в която претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлена за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв. По касационната жалба на ответника: Поставеният от касатора въпрос е обуславящ за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според препращащата норма на чл. 212 КТ, обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ се определя от съда по справедливост. В ППВС №4/1968 год. са определени критериите за понятието „справедливост“, като е изяснено, че то не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, ката и значението им за присъдения размер; такива обстоятелства при причинена смърт са характерът на увреждането, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение и др. Съдът определя дължимото от работодателя обезщетение съгласно чл. 52 ЗЗД, като при наличие на възражение прилага правилото на чл. 201, ал. 2 КТ в случаите на допусната груба небрежност от постадалания, в зависимост от приноса на това поведение за трудовата злополука. Въззивното решение е съобразено с тези правни разрешения. При определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение са взети предвид всички установени по делото релевантни обстоятелства, а именно: възрастта на пострадания, характера на родствената връзка между пострадалия и претендиращия вреди вследствие настъпилата смърт на негов родител, съществувалите преди злополуката отношения между тях, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания, тяхното отражение върху ежедневието и психиката на ищеца. От съдържанието на мотивите към обжалваното решение е видно, че изводите на съда почиват на съвкупна оценка на всички установени по делото факти, а определеният размер на обезщетението, дължимо на ищеца, представлява резултат от преценката на тяхното значение. Оплакването на касатора, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължим на ищеца, е завишен, поради това, че е занижена степента на съпричиняване на вредоносния резултат от дтрана на пострадалия по чл. 201, ал. 2 КТ, е относимо към правилността на въззивното решение, поради което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. В тази връзка следва да се посочи, че касаторът-ответник не е повдигнал изрично въпрос, свързан с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, а касационният съд не е длъжен и не може да извежда правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело от твърденията и сочените факти и обстоятелства в касационната жалба, тъй като противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба /мотиви към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК/. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора-ответник, с които се обосновава очевидна неправилност, са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице поддържаните от ответника основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, в която е уважена претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ за разликата над 10 000 лв. до размера от 30 000 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,