Определение № 5296 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1933/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. Н. Д., приподписана от процесуалния му пълномощник адв. Г. Т., подадена срещу решение № 1342/03.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 2165/2024 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2394/24.06.2024 г., поправено с решение № 3258/16.09.2024 г., постановени по гр. дело № 2740/2024 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Напоителни системи“ ЕАД – клон „Ч. море“, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 от КТ за отмяна на уволнението на ищеца по акт № 721/20.12.2023 г. на управителя на ответника и за промяна на основанието за прекратяването на трудовия договор в трудовата книжка на касатора; в тежест на последния са възложени разноски за първоинстанционното и въззивното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, от страна на жалбоподателя-ищец, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) когато в заявлението до работодателя словесно изразената и заявена воля на работника/служителя е да бъде освободен от заеманата от него длъжност, но в същото време в същото заявление се цитира основание от КТ, което противоречи или не се покрива със заявената воля, и работодателят е резолирал заявлението с „да“, постигнато ли е взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение или работодателят може да си избере при издаване на заповедта онова основание, което е посочено като текст от закона; 2) когато между страните е постигнато взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение, а заповедта сочи друго основание, срокът за отнасяне на спора пред съда не тече ли от деня на връчване на заповедта за уволнение; и 3) съдът може ли да тълкува волята на ищцовата страна, въпреки че тя е словесно изразена. От страна на жалбоподателя се сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като се поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да се излагат никакви съображения в тази насока. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като също бланкетно излага становище, че въззивното решение било очевидно неправилно. Насрещната страна – ответникът „Напоителни системи“ ЕАД – клон „Ч. море“, в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник юрк. С. П., излага подробни съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и подробни доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, при обсъждане на представените по делото писмени доказателства, окръжният съд е приел за установени следните обстоятелства: По трудов договор от 18.05.2004 г. ищецът е изпълнявал длъжността „специалист напояване“ при ответното дружество, а по силата на допълнително споразумение от 28.04.2022 г., ищецът, от длъжност „техник напояване строителство ОПВВВ“, с място на работа „Напоителни системи“ ЕАД – клон „Ч. море“, административна сграда – Варна, е преминал на длъжност „техник строителство ОПВВВ“, както и да изпълнява и задълженията на „ръководител ХТР Д.“ до назначаване на титуляр на тази длъжност, считано от 01.04.2022 г. С подадено до ответника-работодател заявление, заведено с вх.№ ЧР-21-129/22.11.2023 г., ищецът е уведомил работодателя, че на основание чл. 326, ал. 1 от КТ желае да бъде освободен от заеманата от него длъжност след изтичане на законовото предизвестие от 30 дни (или срока на предизвестието по трудовия договор), считано от 23.11.2023 г.; поискал е да му бъде оформена трудовата книжка и останалата документация, свързана с прекратяване на правоотношението, както и да бъдат начислени обезщетения по чл. 221, ал. 1 и чл. 224 от КТ. Заявлението е получено същия ден от работодателя, който е дал съгласие, като е поставил резолюция: „Да. Да бъде отработено предизвестието“. Във връзка с отправеното искане, ищецът е получил още на 01.12.2023 г. оформена трудовата си книжка, което е установено от приложената декларация. На 22.12.2023 г. ищецът е подал заявление, с искане да му бъде удължено предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение до 02.01.2024 г.; депозирал е и издаден болничен лист, установяващ разрешен отпуск поради временна неработоспособност, считано от 19.12.2023 г. до 29.12.2023 г. Работодателят е отказал с резолюция от 02.01.2024 г., като е посочил, че не е налице законово основание за удължаване срока на предизвестието. На същата дата, с уведомително писмо ищецът е известен, че считано от 23.12.2023 г. трудовият му договор е прекратен на основание чл. 326, ал. 1 от КТ и следва да се яви, за да му бъде връчен акт за прекратяване, обходен лист, както и трудовата книжка (издадена нова такава, тъй като старата не е открита). Това писмо не е връчено на ищеца, тъй като е останало непотърсено. С акт за прекратяване № 721/20.12.2023 г. на управителя на ответника „Напоителни системи“ ЕАД – клон „Ч. море“, е прекратено трудовото правоотношение на ищеца К. Д., с предизвестие от 22.11.2023 г., считано от 23.12.2023 г., като е посочено, че прекратяването е на основание чл. 326, ал., 1, във вр. с чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ и съобразно подаденото от служителя (ищеца) заявление за прекратяване с предизвестие от 22.11.2023 г.; посочено е още, че на ищеца следва да се изплати обезщетение за 15 дни неизползван отпуск. Актът за прекратяване е връчен лично на ищеца, срещу подпис, на 02.01.2024 г., като той е вписал забележка: „Ще обжалвам по компетентност пред ВРС“. На същата дата е заверен трудовият му стаж и е връчена отново трудовата книжка. При така установените обстоятелства по делото, окръжният съд е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателя-ищец, че районният съд направил невярна интерпретация на волеизявлението му, съдържащо се в заявлението от 22.11.2023 г. За този свой извод въззивният съд е изложил съображения, че в подаденото лично от ищеца заявление изрично е посочено, че на основание чл. 326, ал. 1 от КТ той желае да бъде прекратено трудовото му правоотношение с изтичане на законовото предизвестие от 30 дни, считано от 23.11.2023 г., и доколкото тази дата е датата, следваща подаването на заявлението, то от 23.11.2023 г. ищецът желае да започне да тече 30-дневното предизвестие. Също тълкувайки волята на ищеца, съдът е приел, че той е изразил категорично и недвусмислено желание едностранно да прекрати трудовите си правоотношения с ответника. Въззивният съд е посочил, че този извод следва не само от изричното посочване на нормата на чл. 326, ал. 1 от КТ както в заглавната част на заявлението, така и в текста на същото, а и от категоричното посочване на датата, от която започва да тече предизвестието – денят, следващ подаването на заявлението, а така също – и от последния абзац на подаденото заявление, в който ищецът сочи, че иска да бъде оформена трудовата му книжка, останалата документация и да му бъдат начислени и дължимите обезщетения. Съдът е приел, че така направените от ищеца изявления ясно изразяват волята му, а именно, – че счита трудовото правоотношение за прекратено с изтичане на даденото от него предизвестие. Окръжният съд е изтъкнал и че в заявлението на ищеца липсва изявление, което да поставя прекратяването на трудовото правоотношение в зависимост от волята на работодателя, каквото изявлението би следвало да е налице, ако ищецът желае прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Като е цитирал тази норма, въззивният съд е посочил, че в конкретния случай, изразената от ищеца в заявлението воля е едностранно искане за прекратяване на правоотношението, а не отправяне на предложение към работодателя за постигане на взаимно съгласие за прекратяване на правоотношението. Съдът е изложил и съображения, че този извод се налага още повече от факта, че нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ изрично предвижда, че в тази хипотеза трудовото правоотношение се прекратява, без която и да е от страните да дължи предизвестие, а в случая ищецът е дал такова предизвестие, като работодателят е потвърдил, че желае същото да бъде ефективно отработено. Като друго доказателство, че и работодателят е възприел заявлението на ищеца именно по този начин – като искане за едностранно прекратяване на правоотношението, съдът е обсъдил и отговора на подаденото второ заявление – срокът на предизвестието да бъде променен до 02.12.2023 г., в който отговор работодателят е приел, че не е налице законово основание, именно поради нормата на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, съобразно която, при прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие, прекратяването настъпва с изтичане на срока на предизвестието. Съдът е изтъкнал, че в тази хипотеза заповедта на работодателя за прекратяване има само констативен характер – констатира, че предизвестието е изтекло и прекратяването е настъпило, затова и в тази хипотеза, сроковете по време на течене на предизвестието не спират да текат, не могат да бъдат продължавани, което е допустимо в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, когато страните могат да постигнат съгласие за датата на прекратяване на правоотношението, и това е така, тъй като при прекратяване на правоотношението без предизвестие в хипотезата на чл. 325, ал. 1 от КТ, прекратяването настъпва от момента на връчване на заповедта за прекратяване, т.е. заповедта в този случай има конститутивен ефект. Съдът е приел, че в настоящия случай обаче, с изтичането на 30-дневния срок на предизвестието, – започнал да тече на 23.11.2023 г. и изтекъл на 23.12.2023 г., трудовото правоотношение е прекратено. Приел е и че издаденият акт за прекратяване № 721/20.12.2023 г., който макар и от предходна дата, е посочил като дата на прекратяването 23.12.2023 г., не е незаконосъобразен, както и констатираното с него прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото в него основание – чл. 326, ал. 1 от КТ. В заключение, по така изложените съображения и предвид неоснователността на изложените във въззивната жалба на ищеца възражения, въззивният съд е достигнал и до крайния си извод, че предявеният иск за отмяна на уволнението, както и искът за поправка на основанието за прекратяването, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По наведените от страна на жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Съгласно задължителните указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Съгласно задължителните указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая формулираните от страна на касатора правни въпроси не отговарят на горните изисквания и не осъществяват както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При обсъждането на писменото заявление на ищеца от 22.11.2023 г., въззивният съд не е констатирал противоречие или разминаване между посоченото в заявлението правно основание за прекратяването на трудовото правоотношение – чл. 326, ал. 1 от КТ, и словесно изразената и заявена воля на работника/служителя (ищеца) – да бъде освободен от заеманата от него длъжност след изтичане на законовото предизвестие от 30 дни, считано от 23.11.2023 г. Напротив – фактическите констатации и правните изводи на окръжния съд са в противоположна насока – че волята (желанието) на ищеца е категорично и недвусмислено изразена в заявлението – той едностранно да прекрати трудовото правоотношение с изтичането на отправеното 30-дневно предизвестие, именно на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. По никакъв начин въззивният съд не е приемал и че работодателят „може да си избере“ основанието, което е посочено в заявлението като текст от закона. Окръжният съд е изложил изрични и подробни съображения, че между страните не е постигнато взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като не е обсъждал направеното от ответника възражение за изтичане на погасителния давностен срок за предявяването на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 от КТ (това възражение е обсъдено само в първоинстанционното решение по делото, към което въззивният съд не е препратил по реда на чл. 272 от ГПК). Следователно, първите два правни въпроса, поставени от страна на касатора, нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд, нито са от значение за постановения от него краен резултат по материалноправния спор по делото. Тези два въпроса изразяват единствено защитната теза на ищеца по спора – че той не бил отправил 30-дневно предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, а предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, което работодателят бил приел, както и касационните му оплаквания, че въззивната (и първата) инстанция неправилно интерпретирали и тълкували заявлението му „в полза на работодателя“. Както вече беше посочено обаче, общите касационни оплаквания на жалбоподателя по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на обжалваното въззивно решение, както и доводите му по съществото на правния спор, дори когато са обективирани във формулировките на поставените от касатора правни въпроси, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. Третият правен въпрос – „съдът може ли да тълкува волята на ищцовата страна, въпреки че тя е словесно изразена“, освен че също не е обсъждан от въззивния съд и той не е давал разрешение на такъв въпрос, е и логически неясен, поради което и този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отделно от горното, от страна на жалбоподателя само е възпроизведен текстът на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да са изложени каквито и да било съображения за наличието на установената с нея допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване – поставените в изложението му правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това само по себе си, също е достатъчно да не се допусне касационното обжалване (дори и формулировките на въпросите да удовлетворяваха общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК), съгласно цитираните по-горе разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, следва да се посочи, че правните изводи в мотивите към обжалваното решение на въззивния съд са и в съответствие с практиката на ВКС, което също изключва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е налице и сочената от страна на жалбоподателя, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от текста на решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, като и касационните оплаквания на жалбоподателя по чл. 281, т. 3 от ГПК не сочат на такъв порок. Към обжалваното решение са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и обема на дейността на процесуалния му пълномощник по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба, възлизат на сумата 150 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение