Определение № 60533 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3207/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. К. П., чрез процесуален представител адв.К., срещу решение от 31.07.2020г., постановено по в.гр.д.№976/2020г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение от 07.02.2020г. по гр.д.№18555/2019г. на Варненски районен съд е отхвърлен предявения от М. К. П. срещу „Одисей-2“ ЕООД иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Одисей-2“ ЕООД“, чрез процесуален представител адв.Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от М. К. П. срещу „Одисей-2“ ЕООД иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТза признане за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № 13 и 27 от 09.05.2017г., поради предявяването му след изтичане на двумесечния давностен срок за това. Установено е, че М. К. П. е изпълнявал длъжността „продавач – консултант“ при „Одисей-2“ ЕООД по силата на сключен между тях трудов договор №16/17.04.2017г. С присъда №234 от 14.10.2019 година, по НОХД №5233/2018г. на ВРС М. П. е признат за невиновен по обвинение в това, че в периода от 18.04.2017г. до 8.05.2017г. в качеството си на длъжностно лице продавач-консултат при ответника е присвоил сумата от 1 010.73лв. собственост на работодателя. С исковата молба е представен препис от заповедта за дисциплинарно уволнение, заверен от дав.К., с твърдения в исковата молба, че заповедта за дисциплинарно уволнение не е надлежно връчена на уволнения служител. Процесуалният представител на М. П. по спора за законност на уволнението го е представлявал по пълномощие и в наказателното производство, вкл. и в досъдебното производство, в което според заявеното от адв.К. пред първоинстанционния съд по трудовия спор се е снабдил с копието от заповедта за дисциплинарно уволнение. В протоколите за предявяване на разследване е удостоверено, че М. П. лично се е запознал с материалите по разследването, а също и неговият защитник, което те са удостоверили с подписите си. В хода на делото, и по същество, и в писмена защита пред първата инстанция ищецът чрез процесуалния си представител е поддържал, че: от това, че заповедта за дициплинарно уволнение е станала известна на уволнения служител, не би могло да се заключи, че работодателят е изпълнил своите задължения да му я връчи, като пледира, че ищецът е научил за съществуването на заповедта за дисциплинарно уволнение по ред и начин, различен от този в чл.195 КТ. Пред въззивния съд М. П. заявява, че е научил за заповедта за дисциплинарно уволнение от адвоката си след постановяване на оправдателната присъда, спрямо който момент предявяването на иска е своевременно. Въззивния съд е приел предвид заключението на съдебно-графическата експертиза по делото /за изследване подписа за получател „П.“ върху обратната разписка, с която на служитуля е изпратена заповедта за дисциплинарно уволнение/, че в случая е налице хипотезата на липса на лично връчване на заповедта за уволнение, поради което прекратяването на трудовия договор, респективно началният момент на 2-месечната погасителна давност за предявяване на иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ са от узнаването на писменото волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор и основанието за това, позовавайки се на практиката на ВКС / решение № 283-2010 - III ГО, р. № 39-2012 -III г.о. и решение № 31-2014 -IV г./. Въззивният съд е приел, че в случая това е станало с предявяването на разследването по досъдебното наказателно производство № 868/2017 г. на Първо РПУ-В. – 19.10.2017 г. Посочил е, че самата процедура по предявяване на разследването е уредена в нормата на чл.227 НПК, явява се задължителна и дава възможност на обвиняемия /тогава/ и неговия защитник да се запознаят без изключения с цялото наказателно производство. Посочил е, че страните не спорят и съдът приема, че двете уволнителни заповеди са били част от досъдебното производство и това е дало възможност, както на въззиваемия, така и на неговия процесуален представител да се запознаят с тях. Датата 19.10.2017 г. е възприета за начална, от която е започнал да тече и срока по чл.358 ал.1 т.2 КТ, изтекъл на 19.12.2017 г., докато исковата претенция е била предявена на 12.11.2019 г. Касаторът сочи основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите: 1“Процесуално допустимо ли е съдът служебно да събира доказателства при въззивно разглеждане на спора?“; 2“В хипотеза на въведено възражение за давност чл.358, ал.1, т.2 КТ, чия е доказателствената тежест за установяване на момента на надлежно уведомяване за наложеното дисциплинарно наказание?; на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 3“Представянето на дисциплиснарно-наказателния акт от работодателя като доказателство по наказателно производство, образувано и водено срещу работник/служител, отговаря ли на изискванията за надлежно връчване по смисъла на чл.195, ал.2 КТ“; на основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК по въпроса: 4“по прилагането на чл.358, ал.1, т.2 КТ, вр. с чл.195, ал.2 КТ“; на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 5“Спазването на давностния срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ при въведено възражение в процеса, въпрос на основанието на иска ли е или е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на право на иск? Следи ли съдът служебно за спазване на срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ?“ и на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 6„Какво е правното значение на възражение за изтекъл давностен срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ при установено неизпълнение на задължение на работодателя по чл.193, ал.1 КТ преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме песмените му обяснения“. Първият от поставените въпроси се отнася до протокол за предявяване на разследва на М. П. по досъдебното производство от 13.08.2018г., който обаче, видно от съдебното заседание е представен и от въззивника - в заверен от адв.С. препис, който е приет като доказателство по делото. Видно от съдържанието на протокола от първото съдебно заседание в първата инстанция, и ответникът, чрез адв.С., също е поискал да бъде изискано наказателното дело, към което е приложено досъдебното производство, за прилагане по делото, което съдът в първата инстанция не е направил. Поставеният от касатора първи въпрос предпоставя в себе си доказателството да е събрано служебно от въззивния съд, което не кореспондира с данните по делото за приемането му в заверен препис от адв.С. - процесуален представител на въззивника. Поради изложеното неоснователно се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос. Вторият от поставените въпроси касаторът отнася към доводите си, че въззивният съд е разместил тежестта на доказване, „като е задължил служителя да посочи точната дата, в която е узнал за уволнението“, докато, видно от данните по делото, въззивният съд е констатирал, че в исковата молба уволненият служител навежда доводи за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение поради това, че заповедта за дисциплинарно уволнение не е мотивирана и че не са му искали обяснения за дисциплинарните нарушения, за които които е дисциплинарно уволнен от работодателя; че заповедта за дисциплинарно уволнение, която подробно описва, не му е връчена, а същевременно я представя като приложение към исковата молба в заверен препис от адв.К. – процесуален представител. Въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС относно тежестта на доказване на възражението по чл.358, ал.1, т.2 КТ, която е на работодателя. Указанията на съда по чл.145, ал.1 и 2 ГПК неоснователно касаторът отнася към указанията за разпределяне на доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. В практиката на ВКС /вж. - решение № 63/ 24.02.2015 г. по гр.д. № 4054/2014 г., IV г.о., решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г., I т.о., решение № 91/04.04.2019 г. по гр. д. № 3595/ 2018 г., ІV г.о., решение № 105/02.10.2020 г. по гр. д. № 4648/2019 г., III г.о. и др./ се приема, че неизясняването на делото от фактическа и правна страна, неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд и недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на решението. Съгласно чл. 7, ал. 1, изр. последно от ГПК съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна. Конкретен израз на този принцип е разпоредбата на чл.146 ГПК, според която първоинстанционният съд е длъжен да извърши доклад по делото. Докладът включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните /правнорелевантните факти/. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпроси по тези факти, указвайки значението им за претендираното право или направеното възражение, за да се изяснят, конкретизират или отстранят противоречията в тях, както предвижда чл. 145, ал. 2 ГПК. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, дадените указания и доклада и от този момент настъпва преклузията да се твърдят нови факти и обстоятелства и да се сочат нови доказателства, освен ако не са налице условията по чл.147 ГПК. При липсата на надлежен доклад не настъпват преклузиите на закона и за въззивното производство - чл. 266, ал. 3 ГПК. Нормите, регламентиращи дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото, изясняването на твърденията на страните за фактите и отстраняването на противоречията в тях са императивни. Когато произнасянето по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение предполага непълнота на фактическите твърдения на страните и/или събиране на нови доказателства, въззивният съд дължи преценка извършил ли е първоинстанционният съд дължимите процесуални действия по докладване на делото и съответно настъпила ли е преклузията за въвеждане в спорния предмет на твърдения за факти и на исканията за събиране на доказателства. Ако направеният от първоинстанционният съд доклад е непълен или неточен, включително и когато този съд не е изпълнил задълженията си по чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК и въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия, по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания - т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия от поставените от касатора въпроси. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото - т.4 на ТР №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това следва да се посочи, че по поставения въпрос е формирана последователна и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, че изброяването в разпоредбата на чл.195 ал.2 КТ не е изчерпателно. То има за цел да гарантира фактът на узнаване на уволнението - достигането на писменото волеизявление на работодателя до неговия конкретен адресат, като аргумент от чл.355 КТ. Този факт е от съществено значение в трудовото право, тъй като определя моментът на прекратяване на договора, а от тук и броенето на срокове по чл.194 ал.1 и чл.358 КТ. Той е от значение и в друга насока - открива възможност на работника или служителя да заведе иск за отмяна на незаконно уволнение и други свързани с него искове, дори и работодателят да поддържа в процеса, че трудовия договор не е прекратен поради липса на данни за връчване на заповедта по реда на чл.195 ал.2 КТ. Установената практика е в посочения и от въззивния съд смисъл - уволнението е извършено в деня на несъмненото узнаване от страна на работника за писменото изявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор. Оттогава тече и давностният срок по чл.358 КТ. По изложените съображения не е налице основание и за допускане на касационно обжалване по четвъртия от поставените от касатора въпроси. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по петия от поставените от касатора въпроси. Касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 КТ, но не е аргументирал успешно поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, както е посочено и в самото въззивно решение и съобразено в него, съгласно константната съдебна практика срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е давностен и при констатация за изтичането му исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо - Решение № 10 от 9.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4163/2008 г., IV г. о., Решение № 13 от 7.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2009 г., IV г. о., Определение № 842 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2013 г., III г. о., Определение № 1310 от 25.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 955/2009 г., IV г. о., като в последното изрично е посочено, че давността по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е специална по-кратка давност от общата давност по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД и е продиктувана от изискването за по-голяма бързина при уреждането на трудовите отношения, с които са свързани ежедневните жизнено важни интереси на страните. По поставения от касатора въпрос има формирана съдебна практика, която не се нужсае от промяна и съграсно която исковете, предявени след изтичане на сроковете по чл.358, ал.1 КТ, при възражение на притивната страна се отхвърлят като неоснователни, защото давността е въпрос на материалната основателност на претенцията, а делото не се прекратява поради недопустимост на иска. Също така в правната теория и съдебната практика няма колебание, че погасителната давност погасява правото на иск, поради което съдът не се произнася по съществото на спора /в случая дали законосъобразно е упражнено правото на уволнение на приложеното от работодателя основание и то при съобразяване на релевираните от ищеца в исковата молба основания за незаконосъобразност на заповедта за уволнение/, след като възражението за погасителна давност е прието за основателно. Въззивното решение е в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по шестия от поставетие от касатора въпроси. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на отевтника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационната инстанция в размер на 650лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.