Определение № 3329 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 99/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 314/24.09.2024 г. по гр.д. № 683/29.05.2024 г., с което Окръжен съд – Пазарджик, потвърждавайки решение № 683/29.05.2024 г. по гр.д. № 563/2024 г. на Районен съд – Пазарджик, по исковете на М. А. срещу „Екоинвест“ ЕООД: · е признал за незаконно дисциплинарното уволнение на ищеца със заповед № 1711/13.12.2023 г. на управителя на ответното дружество (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) и · го е възстановил на длъжността „обслужващ работник – промишлено производство“ (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ). Решението се обжалва от „Екоинвест“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за валидност, евентуално – за правилност, по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Когато в исковата молба ищецът твърди, че не му е връчена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя, налице ли е правен интерес от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ? и 2. Законът допуска ли работодателят да издаде две заповеди: едната - за налагане на наказанието „дисциплинарно уволнение“ и другата - за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 320, ал. 2, т. 6 КТ? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която дава съответно отрицателен и положителен на въпросите, – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е недопустимо като постановено при липса на правен интерес от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, евентуално – неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Претендира разноски. Ответникът по касация М. А. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Неговият адвокат Н. Я. претендира възнаграждение за предоставената правна помощ чрез процесуално представителство пред настоящата инстанция. Делото е образувано по искова молба на М. А. от Б. – чужденец, временно пребиваващ в Република България, срещу „Екоинвест" ЕООД, с искане за отмяна на незаконно уволнение и възстановяване на длъжността преди уволнението. Твърденията в исковата молба са, че по трудов договор от 20.07.2023 г. ищецът е заемал при ответника длъжността „обслужващ работник – промишлено производство“, на 18.12.2023 г. е поискал, но му е отказано увеличение на заплатата и на 19.12.2023 г. не е допуснат до работа с обяснението, че е уволнен. Ищецът твърди, че на 22.12.2023 г. при справка в НОУ е узнал за уведомление от работодателя, че на 13.12.2023 г. ищецът е дисциплинарно уволнен. Твърдял е, че уволнението е незаконно, защото не са му искани обяснения и „не са налице материалноправните предпоставки за наложеното дисциплинарно уволнение“. В срока за отговор работодателят е оспорил исковете с твърдения, че на 11 и 12.12.2023 г. ищецът не се е явил на работа, от други свои работници от Б. узнал, че е заминал за Словения или Италия, и поради неявяването му на работа в двата последователни дни и също така, поставен в невъзможност да поиска обяснения от ищеца – той вече бил напуснал пределите на Република България, работодателят е издал заповед № 1711/13.12.2023 г. за дисциплинарното му уволнение. Заповедта за дисциплинарно уволнение е приложена сред доказателствата към отговора. С първоинстанционното решение съдът е намерил, че в хода на делото ищецът е узнал за съдържанието на заповедта и е приел иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за допустим. Приел е за незаконно извършеното дисциплинарно уволнение. Първо, защото ищецът е напуснал България на 14.12.2024 г. – така е отбелязването в паспорта му, а преди това работодателят не е опитал да поиска и изслуша неговите обяснения. Второ, защото заповедта възпроизвежда единствено съдържанието на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, а не е мотивирана според изискванията по чл. 195, ал. 1 КТ. И двата иска са уважени. Във въззивната жалба ответникът се е оплакал, че решението е недопустимо поради липса на правен интерес от предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Твърденията в исковата молба са били, че заповедта за дисциплинарно уволнение не е била връчена, а изискванията по чл. 195, ал. КТ не могат да бъдат удовлетворени с приложената към отговора и приета заповед за прекратеното трудово правоотношение. Въззивният съд е намерил оплакването неоснователно, защото „ в исковата молба ищецът изрично и недвусмислено е заявил, че не е подписвал и не са му давани документи във връзка с уволнението, включително не му е връчвана заповед за уволнение нито лично, нито по пощата“. Потвърдил е първоинстанционното решение, разгръщайки и допълнителни мотиви за основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Настоящият състав на ВКС намира, че по процесуалноправния въпрос са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Въззивният съд не е изложил необходимите мотиви, защо приема за неоснователно оплакването в жалбата за недопустимост на първоинстанционното решение по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, но разглеждайки спора по същество, включително по този иск, е приел наличието на правен интерес. Въпросът е свързан с обстоятелствената част на исковата молба и в частност, с твърденията, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не е била връчена, а от справката в НОУ ищецът е узнал да е уволнен дисциплинарно, но не и причините/мотивите за това, обуславя въззивното решение. В решение № 248/22.10.2018 г. по гр.д. № 754/2018 г., IV-то ГО на ВКС е прието, че когато в исковата молба ищецът, който е предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. т. 1 – 3 КТ, твърди, че писменият акт на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение не му е връчен, исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствена част и петитум. Нередовността е поправима по реда на чл. 129, ал. 2 – 5 КТ… Когато обаче ищецът изрично и категорично заявява по делото, че заповедта за уволнението не му е връчена по какъвто и да било начин и той не е запознат със съдържанието й, без да сочи обстоятелства и доказателства за извършено връчване по някои от начините, разяснени с цитирани други решения на ВКС, то по същество ищецът твърди, че трудовото правоотношение не е прекратено. Поради това предявените искове са без предмет и той няма правен интерес от воденето им. Съдебното производство е недопустимо, поради което следва да се прекрати съгласно чл. 130, ал. 2 ГПК. Това казуално тълкуване е възприето и в решение № 46/13.06.2023 г. по гр.д. № 3764/2022 г., III-то ГО на ВКС, но е доразвито с разсъждения, свързани с различните начини на връчване на заповедта, с която работодателят прекратява трудовото правоотношение. Във второто решение е прието, че връчването може да се извърши и при отказ. Тогава за работникът/служителят е рискът от неузнатото съдържание на заповедта. Двете решения на ВКС са практика на Върховния касационен съд в смисъла по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, и в противоречие с практиката е начинът, по който въззивният съд е отговорил на въпроса. Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване при допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Необходимо е с отговора на въпроса да се осмисли значението на хипотезата, при която заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя не е връчена на ищеца по начин, възприет в практиката по чл. 335, т. 3 КТ, респ. чл. 195, ал. 3 КТ на Върховния касационен съд - в решенията, цитирани в първото решение, и във второто решение, но ответникът представя заповедта с отговора на исковата молба. Вторият повдигнат въпрос касае решението по съществото на спора. Настоящият състав ще го разгледа със заявените касационни основания, с които въпросът е свързан, ако в касационното решение приеме обжалваното решение за допустимо. При тези мотиви, съдът