Определение № 5281 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1774/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Г. А. Д. чрез адвокат Р. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд – Шумен № 44/05.03.2024 г. по в.гр.д. №56/2024г. В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна в производството „Напоителни системи“ ЕАД, клон Шумен, с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Д. Д., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивната инстанция. Оплакванията обосноваващи неправилност поради нарушения по смисъла на чл.281, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК не са основания за допускане на обжалването. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Велики Преслав, с което са отхвърлени предявените от Г. А. Д. срещу „Напоителни системи“ ЕАД, клон Шумен искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението извършено със Заповед №РД-...г., на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ и за възстановяване на Г. А. Д. на заеманата преди уволнението длъжност „хигиенист“, на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение от 06.01.2020г., като ищцата е заемала длъжността „хигиенист“ с място на работа ХТР „Т.“, [населено място], област Шумен. Със Заповед № РД-09-719/11.09.2017г. на министъра на земеделието, храните и водите язовир „Т.“ и съоръженията в него били определени като стратегическа зона. Със заповед № РД-06-69/10.08.2023 г. управителят на „Напоителни системи“ ЕАД клон Шумен определил за работно място на Г. А. Д. и на служителите Ф. К. А. и М. Е. А. – База „Т.“ до издаване на разрешение за работа в стратегическата зона на стратегически обект язовир „Т.“, считано от 11.08.2023 г. Със същата било разпоредено да бъдат предприети всички действия по издаване на разрешение за достъп на посочените работници. С последваща заповед № РД-06-78/23.08.2023 г., във връзка с липса на издадено разрешение за работа в стратегическата зона на язовир „Т.“, на основание чл. 4, ал. 4 от ЗДАНС вр. чл. 40, ал. 1, т. 2 от ППЗДАНС, работодателят командировал ищцата Г. Д. за срок от 30 календарни дни с място на работа база „Т.“ в [населено място]. В същата било посочено, че пътните разходи за пътуването до работното място са за сметка работодателя и ще бъдат изплатени след представяне на разходно-оправдателни документи. Пътуванията следвало да бъдат извършени с обществен транспорт. Въззивният съд установил още, че в периода 14.08.2023 г. – 23.08.2023 г. ищцата Д. ползвала отпуск поради временна неработоспособност. В периода 24.08.2023 г. – 01.09.2023 г. същата била в платен отпуск, а в периода 05.09.2023 г. – 14.09.2023 г. отново в отпуск поради временна неработоспособност. На 29.08.2023 г. ищцата депозирала пред работодателя молба за ползване на неплатен отпуск, а на 15.09.2023 г. – молба за ползване на платен отпуск, които били оставени без уважение. Съдът констатирал, че с доклад вх.№РД-07-600/19.09.2023г. на заместник управителя на „Напоителни системи“ ЕАД, клон Шумен, работодателят бил уведомен, че ищцата не се явила на работа на 04.09.2023г., на 18.09.2023г. и на 19.09.2023г., като била в неизвестност. Въз основа на същия от Г. Д. били поискани писмени обяснения в тридневен срок от уведомяването ѝ. Такива били депозирани пред работодателя. В същите Г. Д. посочила, че в устен разговор е изразила несъгласието си с условията за командироване, тъй като за нея било неудобно ползването на обществен транспорт за достигане до определеното ѝ работно място. Със Заповед № РД-06-102/29.09.2023 г. на управителя на клона трудовото правоотношение на Г. А. Д. било прекратено, на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 вр. чл. 189, ал. 1 от КТ, считано от датата на връчване на заповедта. Заповедта била обоснована с установеното неявяване на работа на служителката в два последователни дни – 18.09.2023г. и 19.09.2023г., без да е представен документ, който да оправдае отсъствието ѝ. Било посочено, че и към датата на издаване на заповедта служителката не се е явила на работа на определеното работно място съгласно заповед № РД-06-78/23.08.2023 г. Въз основа на изложеното, въззивният съд посочил, че основният спорен между страните въпрос е за наличие на нарушение на трудовата дисциплина посочено в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата и за законосъобразността на издадената от работодателя заповед за командироването ѝ. Съдът направил извод, че командироването на служителката Д. било извършено при съобразяване на разпоредбата на чл. 121, ал. 1 от КТ, а издадената заповед съдържала всички необходими реквизити. Същата била ясна както по отношение на разпореждането за командироване, така и по отношение на определеното място на работа, поемане на разходите за път и начина на осъществяване на пътуването. Обстоятелството, че ищцата е разбрала съдържанието на заповедта се установявало и от изразеното от нея несъгласие с командироването. Съдът приел, че Г. Д. била командирована за осъществяване на вече възложените ѝ трудови функции, като нуждата от същото била породена от обективната невъзможност лицето да изпълнява тези функции на основното си работно място поради липса на издадено разрешение за работа в стратегическа зона на стратегически обект. Посочил, че ищцата е следвало да изпълнява трудовите си задължения на новото място считано от връчване на издадената заповед. По отношение на дължимите суми за дневни, пътни и квартирни съдът приел, че същите е следвало да бъдат определени при изплащане на трудовото възнаграждение на служителя. Отбелязал, че в заповедта е определен начина на придвижване на лицето (чрез ползване на обществен транспорт), като преценката за това била на работодателя. В заключение направил извод за законосъобразност на издадената заповед за командироване. С оглед на изложеното и установения факт за неявяване на работа на служителката Д. на 18.09.2023г. и 19.09.2023г., съдът направил извод за осъществяване състава на дисциплинарното нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ – неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. В тази връзка намерил за неоснователно възражението на ищцата, че същата не е била допусната до работа на 04.09.2023 г. Посочил, че това недопускане било за място на работа – ХТР „Т.“ [населено място] и то било осъществено във връзка с липсата на издадено разрешение за работа на служителката в стратегическа зона на стратегически обект, след като същата била уведомена за командироването ѝ. Въззивният съд направил и преценка за тежестта на наложеното на Г. Д. дисциплинарно наказание, като приел, че то е съответно на извършеното нарушение – пълно неизпълнение на възложените трудови задължения в продължение на два работни дни, а и след това. Намерил за неоснователно и възражението за злоупотреба с право от страна на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата. В заключение съдът приел, че процесната заповед е законосъобразна, поради което намерил предявените искове за неоснователни. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие на решението с практиката на ВКС, по следните правни въпроси: 1/ Законосъобразна ли е заповед за командировка на работодателя по чл.121 от КТ, ако работодателят не е спазил реда за командироване на работника или служителя съгласно изискванията на действащата Наредба за командировките в страната (приета с ПМС №72/30.12.1986г.) и в заповедта липсват нормативно определените в Наредба за командировките в страната реквизити на чл.8, ал.1 и чл.9 в Раздел 2 „Ред за командироване“ от Наредба за командировките в страната и работникът или служителя задължен ли е да изпълни такава заповед? Твърди противоречие с решение №123/14.03.2011г. по г.д.№1167/2010г.; решение №114/09.05.2016г. по г.д.№6100/2015г.; определение №774/21.07.2010г. по г.д.№555/2010г. и 2/Законосъобразна ли е заповед за командировка на работодателя по чл.121 от КТ, ако работодателят е посочил максималния срок „времетраене 30 дни“, но не е посочил началната дата за изпълнение на заповедта, в случаи когато заповедта е постановена на една дата, а е връчена на друга дата и работника или служителя длъжен ли е да изпълни такава заповед? Навежда довод за противоречие с решение №123/14.03.2011г. по г.д.№1167/2010г. на ВКС; решение №114/09.05.2016г. по г.д.№6100/2015г. на ВКС. Тези въпроси са обосновани с несъгласието с изводите в обжалваното решение и защитната теза на страната, а първият е и некоректно зададен, тъй като съдържа изводи, които не кореспондират с мотивите на въззивния съд. По отношение на същите не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че определението, на което се позовава касатора за допускане на обжалването е постановено по реда на чл.288 от ГПК и не представлява практика на ВКС, която е основание за допускане на обжалването съобразно разясненията дадени в т.2 на посоченото ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В изложението е поставен и въпросът: За да се ангажира отговорността на работодателя за недопускане до работа, напълно достатъчно ли е работникът или служителя дори и един-единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение и по този начин работника или служителя изпълнил ли е задължението си за явяване на работа, на което съответства задължението на работодателя да го допусне да изпълнява трудовите си функции? Твърди се, че същия е разрешен в противоречие с решение №246/28.12.2018г. по г.д.№4719/2017г. на ВКС, ІV г.о.; решение №683/21.12.2010г. по г.д.№113/2009г. на ВКС; решение №518/08.07.2010г. по г.д.№374/2009г. на ВКС. Този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд и мотивите, обосновали отхвърляне на предявените искове, поради което не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. При постановяване на решението съдът е приел, че не е налице недопускане до работа на ищцата, доколкото същата се е явила на място на работа, за което не е имала достъп, предвид липсата на издадено разрешение и след като е била командирована да изпълнява трудовите си функции в друго населено място. Обстоятелството, че въпросът не е обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваното решение, води до липса на основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане Г. А. Д. следва да бъде осъдена да заплати на „Напоителни системи“ ЕАД, клон Шумен разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП от 100 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,