Определение № 307 от 18.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4633/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дом Комфорт БГ 2000“ ЕООД, подадена чрррееез адв.Ж.Б., срещу въззивно решение № 274 от 04.08.2021 г. по в. гр. д. № 1108/2021 г. на Окръжен съд – Бургас. С това решение е потвърдено решение №63/01.03.2021г., поправено с решение №447 от 01.06.2021г., по гр. д. № 4817/2020г. на Районен съд – Бургас, в частта, с която предявеният от Р. Д. Т. против „Дом Комфорт БГ 2000“ ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е уважен като е признато за незаконно дисциплинарното й уволнение, извършено със Заповед № 19/27.07.2020г., и последната е отменена, като в полза на ищцата са присъдени разноските в производството. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът в т.1 от същото преповтаря касационните си оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, изложени в жалбата. Поддържа чл.280 т.1 ГПК като твърди, че съдът неправилно е приложил императивни правни норми досежно момента на прекратяване на правоотношението, изградил е погрешни изводи относно този момент и поради това решението му противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение 135 от 08.06.2021г. на ВКС, 4-то ГО, постановено по гр.д. №3135 от 2020г., с което е дадено разрешение по правните въпроси: може ли съдът да се произнесе за незаконосъобразност на заповед за уволнение поради нарушение, което не е въведено от ищеца като основание на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и допуснал ли е нарушение на чл. 193, ал. 2 КТ работодателят, който е наложил дисциплинарно наказание без предварително да е изслушал работника или служителя или да е приел писмените му обяснения, когато тези обяснения не са били изслушани или дадени по вина на работника или служителя. В точка втора от изложението касаторът поставя въпроса „Необходимо ли е изявление от страна на работодателя по уведомяване на работника, че отменя издадена заповед за уволнение, ако никога не я е връчвал на работника по реда на чл.335 от КТ?“ Не сочи и не обосновава допълнително основание във връзка с този въпрос. В точка трета от изложението касаторът поддържа основанието по чл.280 т.3 ГПК с твърдението, че ВКС трябва да се произнесе по настоящия казус, който не е единичен и уникален, поради което следва да се създаде съдебна практика. Ответната страна Р. Д. Т. в писмен отговор, подаден чрез адв.Ч., изразява становище за липса на основания за допустимост на касационното обжалване, евентуално - за неоснователност на жалбата. Претендира разноски, но не представя доказателства за такива, направени в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е редовна и допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният състав след анализ на събраните доказателства и доводите на страните е счел за безспорно установено, че по силата на трудов договор №1/03.01.2020г., страните са били в трудово правоотношение (Т.), по силата на което ищцата е заемала длъжността „касиер“ в ответното дружество; че на 08.07.20г. ищцата е отправила молба до работодателя за прекратяване на Т. на осн. чл.325, т.1 КТ, а в случай, че предложението й не бъде прието – на основание чл.326 КТ с едномесечно предизвестие; че на 15.05.20г. на молбата е поставена резолюция „да, след изтичане на предизвестие 30 дни“, но на 19.05.20г., работодателят е издал Заповед №2/19.05.20г., с която на осн. чл.325, ал.1, т.1 КТ е прекратил правоотношението; че такова прекратително основание било отбелязано и в трудовата книжка на ищцата; че на 19.06.20г., ищцата подала сигнал до ИТ – Б. за дължими й обезщетения, на който получила отговор, в който е посочено, че заповед – 2/19.05.20г. не й е връчена; че със Запоред №11/15.07.20г., работодателят поискал от ищцата обяснения за неявяването й на работа от 19.05.20г., като ищцата изложила обяснения и на 27.07.20г. с атакуваната в настоящото производство заповед №19, работодателят прекратил правоотношението на осн. чл.330, ал.2, т.6 КТ – с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Съдът е отчел, че ищцата оспорва съществуването на посоченото в заповедта основание за дисциплинарно уволнение с твърдението, че трудовото й правоотношение с ответника е прекратено със Заповед №2/19.05.21г., на осн.- чл.325, ал.1, т.1 КТ – по взаимно съгласие на страните, инициирано от нея, поради което не е могло да бъде повторно прекратено на осн.чл.330, ал.2, т.6 КТ – чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Отчел е и това, че ответното дружество признава, че е получило искането на работника за прекратяване на Т. и е постановило Заповед №2/19.05.20г., но поради обстоятелството, че не е изпълнена процедурата по чл.325, ал.1, т.1 КТ и заповедта не е връчена на ищцата, счита, че същата не е породила действие и правоотношението е останало висящо, дисциплинарната процедура по чл.193 и сл. КТ била спазена, а дисциплинарното уволнението – законосъобразно. Предвид гореизложеното, въззивният съд е приел, че ищцата, в качеството си на работник, е отправила искане до ответника, в качеството на работодател, за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие; че работодателят като е издал на 19.05.20г. Заповед №2, е изразил волеизявление за приемане на отправеното му предложение за прекратяване на Т. на осн. чл.325, ал.1, т.1 КТ; че страната с правен интерес да атакува тази заповед – в случая ищцата, не само че не е предявила иск за отмяната й, но и признава действието й; че по делото не се твърди и не се установява работодателят сам да е отменил тази заповед, преди да постанови обжалваната Заповед №19/27.07.20г. и след като не го е сторил, той няма правен интерес да твърди, че същата не е породила действие, защото самият той не е изпълнил процедурата, посочена в чл.325, ал.1, т.1 КТ да я връчи. Обосновал е и извод, че дори да се приеме, че заповед №2/19.05.20г. не е породила действие, респ. – Т. не е прекратено на осн. чл.325, ал.1, т.1 КТ, то същото е прекратено на осн. чл.326, ал.2 КТ. В тази връзка е посочил, че видно от молбата по чл.325, ал.1, т.1 КТ, ищцата е заявила, че при отказ на работодателя да прекрати Т. по взаимно съгласие, молбата следва да се счита за едномесечно предизвестие по чл.326, ал.2 КТ. Върху молбата е направено отбелязване, че се приема изявлението за предизвестие, считано от 15.05.2020г. На осн. чл.335, ал.2, т.1 КТ, трудовият договор се прекратява с изтичане срока на предизвестието, а в процесния случай срокът на предизвестието е изтекъл на 15.06.20г. и Т. е прекратено най – късно на тази дата на осн. чл.335, ал.2, т.1 КТ – преди датата на постановяване на Заповед №19/27.07.2020г. С тези съображения въззивният състав е направил краен извод за незаконност на заповедта за дисциплинарно уволнение на ищцата. Предвид основателността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът не е излагал съображения по евентуалния иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ. При тези решаващи мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: В точка първа от изложението не е формулиран конкретен правен въпрос с характеристиката на общо основание за достъп до касация, а са изложени единствено оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, които са касационни основания по чл.281 ГПК и не подлежат на преценка в стадия по селекция на жалбата. Същевременно не се обосновава и наличието на допълнителна предпоставка по чл.280 т.1 ГПК. Съдебният акт, посочен в тази насока от касатора е неотносим и не може да обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като с този съдебен акт, който е и постановен при различна фактическа обстановка, съдебният състав е дал правно разрешение по въпроси, каквито не са разрешавани в процесното въззивно решение. Не съставлява общо оссснннование за достъп до касация и въпросът, поставен от касатора в точка втора от изложението. Такъв правен въпрос не е правно разрешаван от съда и не обуславя решаващите му изводи за основателност на иска. Същевременно какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се стигнал до различен краен резултат предвид извода на съда, че прекратяването на Т. е настъпило преди издаване на процесната заповед за дисциплинарно уволнение с изтичане на предизвестието по чл.326 КТ. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и на основание чл.280 т.3 ГПК- въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по приложението на чл.325 ал.1 т.1 и чл.326 КТ има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, която не се нуждае от коригиране, а въззивното решение не й противоречи. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат нищожност, недопустимост или очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е доказал реално извършени такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,