Определение № 2913 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3687/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4249/2.07.2025 г., подадена от ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“, чрез адвокат Д. П., срещу решение № 112 от 15.05.2025 г. по гр. д. № 20253600500188/2025 г. на Окръжен съд - Шумен, с което е потвърдено решение № 1032 от 30.12.2024 г. по гр. д. № 666/2024 г. на Районен съд – Шумен за отхвърляне на предявения от ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“ срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, отрицателен установителен иск за собственост - за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на недвижим имот с идентификатор 65187.502.15 по КККР на с. Салманово, общ. Шумен, обл. Шумен, с площ от 3857 кв.м, трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – за стопански двор, категория на земята – четвърта, при съседи - имоти с идентификатори 65187.502.13, 65187.502.11, 65187.502.19, 65187.76. Въззивният съд е намерил за установено следното от фактическа страна: Не е спорно между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че процесният имот, представляващ към настоящия момент недвижим имот с идентификатор 65187.502.15 по КККР на с. Салманово (подробно описан по-горе), е бил част от ТКЗС - с. Салманово, създадено през 1948 г. Към този момент той не е бил обособен като самостоятелен имот, а е бил част от стопанския двор на ТКЗС - с. Салманово и е представлявал държавна собственост. ТКЗС - с. Салманово е продължило дейността си до 1958 г., когато е включено в състава на Обединено трудовокооперативно земеделско стопанство - с. Дивдядово. Същото през 1973 г. е включено в състава на АПК – Шумен. След ликвидацията на АПК – Шумен през 1988 г., до 1989 г. комплексна бригада с. Салманово е част от КЗС „Дружба“. Само няколко седмици по-късно е обособено ТКЗС в с. Салманово като самостоятелен юридически субект, който в началото на 1990 г. е вписан в регистъра на трудовокооперативните земеделски стопанства под името ТКЗС „Равна Камчия“. В този период е изградена и сградата – плодохранилище/стратификалня. През 1991 г. ТКЗС „Равна Камчия“ е преобразувано в ЗК „Равна Камчия“ - с. Салбаново. След ликвидацията на ЗК „Равна Камчия“, по силата на закона, с новоприетия с ДВ, бр. 28 от 1992 г. § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, на 16.02.1994 г. е създадена ППК „Равна Камчия“, с. Салманово, която поема собствеността върху сградата плодохранилище/стратификалня. През 2000 г. наименованието на кооперацията е променено на ЗКПУ „Равна Камчия“. С постановление на съдия-изпълнител от 03.06.2004 г. по изп. д. № 48/2003 г. на СИС при ШРС взискателят ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“, гр. Шумен е придобил принадлежалата на длъжника ЗКПУ „Равна Камчия“ - с. Салманово сграда – стратификалня на два етажа, със застроена площ от 1008 кв.м, РЗП 2016 кв.м, застроен обем 7050 куб.м, и включваща трайно вграден ел. телфер с товароподемност 2 т, монтиран на втория етаж в стратификалнята. Няма спор, че към настоящия момент посочената сграда е нанесена в КККР на с. Салманово с идентификатор 65187.502.15.1 и е разположена в процесния имот с идентификатор 65187.502.15. С Акт за държавна собственост № 1171/13.04.2005 г., на основание чл. 68, ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗДС, чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, недвижим имот, представляващ имот № 15 от II Стопански двор с. Салманово, с площ от 2.795 дка, е бил признат за частна държавна собственост. От отбелязването в АДС става ясно, че за имота няма съставени предходни АДС. Впоследствие е съставен и Акт за държавна собственост № 1519/13.06.2006 г., в който имотът е отразен като имот № 15015 по КВС, с площ от 3.858 дка. На 17.03.2017 г. е съставен Акт за държавна собственост № 3001 на основание чл. 71, ал. 1 ЗДС, в който имотът е отразен като имот с идентификатор 65187.502.15 по КККР на гр. Шумен, с площ от 3857 кв.м, начин на трайно ползване – за стопански двор. По делото е приложена преписка, образувана по заявление от 23.02.2017 г. на ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“ до министъра на земеделието и храните, чрез директора на ОД „Земеделие“, гр. Шумен, с която едноличният търговец е направил искане да му бъде разрешено да закупи по реда на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ прилежащите площи към придобитата от него сграда към стопански двор, представляващ по КККР на с. Салманово поземлен имот с идентификатор 65187.502.15. Към заявлението са били приложени документ за собственост на сградата, скица на имота и схема на сградата, удостоверение за липса на реституционни претенции за имот от ДПФ, удостоверение за данъчна оценка на ПИ, декларация от заявителя съгласно § 17, ал. 3 ЗСПЗЗ, че преди сключването на договора ще заплати дължимите суми за ползването на земята до придобиването й в собственост, документ, удостоверяващ, че сградата е имущество на организациите по § 12 ПРЗ на ЗСПЗЗ, експертна пазарна оценка на поземления имот и решение на ЕТ да закупи прилежащата към собствената на търговеца сграда - стратификалня на два етажа. Преписката е била върната за доокомплектоване. От приетото в първата инстанция заключение на съдебно-техническа експертиза, дадено компетентно и неоспорено от страните, както и от обясненията на вещото лице в о. с. з. се установява, че през м. юни 1994 г. е изготвен парцеларен план на долния стопански двор на с. Салманово, в който е изградена и стратификалнята. В него парцелът, в който се намира тази сграда, е нанесен като парцел № 15 по плана на долен стопански двор, с площ от 1996 кв.м (Приложение 1). Съобщението, че планът за земеразделяне на с. Салманово е одобрен, е обнародвано в неофициален раздел на ДВ, бр. 30/17.03.1998 г., и в него процесният имот не е нанесен като самостоятелен имот, а е част от имот с № 161 по картата на възстановената собственост (КВС) на землището на с. Салманово с площ от 52.615 дка, начин на трайно ползване – стопански двор (Приложение 2). В действителност процесният имот, в който се намира стратификалнята, е част от целия стопански двор. Към 22.02.2006 г. процесният имот е нанесен в КВС като имот с № 150015 по КВС на с. Салманово, с площ от 3858 кв.м, с начин на трайно ползване – стопански двор, в имота е нанесена и намиращата се в него сграда - стратификалня с площ от 998 кв.м, на два етажа (Приложение 3). Границите на така нанесения имот № 150015 по КВС на с. Салманово не съвпадат с границите на имот № 15 по парцеларния план на долен стопански двор с. Салманово. От изготвената от вещото лице комбинирана скица (Приложение 6) се установява, че разликите са значителни. Границите в южната и западната част частично съвпадат, като имотът по парцеларен план обхваща само прилежащите около имота площи, докато имотът по КВС е със значително по-голяма площ. В кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Салманово, одобрени през 2015 г., имотът е нанесен като имот с идентификатор 65187.502.15, с площ от 3857 кв.м, начин на трайно ползване – за стопански двор. Разликата от 1 кв.м между имот № 150015 по КВС на с. Салманово и имот с идентификатор 65187.502.15 се дължи на промяна на официалната координатна система, в която се поддържа кадастралната карта. В имота отново е нанесена сграда-стратификалня с площ от 998 кв.м, на два етажа. От западната страна имотът към настоящия момент е отделен от пътя с ограда, която е представлявала бетонни платна и преди години е разделяла стопанския двор от пътя. Там, където на места бетонните платна са разрушени, е опъната телена градинска мрежа. В тази част оградата минава почти на границата на имота по кадастрална карта, но продължава на юг и покрай съседните имоти. В южната част имотът не е ограден, като в близост до границата е гърбът на една от сградите, намиращи се в имот 65187.502.13. В северната част телената ограда преминава покрай северната стена на сградата (стратификалнята), успоредно на границата, но на 6 м от нея. От събраните по делото гласни доказателства и СТЕ се установява, че на тази ограда има разположена порта, за която има ключ само ищецът. Самата северна граница на имота по кадастрална карта преминава през асфалтовата площадка, която е била изградена преди години на входа на стопанския двор. В източната част оградата преминава няколко метра по източната граница на имота по кадастрална карта, но после се отклонява на изток през съседните имоти. В основната си част от източната страна имотът не е ограден и е достъпен през съседните имоти. Въззивният съдебен състав е отразил подробно и събраните гласни доказателства – показанията на разпитаните пред първата съдебна инстанция свидетели Ж. Г., И. И., Д. Д., доведени от ищеца, и на свидетелите Ж. К. и С. А., доведени от ответника. Св. Ж. Г. заявява, че е израснал в с. Салманово и познава бившия стопански двор. Сочи, че сградата, закупена от ищеца около 2004 г., преди това била на ЗК „Равна Камчия“. Сградата е с правоъгълна форма и оградена в правоъгълник от всички страни с оградна мрежа с бетонни стълбчета. Ограденото пространство е около 100 м дължина и 50 м широчина. Свидетелят е убеден, че имотът е бил ограден от ЗПК „Равна Камчия“, след като й бил разпределен, и няма промени в огражденията. Имотът е в състоянието, в което бил оставен от кооперацията. Има пространство от около 10-15 м от всички страни между самата сграда и оградната мрежа, като от едната страна това пространство е асфалт открай време, а от другата страна - тревни площи, които вижда, че се косят и поддържат. Известно му е, че сградата с парцела е на ЕТ „Агросъвет“. Св. И. И. излага, че познава стопанския двор на с. Салманово от малък. Притежава и лични имоти в него. Когато бил дете, стопанският двор бил едно цяло и имало само външна ограда на стопанството. След приключване на ликвидацията на ТКЗС, вече придобилите имоти от стопанския двор си ги ограждали. Около стратификалнята, закупена към 2004 г. от Т. Ж., ЕТ „Агросъвет“ има ограден парцел, който откъм главния път, свързващ селото с гр. Шумен, е ограден с бетонна ограда прозрачна, а от другите три места – с телена ограда, и е около 2 дка. На юг граничи с имот на Д., а в останалата част - вероятно с пътища на стопанския двор. Знае, че парцелът е на „Агросъвет“. Границите му съвпадат с тези по КК, тъй като 2003 г., когато бил въведен във владение на негов обект от стопанския двор, сравнявали картите и тогава установили, че оградата съвпада. Вижда, че „Агросъвет“ стопанисва имота, защото там е спирачният кран за водата и когато имало някакъв проблем, звънял предимно на Ж., а впоследствие и на сина й Я. Ж., за да влезе вътре; в северната част на парцела има врата с катинар, от която може да се влезе. Св. Д. Д. (служителка на ищеца) излага, че общата шахта с водомерите за всички имоти в бившия стопански двор на с. Салманово се намира в процесния имот. Всеки път, когато от ВиК трябва да отчитат водомерите, те се обаждат на Т. Ж., която осигурява достъп до имота и така - до шахтата. През 2017 г. Ж. решила да отдели собствения си водомер и изпратила свидетелката във „ВиК – Шумен“ ЕООД. Оттам последната била уведомена, че им е необходим документ за собственост. Когато тя обяснила, че сградата е закупена чрез публичен търг от съдия-изпълнител и че става дума за имот, намиращ се в бившия стопански двор на с. Салманово, я посъветвали да потърси такъв в Областната дирекция „Земеделие“. Когато Д. Д. посетила ОДЗ, оттам получила заявление, което тя предала на Т. Ж., без да прочете за какво става дума. Св. Ж. К. (гл. инспектор в ОД „Земеделие“, гр. Шумен) заявява, че през 2017 г. постъпило от ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“ искане за закупуване на прилежащата площ към сграда в стопанския двор, притежавана от ЕТ. Преди да подаде заявлението, Т. Ж. провела разговори със свидетелката по повод желанието й да закупи земята. Ж. попълнила и подписала заявлението и окомплектовала преписката, която подала в ОДЗ. От ОДЗ преписката била изпратена в Министерството на земеделието и храните, които я върнали с указания да се доокомплектова. За указанията на министерството била уведомена Т. Ж.. Тъй като те не били изпълнени, до продажба на имота така и не се стигнало. Св. С. А. (началник ОСЗ - Шумен) излага, че многократно е ходила в бившия стопански двор на с. Салманово като член на различни комисии, както и че й е известно, че ЕТ има сграда в него. След предявяване на скицата на сградата, свидетелката сочи, че оградите съществуват от времето на ТКЗС и няма нещо, което да е изградено от тези, които са придобили сградите от ликвидационните съвети. За процесния имот и за другите отзад са били издавани удостоверения за липса на реституционни претенции, тъй като е имало преписки за придобиване от държавата на прилежаща площ. Съществуващите огради нито са били изграждани от тях, нито са били правени някакви подобрения, като и при последното й ходене на комисия за процесния имот (не конкретизира кога) нещата били такива, каквито и преди. Окръжен съд – Шумен, въз основа на така установеното от фактическа страна, е направил следните правни изводи: Първоинстанционното производство е образувано по заявен от ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“ срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска съдът да признае, че ответникът не е собственик на недвижим имот с идентификатор 65187.502.15. Ищецът твърди, че на 26.06.2004 г., в качеството си на ЕТ, е станал собственик чрез продажба на публична продан от ДСИ на сграда-стратификалня на два етажа, представляваща имот с идентификатор 65187.502.15.1, намираща се в имот с идентификатор 65187.502.15. От придобиване на собствеността на сградата и до настоящия момент стопанисва, управлява, облагородява и поддържа имота, в който се намира сградата, като свой, а преди това, от 1996 г., това е правел неговият праводател ЗКПУ „Равна Камчия“. През 2023 г., когато започнал да подготвя документи, за да се снабди с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, установил, че през 2017 г. има издаден акт за държавна собственост за имота, в който стратификалнята е разположена. От своя страна, ответната страна държавата твърди, че е придобила собствеността по силата на закона, тъй като земята е представлявала стопански двор и не е подлежала на възстановяване. Поддържа, че е станала собственик на основание чл. 10б, ал. 5 (предишна ал. 4) ЗСПЗЗ. Окръжен съд – Шумен е намерил иска за допустим от гледна точка наличието на правен интерес от предявяването му, тъй като за ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“ е налице възможност да придобие имота на оригинерно основание – давностно владение, ако отрече правата на държавата. Въззивният съд е заключил, че в случая се установява, че ответникът по исковата молба е собственик на соченото основание. Намерил е за неоснователно възражението на ЕТ за неприложимост на разпоредбата на чл. 45, ал. 10 ЗСПЗЗ, въз основа на която е извършено актуване на процесния имот. Съгласно чл. 45, ал. 1 и 2 ППЗСПЗЗ, земеделските земи от държавния и общински фонд се установяват служебно от общинските служби по земеделие, като се постановяват решения по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Тези решения също имат конститутивен характер и касаят тези земеделски земи, които са били собственост на държавата преди образуване на ТКЗС и ДЗС и другите образувани въз основа на тях селскостопански организации и са били включени в тях. За земите, които нямат земеделски характер, обаче такава процедура не се провежда. Съгласно чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ се възстановяват правата на собствениците по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ върху земите във и извън границите на урбанизираните територии (населени места), включени в стопанските дворове на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, които не са застроени и не представляват прилежащи площи към сградата. Това възстановяване обаче се извършва само ако земите имат земеделски характер, тоест годни са за земеделско ползване, което следва от чл. 1, ал. 2 ППЗСПЗЗ. Когато вследствие на изграждането на стопанския двор земята е загубила качеството си на земеделска и не е годна за земеделско ползване, е налице извършване на мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, което не позволява възстановяването на собствеността и собственикът има право на обезщетение по този текст на закона. Поради това тези земи се считат за държавна собственост съгласно чл. 10б, ал. 5 (предишна ал. 4) ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ за тези земи се издават актове за държавна собственост (актуват се от областния управител), като актът за държавна собственост подлежи на вписване. С оглед на това правото на собственост на държавата върху земеделски земи, включени в бившите стопански дворове на организациите по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, които не подлежат на възстановяване, тъй като върху тях са разположени обекти на организациите по § 12 и 29 ПЗР на ЗСПЗЗ, или и макар и да не са заети от сгради и съоръжения на тези организации са негодни за земеделско ползване, произтича по силата на закона. В този смисъл е и практиката на ВКС. Осъществяването на посочените в закона предпоставки е достатъчно, за да се приеме, че държавата е станала собственик. Безспорно се установява по делото, че процесният имот с площ от 3857 кв.м представлява част от бившия стопански двор на с. Салманово, с обща площ от 52.615 дка, върху който са били разположени обекти по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, включително и сградата, находяща се в процесния имот. Ето защо следва да се приеме, че държавата е придобила правото на собственост по отношение на процесния поземлен имот по силата на закона, тъй като са били налице предпоставките на чл. 10б, ал. 5 (предишна ал. 4) ЗСПЗЗ и чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ. Същият е останал държавна собственост и към момента на прекратяване на съществуването на ЗК „Равна Камчия“, като субект по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ. Ищецът поддържа, че е придобил собствеността върху процесния имот по давност на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 82 ЗС. Твърди, че го владее от момента на придобиване на собствеността на сградата (стратификалня) на 03.06.2004 г., и понастоящем, като продължение на владението, осъществявано в периода 01.06.1996 г. - 03.06.2004 г. от неговия праводател ЗК „Равна Камчия“. Окръжен съд – Шумен се е позовал на практика на ВКС, съгласно която присъединяването на владение по смисъла на чл. 82 ЗС е допустимо, ако е налице правоприемство между двамата владелци (предишния и настоящия), което правоприемство може да бъде общо (универсално) или частно. В първата хипотеза (при универсално правоприемство) владението на универсалния праводател се прибавя към владението на универсалния правоприемник. Ако то е основано на наследяване, наследникът по закон или завещание получава владението в деня на откриване на наследството, без да има действия по предаването му. Частното правоприемство настъпва, когато владелецът получава владението от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота (продажба, дарение на имота или други деривативни способи за придобиване на собствеността). В този случай, за да може към владението на частния приобретател да се присъедини владението на праводателя му, е необходимо не само осъществяване на действително придобивно основание, но и извършване на действия по предаване на владението. Следователно, присъединяване на владение при частно правоприемство се осъществява при прехвърляне на владения имот от досегашния владелец върху новия с актове, сключени между тях и насочени към частно правоприемство – продажба, замяна, дарение, завет, придобиване от публична продан, апорт и др. Наред със сключването на тези актове, трябва да се извърши още и предаване на владението от досегашния владелец на новия владелец. Едностранното завземане на имота от страна на приобретателя, без или против волята на прехвърлителя, изключва възможността той да присъедини предходно владение към така установеното свое владение. Доброволното предаване на владението от досегашния владелец на новия може да бъде заместено само с волеви акт на надлежен държавен орган (напр., ако съдебен изпълнител въз основа на публична продан въведе купувача във владение на имота, то последният ще може да присъедини към така установеното си владение и владението на длъжника по изпълнението, ако се окаже, че последният не е бил собственик). В случая едноличният търговец е придобил правото на собственост чрез продажба на публична продан от ДСИ само върху сградния фонд – сграда-стратификалня на два етажа, представляваща имот с идентификатор 65187.502.15.1, построен върху процесния имот, без правото на собственост върху земята, която не е била притежание на праводателя му ЗК „Равна Камчия“, а на държавата. Следователно, ищецът е частен правоприемник на праводателя си ЗК „Равна Камчия“ само по отношение на сградата с идентификатор 65187.502.15.1. След като не е установено правоприемство по отношение процесния имот, то разпоредбата на чл. 82 ЗС е неприложима. Дори да се приеме, че праводателят на ищеца е владял земята и владението е било предадено на ищеца, то това също не може да обоснове извод за настъпило действително частно правоприемство по отношение на земята. Отчитайки изискването на чл. 82 ЗС и практиката на ВКС, се налага изводът, че ищецът не може да присъедини по смисъла на чл. 82 ЗС към своето владение и това на праводателя си по акта за придобиване от публична продан, доколкото не е негов частен правоприемник и по отношение на процесния поземлен имот. Въззивният съд е посочил, че дори да е приложима разпоредбата на чл. 82 ЗС, той споделя извода на първостепенния съд, че до момента на придобиване на стратификалнята на 03.06.2004 г. от ищеца, неговият праводател не е упражнявал давностно владение върху процесния имот. Няма категорични данни, че оградата е поставена от ЗКПУ „Равна Камчия“. Свидетелските показания в тази връзка са противоречиви – ищцовите свидетели Г. и И. сочат, че са поставени от ЗПК „Равна Камчия“, докато св. А. твърди, че оградите съществуват от времето на ТКЗС. Св. И. заявява още, че оградата съответства на границата на парцела по КК, докато от СТЕ се установява, че оградната мрежа не следва границите на процесния имот. Ето защо няма как да се приеме, че оградата е поставена от ЗПКУ „Равна Камчия“ или от ищеца, за да ограничи достъпа до парцела. Въззивният състав е споделил и извода, че дори да се приеме, че е поставена от ЗКПУ „Равна Камчия“ или от ищеца, оградата има по-скоро за цел да ограничи достъпа до сградата и прилежащата около нея площ, която ищецът като собственик на сградата ползва с оглед експлоатацията й. Ищецът въвежда твърдения за упражнявана от него фактическа власт, датираща от 03.06.2004 г. до предявяване на иска. След като по делото се установява, че процесният имот е бил държавна собственост, то същият попада под действието на разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 ПР на ЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 86 ЗС (в редакцията ДВ, бр. 31 от 1990 г.), не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Тази забрана за придобиване по давност на всички вещи държавна и общинска собственост е стеснена с изменението на чл. 86 ЗС, ДВ, бр. 33/1996 г., в сила от 01.06.1996 г., според която само вещи, които са публична държавна или общинска собственост, не могат да се придобиват по давност. За вещите, частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС с ДВ, бр. 33/1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР на ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. С решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС на РБ са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). В практиката на ВКС след постановяване на решението на Конституционния съд се приема, че предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд следва, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. Предвид изложеното и при съобразяване на периода, през който ищецът твърди, че е владял имота като свой - от 03.06.2004 г. до 14.03.2024 г. (предявяване на иска), то е очевидно, че от 03.06.2004 г. до 01.06.2006 г., от 31.12.2018 г. до 19.01.2019 г. и от 08.03.2022 г. до 14.03.2024 г. не е изтекъл в полза на ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“ срокът по чл. 79 ЗС, годен да го направи собственик на процесния имот. Налице и още едно основание, което изключва правата на ищеца. Липсват доказателства, че той е установил с едностранни действия завладяване на имота и е осъществявал владение спрямо държавата в посочения период. Съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС собственикът на постройката, в чиято полза е надлежно учредено право на строеж, може да се ползва от земята, върху която е изградена постройката, доколкото това е необходимо за използването й по предназначение, но без да стане собственик на терена, който ползва. Правото на ползване и действията по ползването на терена са в рамките на правомощията на самия собственик да ползва вещта си. Правото на ползване на държавен (общински) парцел от страна на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него, и се разпростира в рамките на целия парцел, поради което в тези хипотези границите на урегулирания поземлен имот определят териториалните предели на ограниченото вещно право, в съответствие с разпоредбите на чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.) и чл. 105, ал. 1 НДИ (отм.), респ. чл. 130, ал. 4 ЗТСУ (отм.). В тежест на ищцовата страна е да установи твърдяното от нея оригинерно придобивно основание, изключващо правата на държавата. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Окръжен съд – Шумен, като е съобразил практика на ВКС по аналогичен казус, е приел, че презумпцията по чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена и в хипотеза, при която суперфициарният собственик упражнява фактическа власт върху незастроената част от терена, доколкото правното основание за упражняването на такава фактическа власт е изрично предвидено в чл. 64 ЗС. Намерил е, че в случая едноличният търговец е ползвал поземления имот с оглед на притежаваното от него суперфициарно право на собственост върху сградата в поземления имот, и за да може да започне да владее валидно имота, следва да докаже началния момент на узнаване от ответника на промяната на намерението на ищеца при упражняване на фактическата власт, в такова за придобиване на собствеността. По делото не са налице хипотезите, при които е обективно невъзможно манифестирането на промяната в намерението, нито тези, при които не се изисква демонстриране на завладяването. Според мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, след като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение, като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл. 79 ЗС. За да превърне владението в самостоятелно, т.е. само за себе си, е необходимо да „отнеме“, да „отблъсне“ владението на другите, а не е достатъчно само да манифестира неопределено самостоятелността на владението. Фактическата власт е придобита като държане, когато субектът има правно основание да я упражнява - договорно (напр. наем) или законно (напр. чл. 31, ал. 1 ЗС). При промяна на намерението на субекта, упражняващ фактическата власт, намерението да се държи вещта като своя, вместо за другиго или като обща, трябва да бъде изразено по ясен (несъмнен) начин, т.е. чрез действия, които не будят съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допускат чужди действия. В тази хипотеза (при превръщане на държането във владение) в тежест на претендиращия владение, годно да породи правни последици, е да докаже извършването на такива действия след придобиване на фактическата власт. Владението следва да бъде установено при условията на главно, пълно и пряко доказване в хода на процеса. Ищецът, позоваващ се на придобивната давност, е следвало да създаде абсолютно сигурна достоверност в истинността на съответното фактическо твърдение, което изключва всяко съмнение и колебание от тази достоверност, а именно да установи по безсъмнен начин елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. В случая от ЕТ не е надлежно установено както владение, така и демонстрирана по отношение на действителния собственик промяна в намерението, което да отрича правата на последния по отношение на процесния имот. Ползването на процесния имот, за да обслужва собствената на ищеца сграда с оглед нейната експлоатация, и поддържане на тревни площи не представляват отричане правата на собственика. Показанията на ищцовите свидетели Г. и И. са негодни да установят дали и кога Ж. е демонстрирала владение по отношение на държавата и по какъв начин. Същите са твърде общи, повърхностни и от тях е невъзможно да изясни обективната истина. Невъзможно е да се установи от кого е поставена оградата - от ЗПКУ „Равна Камчия“ или от ищеца; налице са и категорични писмени доказателства, че през 2017 г. Т. Ж., като представител на ЕТ, е подала заявление до МЗХ чрез ОДЗ - гр. Шумен да закупи процесния имот, с което действие тя е признала към онзи момент, че имотът е собственост на държавата. Въззивният съдебен състав е посочил, че не споделя тезата на ищеца, че в случая става дума за формални действия, свързани с отделянето на водомер, като по този въпрос е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 от ГПК. Визирал е, че върху изводите му не рефлектира обстоятелството, че изявлението за закупуване на имота е направено в периода на наложения мораториум. Изложил е и че няма данни и след 2017 г. ищецът да е променил отношението си спрямо имота, но дори и това да е така, то до предявяване на иска не е изтекъл 10-годишният придобивен давностен срок. Ето защо е заключил, че така установеното държане на поземления имот не е годно да породи последиците на придобивната давност и към настоящия момент държавата все още е собственик на имота по силата на закона. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК. На първо място, в изложението е формулиран въпросът: Допустимо ли е прилагането на разпоредбата на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, във вр. с чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, за обявяване на държавна собственост ex lege на имот в бивш стопански двор, без предварително установяване чрез доказателства (вкл. съдебно-техническа експертиза) на загуба на земеделския характер, липса на реституционни претенции и отсъствие на валидно упражнявано владение от частноправен субект. Твърди се, че този въпрос е от значение за развитието на правото поради противоречивата и разширителна практика на съдилищата при прилагането на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран въпросът: Допустимо ли е прилагането на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, във вр. с чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, при липса на доказателства относно характеристиката на имота (включително съдебно-техническа експертиза), липса на данни за наличие или изключване на реституционни права и при установено продължително частновладелческо ползване от частноправен субект, упражнявано преди актуването в полза на държавата. Сочи се противоречие на въззивното решение по него с приетото в решение № 84/01.07.2019 г. по гр. д. № 610/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 151/24.10.2019 г. по гр. д. № 3988/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 155/13.09.2016 г. по гр. д. № 4607/2015 г. на ВКС, I г. о. На трето място, без да формулира правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, жалбоподателят сочи противоречие на атакувания от него акт с практиката на ВКС относно присъединяването на владение, като визира решение № 48/11.09.2018 г. по гр. д. № 1669/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 33/19.06.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 50033/31.07.2023 г. по гр. д. № 2211/2022 г. на ВКС, І г. о. На четвърто място, жалбоподателят счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Допустимо ли е присъединяване на владение по чл. 82 ЗС в хипотеза на публична продан на сграда, когато теренът под сградата не е бил предмет на изрично прехвърляне, но е упражнявана непрекъсната фактическа власт върху него от длъжника и от приобретателя, и следва ли съдът да изследва правоприемството чрез фактическо предаване на владението, независимо от липсата на правен титул върху земята. На пето място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (поради противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 30/03.03.2020 г. по гр. д. № 1181/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 193/10.11.2022 г. по гр. д. № 3174/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 19/07.02.2018 г. по гр. д. № 1511/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 117/10.06.2015 г. по гр. д. № 6080/2014 г. на ВКС, II г. о.) е поставен въпросът: Има ли характер на правнорелевантно признание на чужда собственост подаването на заявление до административен орган с оглед придобиване на имот, върху който се упражнява фактическа власт, и препятства ли това упражняването на владение с цел придобиване по давност. На последно място, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е визирано, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените в това отношение доводи представляват оплаквания за необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Първият въпрос от изложението към касационната жалба е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, а не според изложените мотиви на Окръжен съд – Шумен, и по естеството си е оплакване за необоснованост на направените от последния изводи. Относно него не е обосновано наличието и на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4. Ето защо той не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд, въз основа на доказателствата по делото (вкл. съдебно-техническа експертиза), е приел, че процесният имот представлява стопански двор на организация по § 12 ПРЗ на ЗСПЗЗ, застроен със сграда, поради което попада в приложното поле на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и на основание ал. 5 (преди ал. 4) от същия член е държавна собственост. В тази връзка се е позовал и на практика на ВКС. За тези му изводи е без значение евентуалното наличие на реституционни претенции или упражнявано владение от частноправен субект, освен ако те не са довели до придобиване право на собственост, изключващо правата на държавата (каквато хипотеза в случая не е налице). Изложеното по въпрос № 1 (с изключение на мотивите, свързани с приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) се отнася и до въпрос № 2. Следващият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (дали е допустимо присъединяване на владение по чл. 82 ЗС в хипотеза на публична продан на сграда, когато теренът под сградата не е бил предмет на изрично прехвърляне, но е упражнявана непрекъсната фактическа власт върху него от длъжника и от приобретателя, и дали съдът трябва да изследва правоприемството чрез фактическо предаване на владението, независимо от липсата на правен титул върху земята) е формулиран отново според поддържаното от жалбоподателя по делото, а не според установеното от въззивния съд. Това е така, защото Окръжен съд – Шумен изрично е намерил, че нито едноличният търговец, нито ЗПКУ „Равна Камчия“ са упражнявали владение по смисъла на чл. 68 ЗС върху спорния имот. Освен това, относно този въпрос отново не е аргументирано приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Горният въпрос, както и следващият (последен в изложението), нямат значение за крайния изход на спора, тъй като те са свързани само с част от решаващите съображения на въззивния съдебен състав за отхвърляне на иска. Последният се е мотивирал не само с неприложимост на разпоредбата на чл. 82 ЗС и с признание правата на държавата от ЕТ „Агросъвет – Т. Ж.“ през 2017 г., предвид подаденото заявление за придобиване на имота, но обосновано е заключил и че по делото не се установява едноличният търговец да е упражнявал владение върху ПИ с идентификатор 65187.502.15 (предвид липсата на доказателства, че той е демонстрирал, че е започнал да държи имота за себе си, т.е., че от държател се е превърнал в негов владелец). Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата има право на 75 евро юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,