Определение № 2982 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5322/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Карлсберг България“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Д. против решение № 512 от 21.08.2023 г. по гр. д. № 621/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград.

Ответникът Е. Й. И. чрез адв. Т. в подадения писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 234 от 26.04.2023 г. по гр. д. № 1056/2022 г. на Районен съд – Благоевград за уважаване на предявените от Е. Й. И. срещу „Карлсберг България“ АД искове за защита срещу незаконно уволнение, съответно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за признаване на уволнението на ищеца със заповед № 9/01.03.2022 г. на изпълнителния директор на ответното акционерно дружество, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ за незаконно и неговата отмяна; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишната работа като „супервайзор работа с дистрибутори“ и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. чл. 225, ал. 1 КТ – с присъждане на обезщетение за оставане без работа, поради уволнението за времето от 02.03.2022 г. до 02.09.2022 г. в размер на 20 244 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.04.2022 г. – датата на исковата молба до изплащането й и в полза на ищец са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение от трудов договор, по силата на което ищецът е работел от 17.02.2009 г. на длъжността „търговски представител“ при ответника, а считано от 01.01.2020 г. е заемал длъжността „супервайзор работа с дистрибутори“ и бил директно подчинен на регионалния търговски мениджър. Със заповед № 6528/11.02.2022 г. на работодателя е наредено работата на ищеца да бъде преустановена до отмяна на извънредната епидемична обстановка, на основание чл. 120в, ал. 1 КТ, а със заповед № 9/01.03.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество трудовото му правоотношение е прекратено, на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Съобразено е, че в предшестващ горните дати период работодателят е искал от работника да даде обяснения във връзка с инициирано против последния дисциплинарно производство за твърдяно нарушение на трудовата дисциплина, както и че същите са били депозирани. Установено е също, че с решения на районния съд в Б. са отменени предходно наложени (съответно на 05.01.2021 г. и 01.06.2021 г.) на ищеца от същия работодател дисциплинарни наказания „предупреждение за уволнение“. Обсъдени са и събраните по делото гласни доказателства и при техния анализ, и преценка за обективност, достоверност, последователност и логичност на възпроизведените събития и факти, са кредитирани тези на свидетелите Г. и Б. като кореспондиращи на останалия доказателствен материал по делото (сочещи, че след прекратяване трудовото правоотношение на ищеца, работата като супервайзор е била поета от работника Ц. О.) и е направен решаващ извод, че при уволнението на ищеца работодателят е злоупотребил с това свое потестативно право, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ и в нарушение на принципа по чл. 8, ал. 1 КТ за добросъвестност при упражняване на предоставените права на страните по правоотношението. Посочено е, че още преди издаването на процесната заповед работодателят е търсел начин и полагал усилия за прекратяване на трудовия договор с ищеца, което е проява на злоупотреба с предоставената му законна възможност за уволнение на служител като е заобиколил предвидено законно основание за уволнение - съкращаване на щата, което предоставя засилена защита на работника и необходимост от провеждане на подбор. Така е аргументирано становище за основателност на предявения главен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Основателността на тази претенция е обусловила уважаването и на акцесорните искове за възстановяване на предишната работа и за обезщетение за принудителна безработица. При определяне и присъждане на последното решаващият състав е включил като елемент в брутното трудово възнаграждение на ищеца (над основната му работна заплата) и полученото премиално възнаграждение (бонус) за постигнати резултати - индивидуални или общи. Мотивирано е виждане, че когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), и също се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси, които счита да са обусловили изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, а именно:

1. „Бонусът за постигнати резултати трябва ли да се вземе предвид при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ?“ и

2. „В случаите на преустановяване на работата на конкретен работник или служител нужно ли е персоналната заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ действително да е резултат на икономически, организационни, технологически и други причини, породени именно от обявеното извънредно положение?“

По първия въпрос се твърди, че решението на въззивния съд не е съобразено с практиката на ВКС, изразена в решение № 142/05.06.2014г. по гр. д. № 6067/2013г., решение № 23/16.02.2016 г. по гр. д. № 1407/2015 г., и двете по описа на III г.о., решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г., решение № 540/07.07.2010 г. по гр. д. № 895/2009 г. и решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г., всичките по описа на IV г.о. По втория въпрос пък се сочи противоречие с решение № 84/02.03.2000 г. и решение № 1370/11.09.2001 г. по гр. д. № 1740/2000 г., и двете на III г. о. на ВКС.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първото питане не може да обуслови допустимост на обжалването на въззивното решение в частта на произнасяне по иска за обезщетение за оставане без работа поради уволнението - по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. То осъществява общо основание, защото е изводимо от решаващите мотиви на въззивния съд при разглеждане на тази претенция, с които е прието, че получаваните бонуси са елемент на брутното трудово възнаграждение по чл. 228 КТ, съответно чл. 17 НСОРЗ при приложението на чл. 225, ал. 1 КТ. Питането обаче не осъществява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото при постановяване на обжалваното решение в тази част е съобразена установената съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 181 от 22.07.2015 г. по гр. д. № 4554/2014 г. и решение № 100 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС. Според тази практика премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивидуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, което се включва в брутното трудово възнаграждение по чл. 228 КТ, релевантно за изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Това разрешение е изцяло възприето в обжалвания въззивен съдебен акт, поради което няма основание за допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 КТ. Решенията на касационния съд, на която страната се позовава са неотносими към настоящия казус. При тях е тълкувана разпоредбата на чл. 228 КТ във връзка с т. н. „допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер“, които са разписани в чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, но съображения за приложението на този текст по спорното правоотношение не са излагани от въззивния съд.

Второто питане също не удовлетворява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, доколкото решаващите мотиви на съда по обжалваното решение да приеме за незаконно уволнението на ищеца и да го отмени са свързани с доказаността на твърдението му, че то е проведено от работодателя в нарушение на принципа за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ – т. е. че извършвайки го той е злоупотребил с правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Предвид на това съждение, въпросът дали заповедта по чл. 120в, ал. 1 КТ за преустановяване работата на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение следва или не да бъде основана на обективни обстоятелства, породени от извънредната обстановка, не е обусловил изхода на делото по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Непоставянето на релевантен правен въпрос само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените специални основания за селектиране на касационната жалба – вж. мотивите към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.

В обобщение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да се откаже достъп до касация.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на своевременно претендираните разноски за настоящото производство. Те възлизат на 800 лв. и съставляват адвокатско възнаграждение, уговорено в приложения договор за правна защита и съдействие като платимо по банков път. Представени са доказателства за извършване на плащане на сумата от 850 лв. чрез банков превод (извлечение от заверена банкова сметка на адвокат - пълномощника), с което са удовлетворени изискванията по т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Обстоятелството, че сумата по банковия превод надвишава уговорения размер на възнаграждението на адвоката не се отразява на отговорността на насрещната страна за разноски с такъв характер, доколкото тя е ограничена до определеното с договора за адвокатска услуга.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІII г. о.