Определение № 60277 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1133/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Д. К., З. Д. |П., като наследници на починалата в хода на процеса ищца Ж. К. Р. и от ищците И. Р. Т., К. Р. Т., Б. В. Б., К. Г. И., и В. Г. И. против решение № 260594/15.10.2020 г. по гр.д.№ 10582/2019 г. на СГС, в частта, с което е отменено решение от 29.03.2019г. по гр.д.72346/14г. на СРС, и вместо това е отхвърлен, предявен от касаторите отрицателен установителен иск за собственост, да се признае за установено, че ответниците П. П. А. – К. и съпругът й К. М. К. не са собственици на земеделска земя с площ 4.400 дка, землище [населено място], местност „К.“, попадаща в ПИ с идентификатор по КККР ...., идентичен с имот № .... от КВС на [населено място] и парцел.... от парцеларния план на стопанския двор на [населено място] към ТКЗС „Г. Кирков“, община Витоша, [населено място] и ПИ с идентификатор ...., представляващ обслужващ път съгласно парцеларния план на имотите в стопанския двор на бившето ТКЗС в с. Мърчаево. Решение от 29.03.2019г. по гр.д.72346/14г. на СРС е потвърдено в останалата част, с която е признато за установено, по иск, предявен от същите ищци, че Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните не е собственик на същите имоти. В тази част решението на въззивната инстанция не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението в обжалваната част поради неприлагане на императивна правна норма – пар.11, ал.2 ЗСПЗЗ в редакция ДВ бр. 45/1995 г. и неправилно прилагане на пар.30, ал.2 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 45/1995 г. Касаторите твърдят съществени процесуални нарушения, изразяващи се в несъбиране служебно на доказателства за приложението на цитираните норми и за нарушение на чл. 266, ал.3 във вр. с чл. 267, ал.1 ГПК предвид допускане на свидетел от въззивната инстанция без да са били налице предпоставките за това, Изложени са съображения за неправилност на решението и защото въззивният съд е приел, че ответниците освен, че са собственици на основание покупка от търг, са собственици и на основание придобивна давност, започнала да тече от 1993 г. в противоречие с нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ и без да отчита, че процедурата за възстановяване на собствеността не е приключила. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 пр.3 ГПК. Касаторите считат, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.1, т.2 и т.3 от ТР І /2013 г. на ОСГТК на ВКС по два въпроса: 1. какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото когато се прилага императивна материално правна норма, за да се осигури правилното прилагане на закона? 2. Какви са предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК и дължимата от въззивният съд преценка за наличието им. Касаторите считат обжалваното решение е и очевидно неправилно предвид приетото от съда, че ответниците са придобили процесните имоти на основание придобивна давност, започнала да тече от 1993 г., когато са купили имота без да е съобразена императивната норма на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ. Ответниците оспорват касационната жалба и допускането до касация. Считат, че са придобили имота на основание сделка, поради което въпросите за придобивната давност не са определящи за изхода от спора, макар че и това придобивно основание считат за доказано. По същество оспорват касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По предявеният отрицателен установителен иск, ищците са обосновали правният си интерес с възможността, ако отрекат претендираните от ответниците – държавата и купувачите К. права ще могат да им бъдат възстановени в съществуващи реални граници процесните имоти. Указания в този смисъл им е дала Общинска служба „Земеделие“ с писмо от 06.12.2013 г. По делото е установено следното: В качеството си на наследници на К. П. М., ищците са заявили за възстановяване имот от 2 дка и от 4,4 дка. в м. „К.“ в землището на [населено място]. Правото си на собственост са доказали с договор за покупка от „192..“ г., с който е предадено и владението, записване в емлячния регистър от 1934 г. и с опис-декларация за внасяне на тези имоти в ТКЗС. Правото на възстановяване е признато с решение № 7276/15.03.2006 г., но е отказано възстановяване на собствеността в съществуващи реални граници с мотив поради приложение на чл. 45, ал.6 ППЗСПЗЗ за изпълнение процедурата по ал.9 от същия текст. Този отказ е отменен с поправено решение № 177/22.01.2007 г. по адм..д.8492/2006 г. и преписката е върната на ОС“Земеделие“ с указания ако земята не е застроена и е земеделска, да бъде реституирана на основание чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ. С решение № 7433/14.03.2011г. отново е постановен отказ за възстановяване на собствеността в реални граници, но и този отказ е отменен с влязло в сила решение по адм.д. № 4075/2012 г. на Софийски РС и преписката е върната на Общинска служба земеделие за продължаване на процедурата по реституция. Безспорно е, че процесните имоти попадат в стопанския двор на бившето ТКЗС. След проведен търг и обявен резултат с протокол от 09.09.1993 г. е сключен договор от 18.12.1993 г., оформен и с н.а. № .... г., с който Ликвидационния съвет на ТКЗС „Кирков“ кв. Суходол продава на ответниците П. и К. К. краварник със застроена площ 510 кв.м., противопожарен басейн с площ 4 кв.м. и земя с площ 4724 кв.м. Изготвен е парцеларен план на стопанския двор през 1993г., утвърден от Общ.ПК Предмет на спора е парцел .... и обслужващ път. В парцел .... са попадали краварникът и противопожарният басейн. РС е приел, че сега имота не е застроен, защото е установено, че сградите са разрушени. В този смисъл е било и становището на Държавата. Приел е, че по аргумент от чл. 45, ал.10 ППЗСПЗЗ /бивша ал.8/, имота подлежи на възстановяване. Ответниците са купили имота от ЛС на ТКЗС когато е действала забраната и сделката е нищожна, съгласно пар.11, ал.2 ПЗР на ЗСПЗЗ / ДВ бр. 45/1995 г. Приел е, че е неоснователно евентуалното възражение на ответниците за придобивна давност предвид установеното, че имота не се е стопанисвал, разграбен е и сградите са съборени. Въззивната инстанция е допуснала втори свидетел на въззивниците за установяване възражението им за придобивна давност. Предвид установеното, че в парцела е имало сгради, които са описани и в цитирания нот. акт, въззивният съд е приел, че имота е бил застроен и поради това не е подлежал ва реституция на основание чл. 10, ал.12 ЗСПЗЗ. Поради това, че не е представена заповед на областния управител за прогласяване за нищожен на договора между ЛС на ТКЗС и ответниците и за изземването му, и не е доказано страните по него да са върнали престациите, не може да се приеме, че сделката е нищожна на основание чл. 11, ал.2 ПЗР на ЗСПЗЗ и, че не е породила действие. Въпреки, че съдът е приел, че ответниците са придобили правото на собственост на основание сделката, е разгледано и евентуално предявеното придобивно основание - прдобивна давност. Съдът е приел, че ответниците са придобили имота и в резултат на владение в периода 1993 – 2007 г., като се е позовал на показанията на св. Ч., че при посещенията й през 1992-1993 г. и до 2004-2005 г. ответниците К. посещавали имота и се консултирали с нея по повод намерението си да изградят складова база, наемали и плащали за охрана на имота и на показанията на св. К., че имота бил ограден до преди десет години. Касаторите свързват първия въпрос за правомощията на въззивната инстанция когато се прилага императивна материално правна норма, за да се осигури правилното прилагане на закона, с противоречие с т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към тази точка е прието, че в отклонение от диспозитивното начало, предвид функцията му да приложи точно закона, съдът прилага императивна правна норма дори страната да не се е позовала на нея. Но в мотивите е подчертано, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят за фактическата страна на спора, но не намират приложение при подвеждане на фактите под правната норма. От тук е изведен принципа за служебно прилагане на императивна правна норма, която е установена в обществен интерес. Другата хипотеза на отклонение от диспозитивното начало е когато съдът е задължен да следи за спазване интересите на определени категории страни, когато съдът е задължен и служебно да събира доказателства. В конкретния случай нормата на пар. 11, ал.2 ЗСПЗЗ предвижда, че се обявяват за нищожни търговете за имущество на организациите по § 12, както и сключените въз основа на тях сделки, но ако са извършени в нарушение на определените за провеждането им условия и ред, а изземването на имуществото, предмет на тези търгове и сделки става по реда на чл. 16 от Закона за собствеността, като заповедта се издава от областния управител. Макар в исковата молба да са изложени твърдения за нарушения при търга, по делото не са събрани доказателства за такива. Напротив, представен е протокола с обявен резултат от търга и сключване на договора в нотариална форма с описание на представените документи пред нотариуса. Тези доказателства не са опровергани, а нотариалният акт е официален свидетелстващ документ за извършените пред нотариуса действия и представените пред него документи. За оспорването му чл. 193 ГПК предвижда срок и процедура. Нотариалният акт не е оспорен в този срок. По делото няма и твърдения в становищата на страните, и никакви доказателства за издадена заповед от областния управител, и за изземване на имота. Както е посочено в мотивите към т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция няма задължения служебно да събира доказателства за установяване на факти по спора. Не се касае и до необходимост от специални знания, когато съдът е задължен да допусне експертиза, за да обезпечи правилното прилагане на закона. Дори да се приеме, че по силата на закона търгът и сделката са прогласени за нищожни на основание пар.11, ал.1 ЗСПЗЗ или на осн. ал.2 от този текст, въпреки липса на доказателства за нарушения на условията и редът за провеждането на търга, СГС се е позовал и на пар.30, ал.3 ЗСПЗЗ, който „санира“ нищожността на основание пар. 11 от ПЗР на ЗСПЗЗ „ако страните по тях не са си върнали полученото до влизането в сила на този закон“. Подобна размяна на престациите между страните по сделката не се твърди, не се и установява по делото, поради което СГС е приел, че сделката е породила действие и ответниците К. се легитимират като собственици на това деривативно основание. Следователно поставеният въпрос не е определящ за изхода от спора, защото не кореспондира на събраните доказателства и становищата на страните. Затова съдът не е действал в противоречие със задължителната съдебна практика, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Всички мотиви свързани с придобиването на имотите от ответниците на основание придобивна давност са неотносими към предмета на спора. Ако имот е придобит на основание сделка, той не може да бъде придобит от преобретателя и на основание придобивна давност, защото никой не може да владее срещу себе си. Правото на собственост може да се придобие само от лице, което не го притежава на друго основание – Р № 172/12.10.2016 г. по гр.д.№ 1424/16 І гр.о. В този смисъл е неотносим и не определя крайният изход от спора въпроса за допускането на втори свидетел на ответниците, тъй като обстоятелствата, за които е разпитан този свидетел са във връзка с евентуално наведеното възражение от тях за придобивна давност. Въззивният съд е обсъждал показанията на тази свидетелка само във връзка с това придобивнно основание. Предвид приетото, че К. са придобили имота на основание сделка, останалите мотиви и относимите към тях доказателства са без значение за изхода от спора, а въпросът е неотносим към този резултат. Изложеното по-горе се отнася и за наведеното основание за допускане до касация - очевидна неправилност. Касаторите свързват това основание с неприлагане на нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ. Предвид приетото от СГС, че ответниците К. са придобили имота на основание проведения търг и сключената сделка след това, съдът не е следвало да обсъжда евентуално наведеното придобивно основание придобивна давност. Изложените от него мотиви въпреки това са неотносими и не променят крайният изход от спора. Следователно и нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ е неприложима към спора. Затова и на наведеното основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК не се допуска касационно обжалване. Или в обобщение на наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1 и ал.2 пр.3 ГПК не се допуска касационно обжалване. Ответниците по касация претендират разноски за тази инстанция, но не доказват да са направили такива. Водим от изложеното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение