Определение № 308 от 21.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4041/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „КЗТ – З.“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от адв. Н. Ш., против въззивното решение № 260855 от 29 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 888/2021 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което е отменено решение № 261785 от 21 декември 2020 г., постановено по гр.д. № 7000/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, за отхвърляне на предявените от И. К. И. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, и вместо това е признато за незаконно и отменено уволнението на И., извършено със заповед № 215/29.07.2019 г. на управителя на дружеството касатор, И. е възстановен на работа на заеманата преди уволнението длъжност - „шофьор товарни автомобили (международни превози)“, и дружеството е осъдено да му заплати сумата от 3360 лева на основание чл. 225, ал. 1 КТ. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите на въззивния съд, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ изисква страната, приела предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, да уведоми писмено другата страна за това в седемдневен срок, поради което, след като работодателят не е уведомил ищеца в посочения срок, че приема отправеното предложение за прекратяване на трудовото правоотношение, следвало да се счита, че то не е прието. Поддържа се, че съгласието на работодателя може да се изрази и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок се издаде заповед за прекратяване на трудовия договор, каквато е издадена в случая; че посоченият в закона срок е свързан единствено с правото да се заяви приемане на предложението. Не бил налице друг факт, в резултат на който действието на трудовия договор да се счита за продължено до момента на узнаване, доколкото по делото е безспорно установено, че ищецът не е изпълнявал трудовите си задължения, произтичащи от прекратения трудов договор, след датата на подаване на молбата за освобождаване от работа и не се е явил на работното си място след 29.07.2019 г. Сочи се, че съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, достатъчно е волята на работника за освобождаване от заеманата работа да е ясно изразена, без да е необходимо посочване на конкретна норма от КТ. Поради това от факта, че работодателят не е успял да връчи изрично съобщение в седемдневния срок, не обуславял незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Дори да се приемело, че съдържащото се в молбата изявление на страната не било такова по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, същото следвало да се счита за предизвестие по смисъла на чл. 326 КТ, а според чл. 220, ал. 1 КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати като за неспазения срок на предизвестие заплати обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение. При това положение, предвид данните по делото, работникът е преустановил изпълнението на трудовите си задължения, като е престанал да се явява на работа на установеното в договора работно място, поради което следвало да се направи извод, че отправеното от него искане е за прекратяване на трудовото правоотношение преди да изтече срокът на предизвестието. Доколкото от момента на получаване на писменото изявление по чл. 326, ал. 1 КТ работникът вече не разполагал нито със субективното потестативно право на възстановяване на предишната работа, нито с правото на обезщетение за оставане без работа поради уволнението, неоснователна била и претенцията му за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се поддържа становище за очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответникът И. К. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. Л.-Н., в отговор на касационната жалба възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователността на жалбата. В обжалваното решение се приема за установено, че И. И. е заемал длъжността „шофьор товарен автомобил (международни превози)” при ответното дружество, като трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 215/29.07.2019 г. на управителя на дружеството, връчена на И. на 25.11.2019 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие, считано от 29.07.2019 г. Въз основа на показанията на свидетелката С. е прието за установено, че на 29.07.2019 г. И. е подал молба до управителя на дружеството, че желае да бъде освободен от заеманата от него длъжност, като молбата е била написана и подписана лично от него, а датата на подаване била вписана в молбата от свидетелката по искане на И.; че работодателят е получил отправеното до него предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на 29.07.2019 г., което се установява и от датата на заповедта за уволнение, подписана лично от управителя на дружеството. Не са установени обаче доказателства за писмено уведомление от работодателя до работника в 7-дневен срок, от което да е видно, че той е приел отправеното му предложение, тъй като от представеното по делото известие за доставяне е установено, че работодателят е изпратил заповедта на 21.11.2019 г. и същата е получена от ищеца на 25.11.2019 г. Поради това се приема, че работодателят не е уведомил работника в преклузивния седемдневен срок от получаването му, че е приел отправеното предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, който е изтекъл на 06.08.2019 г., поради което предложението не е било прието. По тези съображения уволнението е прието за незаконосъобразно. При този изход по главния иск, за основателни са приети и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. При тези мотиви в обжалваното решение, касационният съд не констатира наличие на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касационното обжалване следва да се допусне по обусловилия изхода на спора въпрос, уточнен съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 от ТР № ТР 1/2009 г., ОСГТК, относно предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение при условията на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, и в частност – какво следва да е съдържанието на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение и налице ли е прекратяване на правоотношението, в случай че заповедта не е връчена в седемдневен срок, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, изразена в решение № 171 по гр.д. № 171/2020 г., IV г.о.; решение № 4 по гр.д. № 278/2011 г., IV г.о.; решение № 406 по гр. д. № 537/2012 г., III г.о.; решение № 265 по гр. д. № 1383/2012 г., IV г. о. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 97,20 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,