Определение № 1772 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4059/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Детска градина № 47 „Незабравка“ [населено място], представлявана от директор Т., чрез процесуалния представител адвокат А. касационна жалба против въззивно решение № 3749 от 24.06.2024г. по в.гр.д.№ 9564/2023г. на Софийски градски съд, с което изцяло е потвърдено решение № 3704 от 13.03.2023г. по гр.д. № 32064/2022г. на Районен съд София като е признато за незаконно и е отменено уволнението, извършено със заповед № 534 от 6.06.2022г. на директора, като на Е. А. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и й е прекратено трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ и е възстановена на заеманата длъжност „учител в детска градина“ и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: За да постанови акта си, въззивният съд е приел за установено следното: Между страните е бил сключен трудов договор № 608 на 4.09.2007г., който е прекратен с процесната заповед № 534 от 6.06.2022г., с която директорът на детската градина е приел, че ищцата е допуснала нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в подаване на 1.04.2024г. на жалба в Дирекция „Образование“, в която се съдържат неверни факти и обстоятелства. Посочено е, че се касае за допуснато нарушение на чл.37, т.1, т.3 и т.4 от Етичния кодекс на детската градина, съставляващо нарушение по смисъла на чл.190, ал.1, т.4, изр.1 КТ – „злоупотреба с доверието на работодателя“. За същото й е наложено най-тежкото наказание /“уволнение“/, като е прието че се касае до тежко нарушение, от което са настъпили последици без същите да са изрично конкретизирани в заповедта. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че подаването на жалба от служител до единствено компетентния да се произнесе по изложените нередности орган, не може да бъде определено като поведение, съставляващо „злоупотреба с доверието на работодателя“. Касае се до упражняване на конституционно гарантирано право на изразяване на мнение чрез писмено изразено слово. Доколкото в жалбата се съдържат само оценъчни твърдения относно упражнен върху служителя натиск от страна на ръководството с посочване на констатирани проблеми, касаещи организацията на трудовия процес в детската градина, не може да се счете, че с нея се цели увреждане на доброто име или честта на другиго. Не се установява да е налице съзнателно, превратно упражняване на правото на изразяване на мнение от страна на ищцата с посочване на факти, които не отговарят на обективната действителност. Подадената жалба е оценена от въззивния съд като упражняване на право в защита на собствени интереси, доколкото ищцата - в качеството си на служител – чрез подаването й – се е възползвала от предоставена й възможност да потърси помощ и защита, твърдейки че й е оказан натиск, с оглед на което е поискала проверка, с оглед установяване на констатирани от нея нередности при управлението на детската градина, в това число и с оглед начина на изразходване на финансови средства /което е прието, че е в обществен интерес с оглед предназначението на детската градина като институция с цел да способства за отглеждане и възпитаване на деца в полза на обществото/. Обстоятелството, че след извършената /въз основа на подадената жалба/ проверка не са констатирани нередности, е преценено, че не може да е основание за друг извод. Въз основа на изложеното, въззивният съд е приел за основателен и вторият, обусловен от първия иск за възстановяване на заеманата длъжност. Касаторът се позова на специалните основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Като разрешени в противоречие с установената съдебна практика касаторът счита следните въпроси: 1. Налице ли е „злоупотреба с доверието на работодателя“, като основание за налагане на дисциплинарно наказание, пред вид съдържащите се неверни факти и обстоятелства в подадената жалба до Дирекция „Образование“,СО?, 2. В какво се изразява и какви са предпоставките за наличие на „злоупотреба с доверието на работодателя“. По поставените въпроси твърди противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 4607/2013г.на ІV г.о. и гр.д.№ 1744/2011г.на ІV г.о., 3. Следва ли въззивният съд да изследва конкретните 21 на брой нарушения, посочени в жалбата до Дирекция „Образование“,СО, за да прецени дали са налице изложени неверни факти и обстоятелства, водещи до„злоупотреба с доверието на работодателя“ със злепоставянето му пред трети лица?, 4. Дължи ли произнасяне въззивния съд относно преценката на конкретните посочени нарушения в жалбата срещу работодателя, с оглед установяване недобросъвестно ли е действал служителя и дали съзнателно, при превратно позоваване на правото на изказване на мнение, е изнасял факти, които не отговарят на обективната действителност, преди да изведе изводите си във връзка с наличието на „злоупотреба с доверието на работодателя“?, 5. В случай, че това не е направено, какви са последиците? Твърди се противоречие с решение по гр.д.№ 4280/2018г.на ІІІ г.о., 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства, както и доводите на страните, като посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на какви доказателства, като изясни приложимата материално правна норма и в частност съставите на нарушения по чл.187, т.8 КТ? Касаторът се позовава на противоречие с решение по гр.д.№ 112/2016г.на ІV г.о., 7. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа конкретно посочените нарушения от ищцата в жалбата й, при преценката си за законосъобразност на обжалваната заповед с оглед посоченото нарушение по чл.90, ал.1,т.4 КТ?, 8. Какви са гаранциите за разграничаване на упражняване на правото на изразяване на мнение и изнасяне пред трети лица на неверни факти и обстоятелства, злепоставящи едно лице /в случая работодателя/ пред трети лица?, 9. Докъде с разпростира правото на мнение съгласно чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България, пред вид осигуряване на конкуриращ интерес и право с цел охрана на други, също конституционно защитени права и интереси /чл.39, ал.2/, 10. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа конкретните твърдения в жалбата на ищцата с оглед превратното позоваване на правото на изразяване и следва ли тези твърдения да са съзнателно, умишлено изказани с цел да се навреди на работодателя? По поставените въпроси се твърди противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 761/2010г.на ІV г.о., гр.д.№ 470/2012г.на ІІ г.о., гр.д.№ 1975/2010г.на ІV г.о., гр.д.№ 1310/2009г. на ІV г.о., гр.д.№ 910/2010г.на ІІІ г.о., 11. Следва ли при злоупотреба с доверието и/или уронване доброто име на работодателя, като предпоставка за установяване на посоченото нарушение да е налице и неправомерно извличане на облага за служителя? Следва ли да има умисъл при извършване на нарушението на трудовата дисциплина „злоупотреба с доверието на работодателя“, както и да има имуществена вреда или е достатъчна само възможност за вредоносен резултат?, 12. Следва ли при подаването на жалба, ищцата да е действала недобросъвестно и да е била наясно, че разкрива невярна информация, с което действие е целяла да злепостави работодателя пред трети лица и да накърни престижа му? Твърди се противоречие на въззивния акт с приетото в решения по гр.д.№ 1559/2011г.на ІV г.о., гр.д.№ 1734/2009г.на ІІ г.о., гр.д.№ 7329/2013г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 4679/2008г.на ІІ г.о., гр.д.№ 313/2012г., 13. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да изследва в пълнота всички събрани доказателства? Допустимо ли е съдът да се произнесе само въз основа на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да ги съпостави едни с други и с възраженията на страните?, 14. Длъжен ли е въззивният съд да изложи конкретни и ясни мотиви във връзка с формиране на волята си за изхода на делото?, 15. Следва ли ищцата да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е налице нарушение на чл.8 КТ? Длъжен ли е въззивният съд при разпределяне на тежестта на доказване да укаже на ищцата, че е в нейна тежест да докаже нарушение на чл.8 КТ от страна на работодателя, пред вид презумцията за добросъвестност? По последните два въпроса, касаторът сочи многобройна практика, 16. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да прецени дали нарушението на конкретно посочените разпоредби на Етичния кодекс, представлява „злоупотреба с доверието на работодателя“? На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът поставя следните въпроси: 17. Какво е съдържанието на понятието „злоупотреба с доверието на работодателя“в контекста на допуснати нарушения на Етичния кодекс на детската градина? и 18. Длъжен ли е съдът да следи дали дисциплинарното наказание съответства по тежест на нарушението, без да има оплакване от служителя за нарушение на чл.189 КТ? Специалното основание за допустимост „очевидна неправилност“ касаторът обосновава с несъобразяването на въззивния акт с ангажираните по делото доказателства. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Е. Д. А., чрез процесуалния представител адвокат Ю., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Пред вид осъщественото процесуално представителство по реда на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, желае съдът да определи размер на дължимо адвокатско възнаграждение, което да присъди. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, защото една част от поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията за надлежно общо основание за допустимост, съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а за всички е налице установена съдебна практика /подробно посочена от касатора/, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно т.1 от ТР по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – поставеният от касатора материално правен или процесуално правен въпрос следва „да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства“. В случая, на тези изисквания не отговарят въпроси с № № 15 и 18, защото не са свързани с гореизложените решаващи мотиви на въззивния съд, както и въпрос № 1, защото съдържа условие, което не е прието за установено от въззивиня съд. Във връзка с въпрос № 15 следва да се посочи, че доказателствената тежест в производството по чл.344, ал.1 КТ е на работодателя. Добросъвестността на страните /че те ще осъществяват трудовите си права и задължения добросъвестно, съобразно законите/, съгласно чл.8, ал.1 КТ се презумира и на доказване подлежи обратното. Освен това, в случая довод във връзка с чл.8 КТ не е излаган и съответно не е обсъждан от съда. Относно въпрос № 18, следва да се има пред вид, че въззивният съд не е излагал решаващи доводи във връзка с тежестта на нарушението, доколкото той е приел, че ищцата не е допуснала посоченото в заповедта нарушение на трудовата дисциплина. Останалите въпроси за от значение за изхода на спора, но по отношение на тях не са налице посочените от касатора специални основания за допустимост. Отговорите на въпроси с № № 1, 2, 3, 4, 5, 7, 11,12, 16, 17 могат да бъдат обединени, доколкото те са свързани с изискванията и предпоставките, при които се приема, че е налице процесното нарушение по чл.187, ал.1, т.4, изр.1 КТ: „злоупотреба с доверието на работодателя“. По тях не може да се допусне касационно обжалване, защото при постановяване на акта си въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, включително и посочената от касатора. Съгласно същата посоченото нарушение е налице когато служителят, злоупотребявайки със служебното си поведение, е извършил действия, с които е компрометирал доверието на работодателя, злепоставяйки го пред трети лица. Касае се за преднамерени действия, целящи увреждане. Имотната облага, вредата и прекият умисъл не са елемент от фактическия състав. Нарушението може да се прояви по различни начини, /включително и чрез допуснато нарушение на норми от Етичен кодекс/, като преценката за наличието му е конкретна и зависи от приетите за установени по делото обстоятелства. Когато е преценено, че служителят не е злоупотребил със служебното си поведение /защото е упражнил правото си да отправи жалба до единствено компетентния орган, който може да извърши проверка и да констатира дали изложените оплаквания са основателни или не/ и е прието за установено, че няма извършени действия, с които служителят да е компрометирал доверието на работодателя и да го е злепоставил пред трети лица /защото в жалбата не са наведени лични нападки, целящи увреждане на доброто име или честта на директора, а са изложени доводи във връзка с констатирани нередности в работата и в защита на обществен интерес/, то тогава не може да се приеме наличие на „злоупотреба с доверието на работодателя“, по смисъла на чл.187, ал.1, т.4, изр.1 КТ. В мотивите си въззивният съд изрично е посочил, че не възприема тезата на работодателя, че в жалбата си служителят е изложил „неверни факти и обстоятелства“, доколкото единственият орган, който може да направи тази преценка /дали изложените факти и обстоятелства в жалбата са верни или неверни/, е Дирекция „Образование“, СО, до която тя е била адресирана. В този смисъл на поставените от касатора идентични въпроси с № № 3, 4, 5 и 7 следва да се отговори отрицателно. Както беше посочено по-горе, проверката на съда за законосъобразност се свежда до това дали е налице фактическия състав на посоченото от работодателя основание за издаване на заповедта за уволнение или не е. Във връзка с въпроси с № № 8, 9 и 10, касаещи критериите за разграничаване на случаите на упражняване на правото на изразяване на мнение и на превратното позоваване на посоченото право, следва да се посочи следното: Конституционно регламентирани са както правото да се изразява и разпространява мнение, така и неговите граници. Съгласно чл.39, ал.2 от Конституцията на Република България – правото да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно – „не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността“. Преценката е на компетентният орган и в случая въззивният съд изрично е посочил, че от направена от него преценка, следва че текстът в жалбата, който е подписан от ищцата, не установява наличие на някое от посочените ограничения. Приел е за недоказани твърденията за „накърняване на правата и доброто име“ на директора на детската градина, доколкото тя е изложила нейни оценъчни твърдения за оказан спрямо нея натиск и за констатирани от нея нередности в работата на детското заведение. С жалбата се преследва легитимна цел /защита на права/ и действието /подаване на жалба/ е порпорционално /доколкото съставлява законоустановен начин за защита на лични права, в случая свързани с трудовия процес/. Не е установено недобросъвестно действие от страна на служителя и с действието не е причинена вреда на другата страна /работодателя/, защото при проверката не са установени нарушения. По останалите въпроси с № № 6, 13, 14, касаещи задълженията на въззивния съд също не следва да се допуска касационно обжалване, доколокото те са разрешени от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика. В случая въззивният съд е постановил акта си след обсъждане на всички събрани доказателства, при съобразяване на доводите на страните, посочвайки кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на какви доказателства. Той е изложи конкретни и точни мотиви, като формираната от него воля е за изхода на делото е ясно изразена. Не е налице и второто посочено от касатора специално основание – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по двата поставени във връзка с него въпроси е налице установена съдебна практика, която не следва да се променя, а съгласно т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК На ВКС – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не е налице и специалното основание по чл.280, ал.2 ГПК. Съгласно установената съдебна практика /например решение по гр.д.№ /2020г.на І г.о. на ВКС/ - терминът „очевидна“ от посоченото основание „очевидна неправилност“ характеризира степента на проявление на съответния порок – изисква се той да е квалифициран, т.е. особено тежък порок. Не се изследва дали порокът на съдебния акт е явен за всички, а се изисква – „неправилността да е проявена по начин, че да може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“, а в конкретния случай, съобразно гореизложените мотиви на въззивния съд - подобни изводи не могат да бъдат изведени. С огледи изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК и с оглед осъщественото процесуално представителство по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА, в полза на процесуалния представител на ответната страна следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., съобразно правната и фактическа сложност на спора, вида и характера на производството и положеният труд във връзка с изготвяне на отговор на касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение