Определение № 4080 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1831/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Рила Милк-Мес“ ЕООД срещу въззивно решение № 535 от 27.10.2025 год., постановено по в. гр. дело № 991/2025 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което, като е потвърдено решение № 497 от 12.06.2025 год., постановено по гр. дело № 3341/2024 год. по описа на Районен съд – Благоевград, е уважен предявеният от Н. К. Т. срещу „Рила Милк-Мес“ ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 330, пал. 2, т. 6 КТ със заповед № 43 от 07.10.2024 год. на управителя на ответното дружество. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил извършил неправилен анализ на доказателствата и формирал неправилния извод, че уволнението на ищцата е незаконно. Трудовото правоотношение на ищцата било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – поради груби нарушения на трудовата дисциплина. С докладна записка на управителя П. работодателят бил уведомен за злоупотреби от страна на служителите Л. Г. и Н. Т.. Въз основа на заповед от 27.08.2024 год. била извършена инвентаризация за периода от 01.07.2024 год. до 26.08.2024 год. в търговския обект, стопанисван от ответника, находящ се [населено място], [улица], където работела ищцата. Според длъжностната характеристика за длъжността „продавач-консултант“, ищцата имала задължението да приема, съхранява, разходва и отчита стоково-материални ценности. При преглед на камерите в търговския обект били установени съмнителни действия на маркиране на продажби от ищцата Т., в качеството й на продавач-консултант, както и неиздаване от нейна страна на касови бележки на клиентите или ако се издавала съответна касова бележка, на нея се маркирала само торбичка на стойност 0,10 лв., на код 17 на касовия апарат. Ищцата и Л. Г. не маркирали точен грамаж на продадената стока. По този начин на практика в касовата система не се отразявали продажби, а извършените операции били симулация пред клиента. Установено било също така, че служителите Г. и Т. продавали на клиентите стока, която била бракувана, поради изтекъл срок на годност и множество други нарушения на трудовата дисципрплина. По този начин и при извършена обстойна проверка на действията на ищцата, назначената със заповед от 27.08.2024 год. комисия била установила, че за ревизирания период са налице големи липси на стоково-материални ценности на стойност от 13 120.30 лв. В тази връзка бил съставен акт за резултатите от проверката на стоково-материални ценности от същата дата и съответно работодателят бил депозирал сигнал за разследване до органите на Районна прокуратура – Благоевград. Безспорно било, че ищцата била злоупотребила със служебното си положение и грубо била нарушила трудовата дисциплина при изпълнение на задълженията си. Неправилен бил и изводът на въззивния съд, че работодателят не бил спазил разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, като прекратил трудовото правоотношение на ищцата по време на определна с болничен лист временна неработоспособност за периода от 05.10.2024г. до 24.10.2024 год., тъй като в тези случаи се изисквало предварително разрешение на Инспекция по труда за всеки отделен случай на работник или служител, като закрилата в този случай се отнасяла към момента на връчване на заповедта за уволнение. Разпоредбите в КТ относно закрилата при уволнение били с императивен характер /Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГК/. Единственото изключение било налице, когато бил обжалван болничния лист на работника, който бил нарушил трудовата дисциплина и той бил отменен в хода на съдебното производство. Въззивният съд не бил изложил съображения защо приема, че уволнението е незаконно, при положение, че представения от ищцата болничен лист бил атакуван своевременно от работодателя пред ТЕЛК и съответно бил отменен с ЕР № 00033 от 25.02.2025 год., а установените нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищцата били множество и груби. Приел бил, че закрилата не била преодоляна, поради което не бил коментирал другите събрани по делото писмени и гладни доказателства в тяхната съвкупност. Неясно било защо въззивният съд бил приел, че ответникът не е спазил реда за прекратяване на трудовото правоотношение, при положение, че ищцата била поканена да даде писмени обяснения пред работодателя, но отказала и умишлено била излязла в болничен. Заповедта за уволнение била мотивирана, тъй като в нея изрично било посочено основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, както и причините за това. Извършените от ищцата нарушения на трудовата дисциплина били доказани по делото. Наложеното дисциплинарно наказание било съобразено с тежестта на нарушенията, начина на осъществяването им и липсата на критичност у ищцата. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Когато е отменен болничен лист в хода на съдебното производство, който е обжалван от работодателя, във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение на работника за дисциплинарни нарушения на трудовата дисциплина, за работника или служителя съществува ли закрилата на чл. 333 КТ и не може ли да му бъде прекратено трудовото правоотношение без предварително разрешение от Инспекцията по труда? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГК, а освен това е от значение за точното прилагане на закона. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по касационната жалба Н. К. Т. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е изпълнявала в ответното дружество длъжността, на която е била назначена „продавач-консултант“, с месторабота „магазин за месни и млечни продукти“, находящ се в [населено място], [улица]. Със заповед № 43 от 07.10.2024 год. трудовото правоотношение на ищцата било прекратено. Констатирал е, че заповед под този номер и дата на издаване се представяла от ищцата с исковата молба и от ответника с отговора на исковата молба, които не били с идентично съдържание. Всяка от страните била оспорила истинността на заповедта, представена от другата страна. Ищцата сочела, че представената от нея с исковата молба заповед е получила по пощата на 17.10.2024 год., като по реда на чл. 176 ГПК била обяснила в първоинстанционното производство, че след обаждане и среща с управителката на обекта – М. П., последната била поискала документите, които има тя, за да ги сравни, като върнала не предадената й от ищцата заповед, която смачкала, а друга. Ищцата, обаче, вече си била направила копие на получената по Еконт заповед, която била приложила към исковата молба. Ответникът сочел, че заповедта, представена от ищцата, представлявала работен вариант. Въззивният съд е счел за установено въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-графологическа експертиза, че подписът за „Управител" и „Работодател" в заповед № 43 от 07.10.2024 год., представена с исковата молба, не е на посочено в нея за подписало я лице – Г. И. М., както и че подписът, положен за „Управител" в Заповед № 43 от 07.10.2024 год., представена с отговор на искова молба и съдържаща се в оригинал в личното трудово досие на ищцата, бил положен от посоченото в нея лице – Г. И. М.. Първоинстанционният съд бил приел, че заповедта, представена от работодателя, е тази, която била връчена на ищцата на 17.10.2024 год. В тази връзка е намерил, че твърдението на работодателя за работен вариант на заповедта представлява защитна теза, предвид заключението на експерта, че подписът върху представената с исковата молба заповед, подписът върху поканата за обяснения от ищцата във връзка с уволнението й, както и подписът върху заповедта за назначаване на комисия за инвентаризация /последните два документи се представят от ответника в подкрепа на защитната си теза/, не били на управителя на ответното дружество – Г. М., нито на отговорника на обекта - М. П., а на друго лице, като всички изброени документи са били подписани от едно и също лице. За поканата за обяснения и заповедта за назначаване на комисия за инвентаризация не се твърдяло да са работни варианти, предвид подписването им от същото друго лице, неуточнено от ответника. Поради това е формирал извода, че заповедта, представената от ищцата с исковата молба, й била връчена първа чрез куриерски услуги и с нея било прекратено трудовото правоотношение. Поради неустановяване на лицето, което било подписало поканата за обяснения до ищцата и обстоятелството, че подписът не бил на сочения в нея автор – Г. М., следвало и че не била отправена надлежна покана за даване на обяснения. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 193 КТ, въззивният съд е счел, че дисциплинарното наказание подлежи на отмяна, без да се разглежда спора по същество На следващо място въззивният съд е приел, че е нарушен чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ – самостоятелно основание заповедта за уволнение да се отмени без спорът да се разглежда спора /чл. 344, ал. 3 КТ/. Изложил е съображения, че закрилата по цитираната разпоредба има обективен характер и важи винаги когато работникът е започнал ползването на разрешения му отпуск. Тя се прилага само когато работникът или служителят е започнал ползването на разрешения му отпуск /без значение точно какъв - платен годишен, неплатен, учебен, отпуск за временна неработоспособност и др./ Отпадането й според съдебната практика е само ако работникът или служителят е бил на работа и на работното му място е връчена заповедта за уволнение, макар и за същия ден да има болничен лист за временна неработоспособност. В разглеждания случай последващата отмяна на болничния лист на ищцата била без значение и не елиминирала закрилата й, след като трудовото правоотношение се прекратявало към датата на връчване на заповедта, към който момент се преценявала и законосъобразността на уволнението, а съгласно чл. 333, ал. 7 КТ, и закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Отделно от това уволнението било незаконно, тъй като процесната заповед не отговаряла на императивното изискване за мотивираност, съгласно чл. 195, ал. 1 КТ, доколкото посоченото в нея фактическо основание за издаването й било: „установена кражба на пари“. Изискването за мотивираност на заповедта не вменявала в задължение на работодателя да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние. За спазването му било достатъчно в заповедта нарушението на трудовата дисциплина да е посочено по такъв начин, че да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, време и място на извършване т.е. да е посочено по разбираем за работника/служителя начин. Същественото било служителят/работникът да има възможност да разбере причината, поради която е наказан, съответно съдът да може да извърши проверка и въз основа на нея да заключи законосъобразно ли е наказан. Посочването в заповедта за фактическо основание „Установена кражба на пари“, без да се уточнява кога, от кого, как е установена, размера на сумата, не обосновало извод за мотивираността й, съобразно изискванията на закона. В тази връзка е счел за неоснователни доводите в жалбата на ответника, свързани с необсъждане на доказателства, установяващи факти, които ответникът е конкретизирал като основания за уволнението на ищцата /акта за извършена ревизия/ които били станали достояние на уволнения работник едва в хода на съдебното производство. От значение били фактите, изложени в самата заповед, които определяли и релевантните към предмета на делото обстоятелства. Освен това заповедта за уволнение, представена от ищцата с исковата молба, не била подписана от управителя на ответното дружество-работодател, което било самостоятелно основание за нейната незаконосъобразност. Освен това доводите за немотивираност на заповедта за уволнение били относими и към заповедта, която се представяла от ответника и която се съдържала в личното трудово досие на ищцата. В нея като фактическо основание било посочено следното: „Присвояване на суми от продадени стоки собственост на „Рила Милк-Мес“ ЕООД“. В останалото съдържание на заповедта не се сочели факти, от които да става ясно на работника за какво негово поведение е уволнен. Следователно заповедта не била мотивирана. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е уважен. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставеният в изложението въпрос обуславя изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според установената практика на ВКС – мотиви към Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГК, решение № 567 от 13.10.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1130/2009 год., III г. о., ГК, решение № 437 от 20.01.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1594/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 468 от 10.01.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1621/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 492 от 21.01.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1696/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 42 от 11.05.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3756/2015 год., III г. о., ГК, решение № 9 от 11.02.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1793/2020 год., IV г. о., ГК, решение № 241 от 22.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 5133/2023 год., IV г. о., ГК и др., разпоредбите на Кодекса на труда относно уволнението на работниците и служителите, включително разпоредбите относно закрилата при уволнение са императивни. Закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да защити работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни причини. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ /в случаите по чл 328, ал. 1, т. 2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ/ се прилага само ако работникът е започнал ползването на разрешения му отпуск, без значение точно какъв – платен годишен, неплатен, учебен, отпуск за временна неработоспособност и др. Същевременно работникът следва да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск и да е показал ясно, че го ползва, като не се явява на работа, за да изпълнява трудовите си задължения. Работодателят е длъжен да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение с работник или служител за всеки отделен случай от визираните в чл. 333, ал. 1 КТ. Правнорелевантният момент за преценка дали е дадено предварително разрешение за уволнение е връчването на заповедта за уволнение /съответно връчването на предизвестието за уволнение/ – чл. 333, ал. 7 КТ. Без значение е дали решението на ЛКК за издаване на болничен лист е впоследствие отменено, тъй като фактическият състав на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ изисква разрешен отпуск към датата на уволнението /респ. връчването на предизвестието за уволнение/ и работникът или служителят да е започнал ползването му към същата дата /същият е разчитал на валиден административен акт – болничния лист, който поражда правото на отпуск и добросъвестността му се предполага до доказване на противното – чл. 8, ал. 2 КТ/. Закрилата се изключва, само ако се установи, че работникът или служителят е действал недобросъвестно – например е знаел, че не е неработоспособен или е съдействал за издаването на неистински болничен лист или е укрил информация от работодателя. Въззивното решение е постановено в съответствие с тези правни разрешения. При установеното по делото, че ищцата е ползвала разрешения й отпуск за временна неработоспособност в периода от 05.10.2024 год. до 24.10.2024 год., в който тя не е била на работа и своевременно е представила на работодателя болничния лист, а заповедта за уволнение й е била връчена на 14.10.2024 год. /екзеплярът от заповедта, представен от ответника – на 17.10.2024 год./, без да е било поискано и получено предварително разрешение от инспекцията по труда, решеващите изводи на въззивния съд за незаконност на уволнението са изградени в съответствие с нормата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ и създадената по приложението й практика на ВКС. При липсата на конкретни твърдения и данни за недобросъвестно поведение на ищцата, последващата отмяна на издадения й на 08.10.2024 год. болничен лист не е основание закрилата да не бъде приложена. Наличието на съдебна практика по поставения в изложението въпрос изключва приложното поле на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 750 евро. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,