Определение № 4165 от 12.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2459/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Тролейбусен транспорт – В.“ ЕООД, чрез адв. К. К., против въззивно решение № 84 от 27 март 2025 г., постановено по в.гр.д. № 61/2025 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 164 от 21 март 2024 г., постановено по гр.д. № 2616/2023 г. по описа на Районен съд – Враца, с което са уважени предявените от Т. Н. Ц. срещу касатора искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ за признаване за незаконно на уволнението на Ц., извършено със заповед № 15/31.08.2023 г. на управителя на дружеството, за възстановяване на Ц. на заеманата преди уволнението длъжност – „шофьор тролейбус“, и за осъждане на дружеството да му плати сумата в размер на 2757,07 лева – обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода 02.09.2023 г.- 14.11.2023 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска. С въззивното решение е потвърдено и определение № 2019 от 21 ноември 2024 г., постановено по гр.д. № 2616/2023 г. по описа на Районен съд – Враца по реда на чл. 248 ГПК. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът сочи, че предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е безвиновната фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор – невъзможност, възникнала по причини извън волята на страните по трудовото правоотношение, и това включвало случаи, в които служителят не е получил лицензи или разрешения, от които се нуждае, за да изпълнява работата си. Въвеждането на изискване служителят да е преминал определено обучение обаче не представлявало обективно обстоятелство, а се отнасяло към хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, която не била предмет на спора. Според касатора не било правно обосновано съждението на въззивния съд, че работодателят не положил всички необходими грижи, за да организира обучението на служителя и липсвали данни в какво следва да се изразяват тези необходими грижи. В действителност задължение да проведе обучение на служителите имал не работодателят, а дружеството – изпълнител по договор за обществена поръчка. В заключение, безспорно се установявало, че служителят не е придобил необходимата квалификация за управление, поддържане, диагностика и ремонт на тролейбусите, за което работодателят не следвало да носи отговорност. Тази отговорност не можело да се вмени и на уволнения служител, поради което се касаело за обективно обстоятелство извън волята на страните. Същевременно обучението на служителите било обвързано с гаранционните условия по договора за доставените тролейбуси и ищецът бил длъжен да притежава сертификат за такова обучение. Неправилно съдът възприел, че такава връзка няма. Освен това съдът не изложил никакви самостоятелни мотиви относно оплакванията, свързани с иска за обезщетение за оставане без работа. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Относно частта на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК и която има характер на определение, жалбоподателят сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие със събраните доказателства и с нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Поставени са въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът Т. Н. Ц., чрез адв. П. П., в отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба. По делото е установено, че страните са обвързани от трудов договор, сключен на 09.10.1995 г., според който Ц. е заемал длъжност „шофьор на тролейбус“. Съгласно споразумение по вътрешно съвместителство от 13.04.2016 г., сключено между страните, Ц. е съвместявал трудовите задължения на служител, заемащ длъжност „шофьор на тролейбус“ и „шофьор на автобус“, в рамките на нормалната продължителност на работния ден и работната седмица, до приключване на строително монтажните работи по „Воден цикъл“ [населено място]. Със заповед от 26.04.2023 г. на управителя на дружеството Ц. е възстановен на длъжността „шофьор на тролейбус“, заемана от него до уволнението му със заповед от 04.12.2019 г., на основание чл. 345, ал. 1 КТ, във връзка с влязло в законна сила решение, постановено по гр.д. № 176/2020 г. по описа на РС - Враца. С предизвестие от 31.08.2023 г., връчено лично на служителя, същият е уведомен, че трудовото му правоотношение се прекратява на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ и е отправено 30-дневно предизвестие, което не е спазено от работодателя и на основание чл. 220, ал. 1 КТ за неспазения срок на предизвестието е изплатено обезщетение. Със заповед от 31.08.2023 г. на управителя на дружеството, трудовият договор с Ц. е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Като причина за прекратяване на договора в заповедта е посочено „обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор“. От приложено по делото писмо от 28.08.2023 г. на управителя на дружеството до Ц. се установява, че във връзка с включване на Ц. в месечните графици за работа, считано от 28.08.2023 г., в срок до 30.08.2023 г. от него е поискано да представи документи, необходими за актуализация на трудовото му досие, сред които валиден сертификат за проведено теоретично и практическо обучение за управление, поддръжка и ремонт на тролейбус „Metropolis“, модел „Energis MP-T.LF.12“. От писмо с изх. № 0234660/30.08.2023 г. от управителя на „Авто инженеринг холдинг груп“ ЕООД се установява, че в изпълнение на сключен между работодателя и „Авто инженеринг холдинг груп“ ЕООД договор от 05.08.2020 г. дружеството доставчик е организирало обучения за служителите си, проведени от представители на производителя; в писмото се обръща внимание, че такива обучения за служителите могат да провеждат само представители на производителя, което е задължително с оглед изпълнение на гаранционните условия по сключения между двете дружества договор. Тролейбусите могат да се управляват само от водачи, преминали успешно курса на обучение, а при възникване на неизправност в някой от тролейбусите, управляван от водач, който не е преминал обучение, съответно ще отпаднат и гаранционните условия по договора за това превозно средство. От приложения по делото договор от 05.08.2020 г., сключен между работодателя, в качеството му на възложител, и „Авто инженеринг холдинг груп“ ЕООД, в качеството му на изпълнител, на основание чл. 112 ЗОП и решение от 17.03.2020 г. на възложителя, се установява, че предметът на договора включва освен доставка на тролейбуси и обучение на работниците и служителите на възложителя за управление, поддържане, диагностика и ремонт на доставените превозни средства. В договора е уговорено, че в рамките на гаранционния срок изпълнителят се задължава да извършва текуща поддръжка и сервизно обслужване на тролейбусите, както и че отстранява със свои сили и средства всички повреди и/или несъответствия на тролейбусите. В техническата спецификация към обществената поръчка е посочено, че участникът в процедурата трябва да предложи план за обучение на работниците и служителите на възложителя за управление, поддържане, диагностика и ремонт на тролейбусите, като обучението се осъществява по утвърден от възложителя план. Подробно е описано какво следва да съдържа обучението, както и че следва да бъдат обучени двама водача за всеки доставен тролейбус, двама резервни водачи и по два ремонтни работника за всяка система на тролейбусите. От правна страна съдът е приел, че обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор следва да е настъпила след възникване на трудовото правоотношение и към датата на уволнението за страните се явява непреодолима и независеща от волята им. Цитирал е съдебна практика, според която при посоченото основание за уволнение следва да се установи наличие на безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните, тоест реалното изпълнение на трудовия договор между страните да е невъзможно по причина, стояща извън волята на страните по договора. Тази причина може да е законова пречка или да се основава на обективни фактори, които са непреодолими, тъй като спрямо тях страните се оказват неподвластни. Според въззивния съд не може да се приеме, че липсата на сертификат за преминато обучение за управление, поддържане, диагностика и ремонт на доставените тролейбуси е непреодолима пречка. По делото е останало недоказано в кой акт на работодателя е вменено на служителя изискване да е преминал обучение за управление, поддържане, диагностика и ремонт на процесния модел тролейбус, доколкото длъжностната характеристика на Ц. не е променяна и изискване за преминато такова обучение не му е вменявано като задължение. Цитирано е писмо от 15.06.2023 г. от дружеството до „Авто инженеринг холдинг груп“ ЕООД с искане за насрочване на дата и график за обучение на Ц. и получения отговор, че доставчикът няма възможност да организира обучения за водачи на тролейбусите и че такова обучение може да проведат само и единствено служители на производителя, като това условие е задължително с оглед гаранционните условия по договора за обществена поръчка. Според съда изложеното не се явява непреодолима пречка, която да води до обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, а работодателят, който счита, че такова обучение е необходимо, следва да положи всички необходими усилия да го организира и действията му не следва да се изчерпват само с изпращане на писмо. Невъзможността за организиране на обучение е определена като неизпълнение на договорни задължения от страна на доставчика на тролейбуси, а не като обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Прието е още, че Ц. не е страна по договора за обществена поръчка и не е обвързан със задълженията по него. За пълнота на изложението съдът е отбелязал, че в техническата спецификация възложителят е предвидил първоначално да бъдат обучени определен брой негови служители, като е предвидена възможността за в бъдеще да възникне необходимост от обучение на други работници и служители, за което е вменено задължение на изпълнителя по договора. Това опровергава твърдението, че само служители на производителя могат да провеждат обучение. Съдът е приел още, че никъде в договора за обществена поръчка не е посочено, че тролейбусите могат да се управляват само от водачи, преминали курса на обучение, провеждан единствено от служители на производителя и при възникване на неизправност на някой от тролейбусите, управляван от водач, който не е преминал обучение, ще отпаднат и гаранционните условия по договора за това превозно средство. Нито един от текстовете, имащи отношение към гаранционното обслужване на доставените тролейбуси, не сочи, че гаранционните условия са поставени в зависимост от обучението на работниците и служителите на възложителя. В действителност обучението на водачите е самостоятелна дейност, част от предмета на договора, която няма отношение към гаранцията на доставените тролейбуси и още по-малко към нейната валидност. Предвид изложеното искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е приет за основателен. По отношение на другите два иска, които също са приети за основателни, съдът е препратил към мотивите на първата инстанция, като за размера на търсеното обезщетение е посочил, че възприема заключението по допълнително назначената задача от счетоводната експертиза. По частната жалба против постановеното по реда на чл. 248 ГПК първоинстанционно определение съдът е приел, че присъденият от районния съд адвокатски хонорар отговаря на предвидените размери в чл. 7, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие от 02.09.2023 г. между ищеца и адвоката му. Приел е, че присъденият адвокатски хонорар е съобразен и с фактическата и правна сложност на делото, което се води по три обективно съединени иска, проведени са няколко заседания, изслушана е счетоводна експертиза и допълнителна задача по нея. За невярно е прието твърдението на жалбоподателя, че в ползва на дружеството са уважени и разноски в размер на 200 лева за писмена консултация във връзка със завеждане на исковете, доколкото районният съд изрично е посочил, че размерът на адвокатското възнаграждение се явява неоснователен за тази сума. Като неоснователно е отхвърлено искането Ц. да бъде осъден да заплати адвокатски хонорар на ответното дружество поради направения в съдебно заседание частичен отказ от иска чрез намаляване на претенцията за заплащане на обезщетение за оставане без работа за сумата над 2757,07 лева. Счетено е, че в случая ответникът е дал повод за завеждане на делото, а отказът от иска е предприет от Ц. поради новонастъпило обстоятелство след подаване на исковата молба – започване на нова работа. Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. На първо място се поставя въпросът налице ли е хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, когато служителят не притежава необходима квалификация по причини, независещи от волята на страните, включително поради отказ на трето лице да организира изискуемо обучение, когато това обучение е условие за изпълнение на трудовите задължения и за запазване на гаранционни условия по сключен договор. Този въпрос следва да се обсъди заедно със следващия за тълкуване на понятието „обективна невъзможност“ за изпълнение на трудов договор с оглед отказа на външна организация да проведе обучение, което е довело до липсата на квалификация, и дали тази хипотеза се включва в обхвата на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Понятието „обективна невъзможност“ по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е изяснено в съдебната практика, според която, за да се осъществи фактическият състав на уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ следва да е налице нова фактическа обстановка, същата да води до невъзможност за изпълняване на задълженията по конкретната длъжност и причините за това да са непреодолими и за двете страни по правоотношението, защото са неподвластни на волята им. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено външни за страните по трудовия договор, затова основанието по т. 12 е формулирано общо. В нея попадат всички случаи, при които работникът или служителят не може да продължи да изпълнява работата поради специфични изисквания на длъжността (в посочения смисъл са решение № 155 по гр.д. № 5924/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 218 по гр.д. № 984/2009 г. на ВКС, III г.о.). Примери за такава обективна невъзможност за работника са: когато той не получи лицензи или разрешения, от които се нуждае за да изпълнява работата си; когато бъде отстранен от работа поради наложена процесуална мярка от прокурора и съда; когато му бъде отнето свидетелството за правоуправление на МПС, а то е необходимо за длъжността „шофьор“; когато трябва да му бъдат направени имунизации, несъвместими със здравето му; когато работникът е чужд гражданин и срокът на разрешението му за работа е изтекъл, и др. Същественото е, че обективната невъзможност по принцип следва да е породена от причини, за настъпването на които нито една от страните по правоотношението не съдейства в една или друга степен. В случая констатацията на въззивния съд е различна. Съдът е приел, че липсва непреодолима пречка, поради която служителят не притежава необходимия сертификат за управление, а ответното дружество е следвало да положи необходимата грижа за провеждане на обучение на служителя. Предвид изложеното, от една страна, въпросът не кореспондира с възприетата от съда обстановка по делото, а от друга страна, липсва необходимост от преосмисляне дефиницията на понятието „обективна невъзможност“. Същото е с утвърдено в съдебната практика значение, което е възприето и от въззивния съд. На следващо място касаторът пита въвеждането на изискване при прекратяване на трудов договор по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ работодателят да издаде акт, с който на служителя да се вмени изискване да е преминал съответно обучение, или, при посоченото основание, съответната длъжностна характеристика да се промени в тази насока и да се вмени изискване да е преминато такова обучение като задължение на служителя, противоречи ли на обективния характер на настъпилите обстоятелства съгласно фактическия състав на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Въпросът не адресира конкретните мотиви на съдебния акт. Съдът е обсъдил доказателствения материал по делото и липсата в него на акт на работодателя, вкл. нова длъжностна характеристика, въвеждащ изискване за преминаване на съответното обучение, в контекста на необходимостта за основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ да се установи нова фактическа обстановка, според която на служителя е вменено задължение за преминаване на обучението, което той не е изпълнил. Напълно логично съдебният състав е изследвал източниците на такова задължение, като не е установил то да се съдържа нито в акт на работодателя, нито в договора за обществена поръчка, а за наличието на друг източник, напр. законодателен или подзаконов акт, изобщо няма твърдения. При констатацията на съда за липса на такова задължение изобщо, е направен и съответният извод, че не е налице независеща от страните промяна в обстоятелствата, която прави по-нататъшното изпълнение на трудовия договор невъзможно, респ. уволнителното основание не се е осъществило. Поставя се и група въпроси, свързани с предприетите от работодателя действия за организиране обучението на служителя. Най-напред се пита дали са мотивирани и обосновани правните изводи на въззивния съд относно възприетото, че работодателят не е положил всички необходими усилия, за да организира обучението на въззиваемия служител и действията му не следва да се изчерпват само с изпращане на писмо до трето лице, което единствено има това право и задължение, както и дали това съждение на решаващия съд кореспондира с конкретна материалноправна норма от КТ или съдебна практика и следва ли съдът да я посочи в мотивите си. Този въпрос касае правилността на въззивното решение и предполага обсъждане на фактите по делото, доказателствения материал и фактическите изводи на съда, поради което не покрива условията за общо основание за допускане на касационно обжалване. Същото се отнася и до питането неправилно ли е решение, постановено при явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. Задава се и въпросът кои са „всички необходими усилия“, които работодателят следва да положи, за да организира обучението на своя служител, както и длъжен ли е окръжният съд да ги посочи в мотивите си. Питането няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обвързано с конкретната фактическа обстановка по делото, от която не може да се изведе общо и принципно правило. На последно място, въпросът дали в конкретния случай работодателят е действал добросъвестно и е предприел всички разумни и необходими мерки за осигуряване на обучението, необходимо за изпълнение на трудовите задължения на служителя, не може да се разглежда в настоящото производство, тъй като е свързан с изясняването на въпроса дали е осъществено обективното основание за уволнение, т.е. е по съществото на спора. Касаторът поставя въпроса длъжен ли е съдът да тълкува волята на страните по договор, който е от значение за изхода на делото, респ. процесуално обосновано ли е да се ограничава до формалните изявления на страните по този договор и следва ли при това тълкуване да съобрази освен договора, и приложенията към него, както и събраните свидетелски показания. В съдебната практика няма съмнение, че тълкуването на волята на страните по договора се извършва именно като се анализират изявленията на страните, доколкото същите изразяват желанието им за обвързване с конкретни права и задължения. Ако към договора има приложения, съдържащи релевантни за спора волеизявления, на тълкуване ще подлежат и те. В случая въззивният съд е анализирал подробно клаузите по договора за обществена поръчка, както и изготвената от възложителя техническа спецификация. Събраните свидетелски показания са обсъдени единствено за пълнота на изложението и не са в основата на решаващите изводи на съда, а и в случая те не съдържат информация, която да разколебава възприетото от съда относно уговорките в договора за обществена поръчка за обучението на служителите и гаранционното обслужване на доставените тролейбуси. На последно място се пита налице ли е нарушение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, когато въззивният съд не е обсъдил изрично и мотивирано релевантни оплаквания, наведени във въззивната жалба, включително по отношение на обезщетенията по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, и само препраща към изводите на първоинстанционния съд. Задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички наведени от страните оплаквания е изяснено в трайната съдебна практика, която приема, че не е достатъчно само препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. Въззивният съд не е допуснал нарушение, тъй като самостоятелно е обсъдил възраженията на въззивника. Следва да се отбележи, че във връзка с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във въззивната жалба не са наведени конкретни оплаквания, по които въззивният съд е следвало да се произнесе, а единствено е посочено, че първоинстанционният съд неправилно е уважил този иск. По отношение на частта от решението, имаща характер на определение, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, се поставят въпросите при прекратяване на делото след отказ от иск, дължи ли се присъждане на разноски в полза на ответника, ако отказът е направен след настъпване на обстоятелства, които са били налице още преди подаване на исковата молба, и кога е налице виновно поведение на ищеца по смисъла на чл. 78, ал. 4 ГПК, което обуславя дължимост на разноски. Необходимо е да се изясни, че исковата молба е подадена на 12.10.2023 г., като впоследствие ищецът е представил становище, в което е отразено новонастъпило обстоятелство – постъпването му на друга работа на 15.11.2023 г. Съответно е конкретизиран и периодът, за който се иска обезщетението поради незаконно уволнение по чл. 225, ал. 1 КТ. Допусната е допълнителна задача към счетоводната експертиза, в която е изчислен размерът на търсеното обезщетение с оглед конкретизирания период, респ. в о.с.з. претендираната сума е намалена, като за разликата Ц. се е отказал от иска. При това положение не се касае за виновно поведение на ищеца и не следва да се прилага разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, доколкото отказът от иск не е направен след настъпване на обстоятелства, които са били налице още преди подаване на исковата молба, а е породен от новонастъпили обстоятелства, които е нямало как да бъдат известни на ищеца преди образуване на делото. Следователно липсва и правен въпрос, обуславящ допускане на решението до касационно обжалване. При този изход на спора на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 1500 лева в евровата им равностойност за процесуално представителство пред касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,