Определение № 688 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1981/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Военно формирование 32140-Варна срещу решение № 541/04.05.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 2480/2019 г. на Варненския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 4951/15.11.2019 г. по гр. дело № 762/2019 г. на Варненския районен съд, са уважени, предявените от С. А. А. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 10-01-1/03.01.2019 г. на командира на ответното военно формирование; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „пазач въоръжена охрана” при ответното военно формирование; и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 4 406.74 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението през периода 03.01.2019 г. - 03.07.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.01.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. Касационната жалба на ответното военно формирование е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният материалноправен въпрос: дали едно допълнително разписание на длъжностите, издадено/утвърдено от длъжностно лице/орган по силата на упълномощаване от правна норма, съгласно което се разкриват длъжности само за определен период от време, представлява изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 от КТ и съгласно § 1, т. 8 от ДР на КТ, и такова допълнително разписание на длъжностите с определен срок обуславя ли срочността на трудовия договор. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, този материалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението се поддържа и че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС като в тази връзка се сочат и цитират решение № 107/25.06.2019 г. по гр. дело № 2737/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 255/09.05.2019 г. по гр. дело № 858/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, но касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който окръжният съд да е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. Също в тази връзка жалбоподателят поддържа, че въззивната инстанция не била обсъдила доказателство, събрано по надлежния процесуален ред и относимо към релевантните за спора факти, а именно – допълнително споразумение № 8494/16.12.2013 г. към трудов договор № 7156/14.10.2013 г., предвид което касаторът счита и че била налице очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, т.е. – навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Ответникът по касационната жалба – ищецът С. А., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваната част от въззивното решение, окръжният съд е приел, че между страните е безспорно, а и от представените писмени доказателства по делото се установява съществуването на трудово правоотношение помежду им, основано на трудов договор № 7156/14.10.2013г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ, по силата на който ищецът е заемал процесната длъжност „пазач въоръжена охрана“ през периода 14.03.2013 г. - 31.12.2018 г., като с шест последователни допълнителни споразумения срокът на договора е бил продължаван и работодателят се е позовавал в тях на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл.119 от КТ, както и на допълнителни разписания на длъжностите. С процесната заповед № ЛС-01-1/03.01.2019 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ – поради изтичане на уговорения срок. При така установените обстоятелства по делото въззивният съд е достигнал до извода, че последващите допълнителни споразумения към трудовия договор, който по силата на чл. 69, ал. 1 от КТ се е превърнал в безсрочен, са без значение, тъй като тези допълнителни споразумения са недействителни в частта, с която е договарян нов срок на действие на трудовия договор. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че първоначален срочен трудов договор може да бъде сключен, както и безсрочен съществуващ трудов договор може да бъде ограничен със срок на действие при условията на чл. 119 от КТ, само при доказано наличие на предпоставките по чл. 68, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 от КТ. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява нито една от тези хипотези, а и самият работодател-ответник не твърди съществуването на някоя от тях – единственото му твърдение в тази насока е, че заеманата от работника-ищец длъжност е предвидена в щатното разписание като срочна, което съдът е намерил за неотносимо към някое от изключенията по чл. 68, ал. 4 от КТ, вр. с § 1, т. 8 от ДР на КТ. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че в трудовия договор между страните не е посочена каквато и да е причина, обуславяща правото на работодателя да сключи срочен договор. С оглед това, съдът е приел, че приложение следва да намери нормата на чл. 68, ал. 5 от КТ, съгласно която договорът се счита сключен за неопределено време, а уволнението, извършено на основание чл. 325, т. 3 от КТ с процесната заповед № ЛС-01-1/25.01.2019г., е незаконно. Видно от изложеното, въззивният съд е дал разрешение на формулирания от касатора материалноправен въпрос, но настоящата касационна инстанция намира, че същият не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото понятието „изключение“ по смисъла на чл. 68, ал. 4 от КТ, освен че е изрично дефинирано от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 8 от ДР на КТ, е изяснено и в практиката на ВКС – това са обективно съществуващи икономически, технологически, финансови, пазарни и други причини от подобен характер; те трябва да са конкретни за предприятието, да са налице към момента на сключването на трудовия договор, да са ясно посочени в него – от съдържанието на трудовия договор следва да може несъмнено да се установи, че е сключен за определен срок поради конкретно условие, като няма законови изисквания за начина на формулиране на клаузите; именно конкретното условие трябва да обуславя и срочността на договора, като в тежест на работодателя е да установи съществуването му (решение № 302/17.01.2017 г. по гр. дело № 1656/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). При така изясненото значение на понятието „изключение“ по смисъла на чл. 68, ал. 4 от КТ, е очевидно, че отговорът на формулирания от касатора материалноправен въпрос е отрицателен, а именно – очевидно е, че включването от страна на работодателя (включително и от по-горестоящия спрямо работодателя орган – чл. 61, ал. 2 от КТ, в случая – от министъра на отбраната) на дадена длъжност в щатно (длъжностно) разписание (било то основно или допълнително) за заемане само по срочно трудово правоотношение, само по себе си не съставлява изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 от КТ. Именно за да бъде включена дадена длъжност в длъжностното разписание като такава за заемане по срочно трудово правоотношение, респ. – за да бъде сключен срочен трудов договор за нея, е необходимо да е налице обективно съществуваща, конкретна икономическа, технологическа, финансова, пазарна или друга подобна причина/условие, което да е изрично посочено в трудовия договор или в последвало го допълнително споразумение, въз основа на което трудовото правоотношение да съществува като срочно. По тези съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска на наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по формулирания от страна на касатора материалноправен въпрос. Както вече стана ясно, от страна на жалбоподателя не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който настоящата касационна инстанция да извърши преценка дали въззивният съд го е разрешил в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, респ. – за да има основание да се допусне касационното обжалване по такъв правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се посочи, че в пълно съответствие с цитираните от касатора решение № 107/25.06.2019 г. по гр. дело № 2737/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 255/09.05.2019 г. по гр. дело № 858/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички доказателства, събрани по надлежния процесуален ред по делото и относими към релевантните за спора факти, както и към доводите във въззивната жалба на касатора. Това се отнася и за изтъкваното в изложението, първо по ред допълнително споразумение № 8494/16.12.2013 г. към трудовия договор № 7156/14.10.2013 г., което окръжният съд е обсъдил заедно с последвалите го още пет допълнителни споразумения към трудовия договор. Следва да се отбележи и че дори въззивният съд да беше обсъдил поотделно всяко едно от тези шест допълнителни споразумения, то е очевидно, че крайните му изводи не биха били различни, поради което не е налице и сочената от жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Независимо от изхода на делото, в полза на ищеца не следва да се присъждат претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, тъй като от негова страна не са представени доказателства той да е направил такива разноски. В тази връзка е представен, сключен между ищеца и процесуалния му пълномощник адв. В. Д., договор за правна защита и съдействие от 11.06.2020 г., в който единствено е уговорено, че ищецът заплаща на адвоката възнаграждение в размер 600 лв. и че същото се заплаща в брой при подписване на договора, но липсва обективирано удостоверително изявление на адвоката, че възнаграждението действително е заплатено съобразно тази уговорка. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение