Определение № 4322 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2232/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д., Ц. Л. Д., Л. К. Д., М. В. Д., А. Г. А. и С. Г. А., против решение № 83 от 28.01.2025 г. по в. гр. д. № 710/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от тях против Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“ (МГУ) искове за собственост с правно основание чл. 108 ЗС за 1/3 ид. ч. от поземлен имот - земеделска земя, включена в строителните граници на [населено място], м. „Н. п.“ (К.), съставляващ имот пл. № * от кадастралния план от 1939 г. на [населено място], с площ 3 900 кв. м, който имот по изготвения план на ЧЗРКП на [населено място], м. „С. г.“, кв. 50, 51, попада в границите на следните урегулирани поземлени имоти: УПИ-*, кв. 50, м. „С. г.“, отреден за имот *; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; [улица] - о.т. 708а, м. „С. г.“; [улица] - о.т. 712; м. „С. г.“, понастоящем нанесен в кадастралната основа на регулационния план като имоти с проектопланоснимачни № * и № *.

Касаторите излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изложени са оплаквания за нарушаване на чл. 266 ГПК при събиране на доказателства от въззивната инстанция, за неправилно осъществен косвен съдебен контрол по отношение на осъщественото реституционно производство и за неотчитане обстоятелството, че искът не касае целия имот при формиране на констатацията, че в същия е реализирано мероприятието, за което е отчужден. Искат обжалваното решение да се отмени. Няма искане за разноски.

Обосноват искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при следните формулирани въпроси:

1. Може ли въззивният съд да приеме доказателства, с които страната е разполагала преди приключване на съдебното дирене на първа инстанция, след като е било налице разпределение на доказателствената тежест с доклада пред първата инстанция. Поддържат противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с решение № 42 от 06.06.2023 г. по гр. д. № 4123/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50116 от 27.11.2023 г. по т. д. № 1138/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 212 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 859/2020 г. на ВКС, IV г. о.;

2. Длъжен ли е съдът, упражняващ косвен съдебен контрол (чл. 17, ал. 2 ГПК), да събере доказателства и да реши въпроса дали е налице основание за частична отмяна на отчуждаването (по отношение на част от имота, върху която не е реализирано мероприятие), като въпрос разрешен в противоречие с решение № 509 от 30.07.2024 г. по гр. д. № 2549/2023 г. на ВКС, I г. о., решение № 71 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, II г. о. Посочват, че този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото;

3. Може ли съдът да упражни косвен съдебен контрол (чл. 17, ал. 2 ГПК) върху стабилен административен акт – акт за отмяна на отчуждаването на недвижим имот, без да е събрал и обсъдил всички доказателства за реализиране на мероприятието. По този въпрос не се позовават на конкретна съдебна практика;

4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение. Поддържат значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторите навеждат и доводи за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК по съображенията, обосноваващи касационните основания.

В писмен отговор, в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационната жалба МГУ „Св. Иван Рилски“ излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените от касаторите оплаквания. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците заявяват права върху 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот въз основа на земеделска реституция и наследствено правоприемство, за който имот ответникът твърди, че е отчужден с Указ № 29 от 10.12.1943 г. на регентите на цар Симеон II, издаден на основание чл. 2, пар. 1 ЗОНИДОП (отм.), и съответно не е могъл да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ, тъй като е станал публична държавна собственост, както и че реституционните решения по ЗСПЗЗ са издадени в противоречие с императивни правни норми за условията за възстановяване на собствеността. В тази връзка е намерил, че решаващият за изхода на спора въпрос е обвързан с установяването на статута на имота към момента на образуване на ТКЗС, така че да бъде извършена преценка за приложимостта на предвидения в ЗСПЗЗ ред за неговото възстановяване и съответно за действието на издаденото по този ред позитивно решение на ОСЗГ (ПК/ОСЗ).

С оглед очертания предмет на въззивното производство и при съобразяване наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, с нарочно определение по чл. 267 ГПК въззивният съд е допуснал събирането на приложени от ответника към въззивната му жалба новооткрити писмени доказателства, както и изслушването на СТЕ с цел изясняване на въпросите за отреждането на спорния имот за определено мероприятие, за чии нужди и дали същото е реализирано.

При анализ на събраните доказателства съдът е възприел доводите на ответника за отчуждаване на процесния имот през 1943 г. по реда на чл. 2, § 1 ЗОНИДОП (отм.) за нуждите на войската в землището на с. Дървеница - Софийско и последващото му отреждане за нуждите на висшето учебно заведение. Въз основа на изслушаните основно и допълнително заключения на вещи лица са обосновани изводите, че първото реализирано мероприятие на терена било за военни нужди и се състояло в изграждането на казармени и обслужващи сгради, складове за оръжие и боеприпаси, бункери, спортни съоръжения, които били предоставени за ползване през 1948 г. на поделения на Вътрешни войски, разформировани с министерско постановление от 1961 г. Тези сгради били отразени в кадастралните листове на КП на гр. София от 1950 г., а със Закона за одобрение и приложение на общия градоустройствен план от 1961 г. територията на бившите казарми била отредена за обществени терени и висши учебни заведения. Впоследствие, с изработения първи за територията регулационен план, одобрен през 1967 г., същите тези сгради (съществуващи и до днес) били предвидени за нуждите на Минно-геоложки институт, като предвижданията на регулацията били изпълнени – освен ректората и двата факултета, за нуждите на учебното заведение били изградени трафопост, пристройки към старите сгради, спортна площадка, между сградите били обособени алеи и зони за озеленяване, както и паркинг ведно с обслужваща го улица. В подкрепа на този извод е посочено и обстоятелството, че спрямо действащите от 28.07.2020 г. кадастрална карта и кадастрални регистри на гр. София процесният имот е с утвърден кадастрален статус и попада върху терени със следното фактическо ползване - около 750 кв. м паркова площ, реализирана около сградите на ректората и двата факултета; около 370 кв. м озеленена площ с дървесна растителност; около 2 250 кв. м паркинг с асфалтово покритие – т. е. същият е част от комплексно мероприятие за МГУ.

Въззивният съд е възприел констатациите на вещите лица като обективни, безпристрастни, компетентно дадени и кореспондиращи със събраните писмени доказателства. Въз основа на съдържанието на Указ № 29 от 10.12.1943 г. на регентите на цар Симеон II и Заповед от 29.06.1961 г. на министъра на просветата и културата (издадена в съгласие с решението на правителствената комисия за прехвърляне на движимото и недвижимото имущество на поделенията на МВР в района на с. Дървеница на Министерството на просветата и културата), съдът е посочил, че на Минно-геоложкия институт е разпоредено разпределянето на двете казармени сгради, хранителния блок, жилищната сграда, както и на намиращото се в тях и в района движимо имущество, ползвани от поделение 0360. За да обоснове изводите си, въззивната инстанция се е позовала и на следните писмени доказателства: писмо-предавателен протокол от 08.07.1961 г. за приемане по опис на имуществото от комисия, назначена със заповед на ректора на института; акт за държавна собственост № 945 от 09.04.1971 г. на Ленински РНС, издаден във връзка със Заповед № 2537 от 01.12.1967 г. на отдел „Архитектура и благоустройство“ при СГНС за предоставяне на права на Министерството на народната просвета за нуждите на образованието; инвентаризационен опис и инвентарна книга за дълготрайни материални активи на МГУ „Св. Иван Рилски“.

Изложено е в мотивите към обжалваното решение, че с посочения указ от 1943 г. е обявена обществена полза от отчуждаването и спешност от завладяването, а по смисъла на трайно установената практика по приложението на ЗОНИДОП (отм.) отчуждителният ефект по този нормативен акт настъпва с фактическото завземане на подлежащите на одържавяване имоти от страна на администрацията, независимо от това дали са изпълнени или не формалностите на закона. Въз основа на изложеното за отхвърляне на предявените искове е посочено, че е достатъчно да са налице данни за завладяване на спорния имот при действието на този закон до 1948 г., когато същият е отменен. Посоченото условие въззивният съд е приел за изпълнено в разглежданата хипотеза, като се е обосновал с констатацията за съществуване на споменатите казармени и обслужващи сгради, складове, бункери и спортни съоръжения. За завършването им към 1948 г. е намерил, че сочат писмените сведения относно предоставянето им за ползване на поделения на Вътрешни войски през 1948 г., което предполагало фактическо завземане и начало на строителството незабавно след указа от 1943 г.

Воден от изложеното съдът е формирал извод за настъпване на отчуждителния ефект върху процесния имот на основание ЗОНИДОП (отм.) най-късно в края на 1947 г., с което същият е придобил статут на държавна собственост, която не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Съответно, издадените в полза на ищците позитивно решение № 9428/492 от 19.10.2005 г., изменено с решение № 9488/492 от 13.02.2007 г. на ОСЗГ - Община „Овча купел“, е намерил, че не могат да произведат търсеното правно действие, независимо от това, че се предхождат от съдебно решение в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. В допълнение е изложил съображения за незаконосъобразност на проведената реституционна процедура и поради противоречие с материалния закон - чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ във връзка с § 1в ППЗСПЗЗ, които разпоредби изключват възстановяването на отчужден имот в стари реални граници в хипотезите на застрояване и промяна на неговото предназначение като земеделска земя по смисъла на чл. 2, т. 3 ЗСПЗЗ. Въз основа на изложеното за наличие на пречки за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ въззивният съд е обосновал крайния извод за липса на активна материалноправна легитимация на ищците по отношение на процесния имот, а оттам – за неоснователност на предявените искове.

При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, и съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението.

Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е касаторът да е повдигнал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с формулирането на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.

Съобразявайки гореизложеното, в случая не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по първия от поставените въпроси. Същият касае възможността за представяне и приемане във въззивното производство на доказателства, с които страната е разполагала преди приключване на съдебното дирене в първата инстанция, при разпределена с доклада доказателствена тежест. Така формулираният въпрос е поставен в контекста на фактическа и правна рамка, която не съответства на приетата по делото. Касаторите го поставят под условие, че представените с въззивната жалба писмени доказателства са били относими към обстоятелства, известни на въззивника, но незаявени в преклузивния срок по чл. 133 ГПК, като едновременно с това тези доказателства са били достъпни за страната, но не са представени от нея поради липса на извинителни причини. В разглежданата хипотеза обаче, при преценката по чл. 266 ГПК, обективирана в нарочно определение от 12.06.2023 г. по чл. 267 ГПК (л. 59 от делото на САС), въззивната инстанция е възприела напълно противоположни изводи. Прието е, че доказателствата, за които са направени искания, са свързани с оплакванията за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, довели до неизясняване на делото от фактическа страна и до необоснованост на фактическите изводи. Прието е също, че те касаят основното възражение на ответника от защитата му по същество срещу иска за собственост (че имотът не е подлежал на възстановяване при условията на ЗСПЗЗ), като са обосновани предпоставките по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК (за писмените доказателства) и чл. 266, ал. 3 ГПК (за допълнителното заключение на вещото лице) за тяхното събиране. Предвид изложеното поставеният въпрос и цитираната във връзка с него съдебна практика не удовлетворяват общия селективен критерий по смисъла на дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържаното противоречие всъщност се мотивира с доводи за неправилност на извършената от съда преценка относно обстоятелствата по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК. Подобен довод съставлява оплакване за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което може да бъде преценявано единствено при произнасяне по същество на касационната жалба, след анализ на конкретно установените по делото обстоятелства и относимия към тях доказателствен материал. Тази проверка законодателят е изключил от обхвата на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби, тъй като съставите на ВКС последователно и категорично разграничават основанията за допускане на касационно обжалване от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

Следва да се посочи и че поддържаното от касаторите процесуално нарушение не е от значение за решаващите изводи на въззивната инстанция по предмета на спора. Тези изводи са обосновани и въз основа на доказателствата, събрани още в първоинстанционното производство, включително за осъществено комплексно благоустройствено мероприятие върху спорния имот преди влизането в сила на ЗСПЗЗ (обн., ДВ, бр. 17 от 01.03.1991 г.). Практиката на касационната инстанция е трайно и последователно установена по въпроса за приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ. В нея е прието, че не подлежат на възстановяване земеделски земи, намиращи се в границите на урбанизираните територии или извън тях, върху които има осъществени мероприятия по чл. 10б ЗСПЗЗ във връзка с § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ или проведено мероприятие по чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ, служещо за задоволяване на съответните важни държавни или обществени нужди. Налице е пречка за реституция и в хипотезите, при които, макар върху конкретния имот да няма изградени постройки и съоръжения, същият попада в очертанията на терен, включващ и други имоти, зает от проведено единно комплексно мероприятие (в този смисъл са решение № 102 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 386/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 160 от 17.07.2013 г. по гр. д. № 921/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 108 от 25.07.2012 г. по гр. д. № 1291/2010 г. на ВКС, I г. о.).

Прието е още в правоприлагането по аналогични правни спорове, че гражданският съд следва да извърши косвен контрол за законосъобразност на реституционната процедура винаги, когато се установят конкуриращи права на собственост по отношение на обекта на реституция, с оглед настъпили през годините промени на характера на собствеността, функционалната характеристика, нуждите, които задоволява и др. При упражняване на този контрол, съдът следва да зачете само онези решения за възстановяване на собственост в стари реални граници, които са валидни и съобразени с разпоредбите на ЗСПЗЗ. В противен случай, при решаване на спора за собственост, той не е обвързан от административния акт за реституция –решение № 201 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 79/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 49 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 2427/2019 г. на ВКС, I г. о., както и постановките на ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. Затова, като е допуснал изслушването на допълнителна СТЕ при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, съдът е процедирал в пълно съответствие с гореизложената последователна и трайно установена съдебна практика. В случая, за да мотивира решаващите си изводи за наличие на пречки за възстановяване на спорния имот в стари реални граници, въззивният съд се е ползвал именно от приобщените към доказателствения материал заключения на вещите лица. Ето защо, поставеният първи въпрос няма значението на обуславящ такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поддържаните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не се обосновават и във връзка с повдигнатия втори въпрос - дали съдът, упражняващ косвен съдебен контрол (чл. 17, ал. 2 ГПК), е длъжен да реши въпроса за наличието на основание за частична отмяна на отчуждаването по отношение на част от имота, върху която не е реализирано мероприятие. Този въпрос е неясен поради смесване на акта за отчуждаване на имот и реституционното решение по ЗСПЗЗ, като същият отново е израз на несъгласие на касаторите с достигнатите от въззивния съд фактически констатации относно правнорелевантните обстоятелства, имащи значение за преценката по чл. 10б ЗСПЗЗ във връзка с § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ. При установеното по делото обстоятелство, че целият имот пл. № 1948 от КП от 1939 г. понастоящем е зает от благоустройствени мероприятия, които в своята съвкупност съставляват неизменна част от учебния комплекс на МГУ „Св. Иван Рилски“, то не може да бъде споделено твърдението на касаторите за неосъществяване на дължимата преценка в противоречие със зададените критерии, описани в цитираните решения – решение № 509 от 30.07.2024 г. по гр. д. № 2549/2023 г. на ВКС, I г. о., и решение № 71 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, II г. о., които са постановени и при различна от настоящата фактическа обстановка. Съответно, възприемането на противоположни правни изводи по спорното право не е свързано с приложението на закона към установените факти (в който случай въпросът би имал характера на правен такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК), а е изцяло обусловено от различен прочит на събраните фактически данни. Последните, както вече беше подчертано, не подлежат на оценка и анализ от страна на касационния съд в рамките на производството по чл. 288 ГПК.

Третият въпрос касае правомощията на съда по чл. 17, ал. 2 ГПК и необходимостта от събиране и обсъждане на всички доказателства за реализиране на мероприятие по чл. 10б ЗСПЗЗ във връзка с § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ. По отношение на него липсва позоваване на конкретна съдебна практика, като не е аргументирана и връзката му с делото чрез посочване на конкретни относими доказателства, които да не са събрани или да са игнорирани. Изложено е единствено твърдение за неправилно мотивиране на съдебния акт във връзка с извода за завладяването на имота още преди 1948 г. въз основа на предположения и при липсата на конкретни доказателства, което оплакване не съответства на действително изложените от въззивната инстанция съображения. От прегледа на мотивите ѝ за отхвърляне на предявените искове е видно, че същите са направени въз основа на обективен и всеобхватен анализ на всички събрани по делото доказателства, като съдържат конкретната преценка на решаващия съдебен състав по доводите и защитните тези на страните, с което следва да се приеме, че произнасянето е съобразено със задължителните указания на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът, като решен в съответствие с тях, не може да обуслови допускане на касационното обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на последния въпрос (зависи ли от определени граници във времето предявяването на искането по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е то да бъде изрично направено за пръв път във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение) не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Така формулираният въпрос не съответства на данните по делото, поради което не удовлетворява и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Възражения за издаване на решенията в производството по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ в нарушение на предвидените в него императивни правни норми, съставляващи доводи за тяхната материална незаконосъобразност относно предпоставките за реституция в полза на ищците върху имот, предоставен за стопанисване и управление на учебното заведение, са наведени от ответника още с отговора на исковата молба по спора за собственост. Както вече бе разяснено във връзка с първия въпрос от изложението, гражданският съд не е обвързан от издадения по реда на ЗСПЗЗ административен акт за възстановяване на собствеността върху конкретен недвижим имот, като при произнасянето си по повдигнатия пред него правен спор същият дължи преценка за наличието на материалноправните предпоставки за пораждане на целените от акта вещни последици. Това правомощие на съда следва да бъде упражнено винаги, когато от наведените фактически твърдения в отговора на исковата молба може да бъде изведен извод за оспорване на материалната законосъобразност на проведената реституционна процедура (решение № 201 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 79/2009 г. на ВКС, II г. о.). Изложеното изключва поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване и по този въпрос.

Следва да се посочи още, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес (т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). По изрична разпоредба на закона (чл. 10б, ал. 1 във връзка с ал. 5 ЗСПЗЗ) земеделски имоти, които са застроени с цел задоволяване на държавни, обществени, научни, културни нужди или върху които са проведени други мероприятия, също за задоволяване на обществени или държавни нужди, не подлежат на възстановяване на бившите собственици, независимо от това дали строителството е законно осъществено и дали мероприятието е законно проведено – тези земи са държавна собственост, а собствениците им придобиват право на парично или имотно обезщетение (решение № 1219 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 4815/2007 г., на ВКС, I г. о., решение № 277 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 1140/2010 г. на ВКС, II г. о.). В случая още в хода на първоинстанционното производство са събрани данни за наличие на предпоставките от хипотезиса на посочената разпоредба, поради което за въззивната инстанция не е съществувала пречка да извърши преценка по чл. 17, ал. 2 ГПК, за която са наведени и доводи от насрещната страна. Извършената от въззивната инстанция правораздавателна дейност не разкрива нарушение на императивни разпоредби, на основополагащите принципи в гражданското съдопроизводство и/или на правилата на формалната логика, каквито твърдения се излагат от касаторите. Напротив, същата съответства напълно на установената съдебна практика, в резултат от което касационно обжалване не следва да се допусне и на релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като не се констатира очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ето защо, решението не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.