Определение № 49 от 28.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3300/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2170/05.07.2019 г. на Община Димово, област – В., чрез юрисконсулт Г. С., срещу въззивно решение № 37 от 17.05.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 102/2019 г. на Окръжен съд – Видин, с което е потвърдено решение № 9/22.01.2019 г. по гр. д. № 658/2018 г. на Районен съд – Белоградчик. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Ю. И. Д. срещу касатора искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ – за признаване на уволнението й за незаконно и отмяната му; за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ в ДГ „К.“ – [населено място], община Димово, област В.; за заплащане на обезщетение за оставането й без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 05.10.2018 г. – 05.01.2019 г. в размер на сумата 3 365.85 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроса за началния момент на срока по чл. 345, ал. 1 КТ, в който възстановеният на работа служител следва да се яви, за да заеме предишната си работа. В писмен отговор ответната страна по жалбата – Ю. Д., представлявана от адв. Р. Д., поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че със заповед № 11/03.10.2018 г. трудовото правоотношение между ищцата и ответника за длъжността „директор” в ДГ „К.” – [населено място], е било прекратено на основание чл.325, ал. 1, т. 2 КТ, вр. с чл. 345, ал. 1 КТ, считано от 04.10.2018 г. Според мотивите на заповедта, решението на съда, с което предходното уволнение е било отменено и Д. е възстановена на работа, е влязло в сила на 15.09.2018 г., а на 18.09.2018 г. служителката е узнала за него (съгласно отбелязване за издаден изпълнителен лист на тази дата), при което двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 КТ е изтекъл на 02.10.2018 г. Работодателят е посочил, че въпреки подаденото на 21.09.2018 г. заявление с приложен препис от решението за възстановяване на работа, Д. се е явила да започне работа на 04.10.2018 г., т.е. след изтичане на срока. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е приел, че ищцата е узнала за решението на съда най-рано на 21.09.2018 г., когато е подала молбата си за възстановяване на работа, а самото съобщение от съда е получено от адвоката й пълномощник на 04.10.2018 г. При това положение, двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 КТ следва да се отброява от 21.09.2018 г. и е изтекъл на 05.10.2018 г. – т.е. с явяването си да започне работа на 04.10.2018 г. Д. е спазила срока и издадената заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение е незаконосъобразна. За неоснователни са счетени възраженията на ответника, че служителката е узнала за решението на съда на 18.09.2018 г. и от тази дата следва да се отчита срокът по чл. 345, ал. 1 КТ. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставеният от касатора правен въпрос е релевантен, но не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. По въпроса за началния момент на срока по чл. 345, ал. 1 КТ, в който възстановеният на работа служител следва да се яви, за да заеме предишната си работа, противоречивата съдебна практика е преодоляна с приемането на ТР № 3/02.12.2021 г. по тълк. д. № 3/2019г. на ОСГК на ВКС. Даденото с него задължително тълкуване е, че двуседмичният срок започва да тече само от получаването от страна на работника/служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд, а ако такова съобщение не е получено, срокът започва да тече от деня, в който с явяване в предприятието или по друг несъмнен начин (напр. – с писмена молба до работодателя) работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е възстановен. В случая въззивният съд е приел, че срокът за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност е започнал да тече от датата, на която тя е подала молба за възстановяване на работа – 21.09.2018 г. (към този момент съобщение от съда за възстановяването й на работа, не е получавано от Д.) и изтича на 05.10.2018 г. Този извод напълно съответства на приетите разрешения в цитираното тълкувателно решение. В конкретния случай съобщението не е получено лично от Д., а от процесуалния й представител по делото - адв. Р. Д. - на 04.10.2018 г. При тези данни, приетото от въззивния съд, че двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 КТ е започнал да тече от 21.09.2018 г. (датата на подаване на молбата на служителката за възстановяването й на работа) и с явяването си на работа на 04.10.2018 г. Д. е спазила срока, е в съответствие с даденото задължително тълкуване в ТР № 3/02.12.2021 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГК на ВКС. Поради това, поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол не е налице. При този изход на спора, жалбоподателят следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и списък по чл.80 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение