Определение № 50919 от 08.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2456/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Фармаконс“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. О. против решение № 179 от 01.02.2022 г. по гр. д. № 9735/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, IV – А въззивен състав.

Ответникът Д. А. К. чрез адв. А. е подала отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него ангажира становище за отсъствие на предвидените в закона предпоставки за достъп до касация и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след частична отмяна на решение от 03.06.2021 г. по гр. д. № 35277/2020 г. на Софийски районен съд, ГО, 62 състав са уважени предявените от Д. А. К. против „Фармаконс“ АД искове за защита срещу незаконно уволнение – признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 във вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 и чл. 188, т. 3 КТ – поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ със заповед № 190/11.06.2020 г. на Председателя на Съвета на директорите на ответното дружество (по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), възстановена е ищцата на предишната работа като „регионален мениджър за Южна България“ при ответника (по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и й е присъдено обезщетение за оставане без работа поради уволнението в размер на 21 840 лв. за периода от 11.06.2020 г. до 11.12.2020 г., ведно със законната лихва от 04.08.2020 г. до окончателното изплащане (по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ) и са присъдени разноски на ответника, както и държавни такси по бюджета на съдебната власт.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищцата не е извършила твърдяното нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ - неявяване без уважителна причина четири последователни дни на работа – за времето от 27.04.2020 г. до 30.04.2020 г. Посочил е, че предвид на приложените по делото болнични и амбулаторни листове ищцата е била нетрудоспособна от 27.04.2020 г. до 02.06.2020 г. включително. За периода от 27.04.2020 г. до 30.04.2020 г. на ищцата не е бил издаден болничен лист, за разлика от останалите дни, макар да е установено, че е била нетрудоспособна. Прието е, че издаденият на 27.04.2020 г. амбулаторен лист установява състояние на нетрудоспособност при ищцата поради „увреждане на междупрешленни дискове в поясния и други отдели на гръбначния стълб с радикулопатия“, както и че се назначава домашно лечение. Изтъкнато е, че нетрудоспособност по смисъла на чл. 6 от Наредбата за медицинската експертиза е състояние, в което лицето не може или е възпрепятствано да работи поради конкретно посочени причини, една от които е общо заболяване. Според решаващия състав горецитираният амбулаторен лист установява, че състоянието на ищцата към 27.07.2020 г. не й е позволявало да работи поради общо заболяване. Посочено е, че документът е издаден от компетентен орган и удостоверява здравословно състояние, непозволяващо полагане на труд. Аргументирано е становище, че неиздаването на болничен лист за периода от 27.04.2020 г. до 30.04.2020 г. се дължи на пропуск. За този амбулаторен лист работодателят е бил своевременно уведомен от ищцата и неправилно той не е бил зачетен като удостоверяващ уважителна причина за неявяването на работа. Ищцата е поискала издаване на този болничен лист на 27.11.2020 г., поради пропуск в издаване на база амбулаторен лист № 332/27.04.2020 г. на невролог Й. и такъв е издаден. Развити са доводи, че късното издаване на болничния лист не може да се вмени като вина на ищцата, доколкото същата е уведомила работодателя за предстоящото му издаване. Така е формиран извод за отсъствие на извършено нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, обосноваващо налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ с прекратяване на трудовия договор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е обусловило и уважаване на акцесорните претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ с възстановяване на предишна работа и присъждане на обезщетение за принудителна безработица.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), са следните:

1. „В какъв срок работодателят е длъжен да изчака да му бъде представен болничен лист от работника/служителя, на когото е издаден амбулаторен лист за извършен преглед в хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ?“;

2. „Може ли документ, респ. болничен лист издаден 7 месеца след изтичане срока за даване на обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ и 5 месеца след издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение да прояви ретроактивно действие и да заличи с обратна сила последиците на това уволнение?“;

3. „Трябва ли работодателят да не предприема никакви действия спрямо работник/служител, който е нарушил трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и да не издава заповед за дисциплинарно наказание „уволнение“ за неясно определен период от време, който в случая е 7 месеца, тъй като през този период лицето може като се позове на чл. 9, ал. 5 Наредбата за медицинската експертиза (НМЕ) да се снабди с болничен лист за периода на неявяване на работа?“;

4. „Ако работникът/служителят не се е явил на работа, не е съобщил за разрешен отпуск по болест, респ. болничният лист не е представен на работодателя до издаването на заповедта за уволнение за нарушение по чл. 190, ал.1, т. 2 КТ може ли представянето на болничен лист за минало време при вече наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ да рефлектира върху законосъобразността на упражненото постестативно право на работодателя?“;

5. „Има ли краен срок, в който работникът/служителят следва да представи на работодателя си болничен лист, издаден за минало време и ако това е сторено след датата на дисциплинарното уволнение този документ релевантен ли е при преценката за законност на уволнението?;

6. „В задължение на съда ли е да изследва причините за късното издаване на болничен лист, оправдаващ неявяването на работа и то седем месеца след изтичане на срока по чл. 193, ал. 1 КТ и пет месеца след издаване на заповедта за дисциплинарното уволнение?“;

7. „Може ли съдът да приеме за законосъобразен болничен лист, за който към датата на постановяване на съдебното решение съществуват доказателства, че е обжалван пред органите на медицинската експертиза?“;

8. „Може ли въззивният съд да признае уволнението за незаконно и да го отмени въз основа на документ, който е издаден пет месеца след издаването на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“?“;

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 223 от 23.04.2021 г. по гр. д. № 1421/2020 г. на IV г. о. без да отнася разрешението, дадено с този съдебен акт към конкретно питане. Позовава се също на Решение № 330 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 1220/2013 г. на ВКС, IV г. о. и поставя първите три въпроса от изложението „като изникващи“ от там направените решаващи изводи, но без да твърди отклонение на обжалвания съдебен акт с тази практика. По останалите въпроси се поддържа, че разглеждането им от касационния съд е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Селектирането на касационните жалби изисква установеното наличие на изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания, като в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е необходимо обуславящият изхода на делото въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната практика на ВКС и ВС. В случая обаче не се твърди такова отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, на която се позовава страната. Вместо това се развиват доводи и съображения за неправилност в изводите на съда за незаконност на извършеното дисциплинарно уволнение за нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. Те обаче не са предмет на проверка в производството по допускане на касационен контрол – по чл. 288 ГПК, а съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и са относими при разглеждане на жалбата – в производството по чл. 290 ГПК, което се развива едва след селекция на жалбата по критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Вън от горното, така поставените въпроси са фактически и отговорът им предполага обсъждане и оценка на доказателства с оглед конкретиката на спора по делото. Въпросите от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства не са правни въпроси и не осъществяват обща предпоставка за допускане на касационно обжалване – вж. мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Правната уредба, установена с разпоредбата на чл. 9 НМЕ пък е ясна и не се нуждае от тълкуване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по повод настоящото дело с цел установяване на точно прилагане на закона и развитие на правото. Тя разписва, че болничният лист се издава в деня, в който се установи временната неработоспособност като не се допуска издаване на болничен лист, в който датата на започването на отпуска е по - късна от датата на издаването му. Отклонение от принципното положение е, че болничен лист за минало време без предварителен преглед на болния не се издава е предвидено в посочените хипотези на ал. 4 на чл. 9 НМЕ – т.е. най-много до два дни в случаи на тежки остри или изострени хронични заболявания, когато при прегледа обективната находка, отразяваща естеството и стадия на даденото заболяване, доказва, че лицето е боледувало и е било в състояние на временна неработоспособност, но прегледът не е могъл да бъде извършен. Друго условие за валидиране на така издадения болничен лист е задължението за мотивирано отразяване на причините за неизвършване на предварителния преглед в амбулаторния лист и отбелязването им в графа „бележки“ на болничния лист. При извършен преглед и своевременно констатирана временна неработоспособност без да е издаден болничен лист, правилата – чл. 9, ал. 5 НМЕ позволяват такъв да може да се издаде за минало време само при условие, че обосноваващата документация на лечебното заведение и амбулаторния лист дават основание за преценка, че лицето през това време е било временно неработоспособно. Такъв е и настоящият случай. Въпросите за причината за издаването на болничен лист за минало време и за последиците от представен в последствие болничен лист на отсъстващо от работа лице върху вече упражненото от работодател потестативно право на уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (за нарушение на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ) са такива по правилността на изводите на съда и не обосновават основание за достъп до касация. Наличието на издаден при спазване на нормативните предпоставки болничен лист за минало време, удостоверяващ състояние на временна неработоспособност на болния и извиняващ отсъствието му от работа във визирания от работодателя период от време е дало основание за извод, че липсва извършеното твърдяно нарушение на трудовата дисциплина като материалноправна предпоставка за прекратяване на трудовия договор по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Обстоятелството дали административният акт е получил стабилитет (дали въпросът за неговата законосъобразност е разрешен с окончателен акт в производството по обжалването по реда на чл. 112 от Закона за здравето), за да се зачете удостоверената обективна невъзможност на лицето да се яви на работа, поради болест (при преценката за наличие на нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ), рефлектира върху правилността на обжалваното решение, но не реализира основание за допускане на касационен контрол.

Отсъстват предпоставки в приложно поле и на основание чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение.

Очевидно неправилен би бил въззивния съдебен акт, страдащ от особено тежък (съществен) порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая страната е аргументирала поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, отъждествявайки твърдяната от нея очевидна неправилност с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания.

В обобщение, липсват сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационен контрол на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото ответницата по жалба има право на разноски за настоящото производство, но такива не са поискани и не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.