Определение № 3189 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1494/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. А. против решение № 3353/21.11.2022 г. по в.гр.д. № 1098/2022 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено изцяло решение от 16.11.2021 г. по гр.д. № 19216/2021 г. на Районен съд София, са уважени предявените от И. Г. П. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване за незаконно прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ, обективирано в заповед №[ЕИК]/10.02.2021 г. на изп.директор на „Топлофикация София“ ЕАД, за възстановяване на заеманата длъжност „инкасатор, битови клиенти“ и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 12.02.2021 г. до 12.08.2021 г. в размер на 6 792,96 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно и необосновано е приел, че конкурсът е проведен законосъобразно, като в мотивите на решението не е взел отношение по всички наведени от ищеца с исковата молба доводи за допуснати нарушения при провеждане на конкурса. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следния материалноправен въпрос: При прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1 т.9 КТ в хипотезата, в която решението на ТЕЛК/НЕЛК, не съдържа посочване на длъжност, на която може да бъде трудоустроен даден работник или служител, а само противопоказания, законосъобразно ли е работодателят самостоятелно да прецени сред свободните длъжности по щат или сред предвидените за трудоустрояване по реда на чл.315 КТ, коя е подходяща за съответния работник или служител, за да му я предложи, или е длъжен да му предложи всички свободни длъжности и само при наличие на спор между тях, коя е подходяща, въпросът следва да се отнесе към органите на медицинската експертиза. Според касатора отговорът на този въпрос ще допринесе за точното приложение на закона и е от значение за развитие на правото във връзка с обществените отношения, свързани със законосъобразното упражняване на работодателската власт при прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.325, ал.1, т.9 КТ и за тълкуването на правната уредба поради непълнота и неяснота на посочената норма. Ответната страна по жалбата – И. Г. П., чрез адв. Л., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по поставения въпрос въззивният съд не е давал разрешение, а дори и да се приеме, че въпросът отговаря на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, то на него е даден отговор в съдебната практика на ВКС – решение № 93 от 26.06.2020 г. по гр.д. № 3772/2019 г. на III г.о., в което е прието, че преценката коя работа е подходяща за здравето на работника или служителя не може да се извърши едностранно от работодателя. За да уважи главния иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, въззивният съд е приел, че трудоустрояването не се извършва от работодателя, а от органите на медицинската експертиза на работоспособността и по принцип за определен срок, като подходящите работни места за трудоустроени се определят по специален ред, а работодателят е длъжен да премести работника или служителя на подходяща за него работа съгласно предписанието на здравните органи. В тази връзка, на изследване и проверка в спор за законосъобразност на уволнение по чл.325, ал.1, т.9 КТ подлежи единствено въпросът била ли е свободна посочените от компетентните органи длъжност, определена в списъка на работодателя по реда на чл.315, ал.1 КТ, непредложена от последния на работника, имащ медицинско предписание за нейното заемане. Наличието на свободна подходяща длъжност, която не е предложена на трудоустроения от работодателя, води до извод за липсата на основание по чл.325, ал.1, т.9 КТ. Приел е, че съгласно чл.3, ал.1 от Наредба за трудоустрояването, при спор между предприятието и подлежащия на трудоустрояване работник или служител относно подходящата работа, въпросът се решава от здравния орган, издал предписанието за трудоустрояване, а не от работодателя или от комисията по трудоустрояване. Посочено е, че възможността да възникне такъв спор се предпоставя от предлагане от страна на работодателя на подлежащия на трудоустрояване работник да заеме някоя от свободните длъжности по списъка по чл.315 КТ, каквото в случая обаче не се и твърди да е осъществено, и от избор от страна на работника. Прието е, че в случая здравният орган не е извършил преценка по отношение на подходящата за ищеца работа, поради което не може да се приеме за несъмнено установено, че при работодателят няма друга работа, подходяща за здравното състояние на работника и той да не е съгласен да я заеме, съответно, че не са осъществени предпоставките на нормата на чл.325, ал.1, т.9 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В настоящия случай формулираният от касатора въпрос в първата му част, а именно „при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1 т.9 КТ в хипотезата, в която решението на ТЕЛК/НЕЛК, не съдържа посочване на длъжност, на която може да бъде трудоустроен даден работник или служител, а само противопоказания, законосъобразно ли е работодателят самостоятелно да прецени сред свободните длъжности по щат или сред предвидените за трудоустрояване по реда на чл.315 КТ коя е подходяща за съответния работник или служител, за да му я предложи“, отговаря на общото основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, доколкото е решаващо произнесен от въззивния съд, но по него не е налице сочения допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва аргументация в тази насока /за неправилна съдебна практика или за такава, която се нуждае от осъвременяване/, като по въпроса има формирана константна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване – решение № 188 от 23.01.2018 г. по гр.д. № 793/2017 г. на III г.о., решение № 279 от 27.10.2015 г. по гр.д. № 327/2015 г. на IV г.о., решение № 93 от 26.06.2020 г. по гр.д. № 3772/2019 г. на III г.о. и др. Според тази практика, от разпоредбата на чл.3, ал.1 от Наредбата за трудоустрояване /ДВ, бр.7 от 27.01.1987 г., изм. ДВ, бр.111 от 2001 г./ следва, че когато е налице спор между предприятието и подлежащия на трудоустрояване работник или служител относно подходяща работа за трудоустрояване въпросът се решава от здравния орган, издал предписанието за трудоустрояване. Такъв спор може да възникне, когато в решението на здравния орган не е посочена подходящата работа за трудоустрояване. Ако в решението на здравния орган е посочена друга подходяща работа, издаденото решение се изпълнява, но страните могат да искат здравния орган на измени или допълни предписанието си. Следователно преценката коя работа е подходяща за здравето на работника или служителя не може да се извърши едностранно от работодателя и тя трябва да се извърши преди прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като в разпоредбата на чл.325, ал.1, т.9 КТ изрично се посочва, че прекратяването не се допуска при наличие на друга подходяща работа, която работникът или служителят е съгласен да заеме. Ето защо работодателят трябва първо да уведоми работника или служителя за свободните длъжности и да заяви дали те според него са подходящи или не и едва след това, ако възникне спор коя е подходящата длъжност, този спор следва да бъде разрешен по реда на чл.3 от Наредбата за трудоустрояване от здравния орган. Едва когато решението на последния влезе в сила и се установи, че няма друга подходяща работа, ще се е осъществил последния елемент от фактическия състав на чл.325, ал.1, т. КТ и прекратяването на трудовото правоотношение би било законно. Ако работодателят направо прекрати трудовото правоотношение, позовавайки се само на своята собствена преценка, какъвто е и конкретния случай, третият елемент на фактическия състав не е налице и уволнението е незаконосъобразно. Непълнотата на експертното решение не може да бъде преодоляна в процеса по оспорване на уволнението чрез заключение на вещо лице, тъй като липсва предписание на компетентния орган към датата на издаване на заповедта коя от свободните при работодателя длъжности е подходяща или не е подходяща. Противно на твърденията на касатора, разпоредбата на чл.325, ал.1, т.9 КТ е ясна и пълна и не създава затруднения за съдилищата при нейното тълкуване и прилагане. Фактическият състав на това основание се състои от три елемента, които следва да съществуват кумулативно: 1/невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност, или по здравни противопоказания; 2/ заключение на ТЕЛК или НЕЛК, в което фигурира болестта или съответните здравни показания и изрично е посочено, че това състояние поражда невъзможност за работника или служителя да изпълнява точно определена работа по трудовото правоотношение и 3/ липсата на друга подходяща за здравното състояние на работника или служителя работа в предприятието, като под „подходяща работа“ в съдебната практика е изяснено, че се разбира свободна щатна длъжност, която съответства на промененото здравно състояние на работника или служителя и на квалификационните изисквания, на които отговаря. С оглед изложеното, не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, на адв. Б. Л. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА пред касационната инстанция в размер на 1 440 лв. с ДДС съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г., в редакцията й към ДВ, бр. 99/2022 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,