Определение № 5726 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3274/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. М. Б., подадена чрез адв.И. И., против решение № 2626 от 29.04.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 5860/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Г състав, в частта, с която след потвърждаване на решение № 2206/07.02.2024г. по гр.дело № 438/2022г. на Софийския районен съд, 145 състав, са отхвърлени исковете на касаторката с правно основание чл. 215, ал.1 КТ, във вр. с чл.2 и чл.13, ал.1 от Наредба за командировачните средства при задграничен мандат, предявени против Министерство на културата (МК), за сумата 10 130,40 евро - командировачни средства за периода от 16.09.2021г. до 19.12.2021г. и за сумата 7 600 евро - наем на жилище в Брюксел за периода от месец септември 2021г. до месец декември 2021г.

Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която след потвърждаване на решението на СРС е признато за незаконно и отменено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на Е. Б., извършено със заповед № РД 12 - 836/01.11.2021г. на министъра на културата, на основание чл. 325, ал. 1, т.12 КТ; ищцата е възстановена, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, на заеманата преди уволнението длъжност „Главен специалист“ в отдел „Международни дейности“ в дирекция „Международно сътрудничество, европейски програми и регионални дейности“ при Министерство на културата и Министрество на културата е осъдено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, да плати на Б. сумата 4 876,35 лева - обезщетение за оставането без работа за периода от 20.12.2021г. до 30.04.2022г. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 344, ал.1, т.3 във връзка с чл. 225, ал.1 КТ за разликата над 4 876,35 лева до пълния предявен размер 5 316 лева и за периода от 01.11.2021г. до 19.12.2021г.

В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на решението в атакуваните части, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и формулира следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил такъв, съгласно чл.146 ГПК или докладът му е непълен или неточен. По тези процесуалноправни въпроси твърди противоречие с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д.№ 1/2000г. на ОСГК на ВКС, с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 212/01.02.2012г. по търг. дело № 1106/2010г. на ІІ ТО, решение № 17/23.07.2014г. по търг.дело № 811/2012г. на ІІ ТО, решение № 111/03.11.2015г. по търг.дело № 1544/2014 г. на ІІ ТО, решение № 136/06.11.2015г. по търг.дело № 2483/2014г. на ІІ ТО и други. Според касаторката е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото въпросът: 3. Допустимо ли е въззивният съд да разширява предмета на оспорването, въведено от някоя от страните по делото с отговора на исковата молба, приемайки че във въведеното оспорване се състои имплицитно и допълнително оспорване относно друг елемент на спора, подлежащ на допълнително доказване. Не на последно място сочи, че въззивното решение в атакуваната част е и очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба Министерство на културата, чрез пълномощника гл.юрк. Й. Н., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК, отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос за допустимост на касационното обжалване, намира следното:

За да отхвърли исковете по чл.215, ал.1 КТ, във вр. с чл.2 и чл.13, ал.1 от Наредба за командировачните средства при задграничен мандат, въззивният съд е приел от фактическа и правната страна следното: ищцата е работила по силата трудов договор № РД-55/16.01.2017г. в Министерство на културата на длъжността „Главен специалист“ в отдел „Международни дейности“, дирекция „Международни и регионални дейности“, считано от 16.01.2017г., за неопределено време; със заповед № РД 13-308/19.12.2017г. на министъра на културата, на основание РМС № 627/20.10.2017г., била командирована в Постоянното представителство на Република България в Европейския съюз (ППРБЕС), Кралство Белгия, считано от 19.12.2017г. до 19.12.2021г. с посочена в заповедта за командироване задача; за времето на командировката с ищцата в гр. Брюксел е пребивавала и непълнолетната й дъщеря Д. Б., която се обучавала в приемащата държава; със заповед № РД 13-36/18.08.2021г. на министъра на културата, издадена на основание чл. 68, ал. 3 от Закона за дипломатическата служба във връзка с докладна записка от 13.08.2021г. и констатирано нарушение на чл. 27, ал. 1, т. 2 от Закона за дипломатическата служба, задграничната командировка е предсрочно прекратена, като в 14-дневен срок ищцата следвало да предаде имуществото и финансовите активи на МК, за което да се състави приемо-предавателен протокол, подписан от лицето и от представител на МК в ППРБЕС, към датата на предаване на имуществото, като се състави окончателен финансов отчет с всички изискващи се приложения към него, както и да се прекрати с 3 - месечно предизвестие сключения договор за наем на апартамент в гр. Брюксел; заповедта е връчена на ищцата при отказ на 18.08.2021г., удостоверен с подписи на служители на ответника. Съдът е установил, че на 17.03.2017г. ищцата, като наемател е сключила договор за наем за апартамент на площад „Маргарет“ № 1 – 4 етаж вляво – 1000 Брюксел за наемна цена 1900 евро. От представения от ищцата втори договор за наем на апартамент, немебелиран, предназначен за основно жилище на наемателя, от 20.03.2017г. на ищцата е бил отдаден под наем апартамент на площад „Маргюрит“ № 1-етаж 3-1000 Брюксел; подписан е и анекс на 26.05.2021г., представен по делото без превод на български език, към договора за наем от 20.03.2017г. относно апартамент на етаж 3, на площад „Маргюрит“ № 1 в гр. Брюксел. От представения по делото болничен лист № Е20212677374 установил, че ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 11.11.2021г. до 24.11.2021г. с предписан режим на лечение „домашно–амбулаторен“, който е изпълнявала в България. Съдът е приел за установено и, че през процесния период (от м. 09.2021г. до 19.12.2021г.) е налице висящ спор пред административен съд относно законосъобразността на заповедта за предсрочното прекратяване на задграничната командировка на ищцата, който е приключил с влязъл в сила съдебен акт, с който жалбата на ищцата е оставена без разглеждане, след изтичането на срока на задграничната командировка – 12.04.2022г. Предвид това и по аргумент от чл. 358, ал. 3 КТ въззивният съд е приел, че през процесния период задграничната командировка на ищцата не е била прекратена. По отношение на спорния във въззивното производство въпрос дали в процесния период ищцата фактически е извършвала работа в населеното място, определено от работодателя, на първо място съдът е намерил за неоснователни доводите на ищцата, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил обстоятелството, че тя е упражнявала трудовите си функции след издаване на заповедта за прекратяване на командировката, както и че съдът превратно ценил ангажираните в тази връзка доказателства. Съставът на СГС е посочил, че с отговора на исковата молба ответникът е оспорил обстоятелството, че през процесния период задграничната командировка на ищцата не е била предсрочно прекратена, което имплицитно включва и оспорване на обстоятелството, че ищцата е извършвала фактически работа в населеното място, определено от работодателя. Изложил е съображения, че в доклада на първоинстанционния съд, по реда на чл. 146, ал.1, т.5 ГПК, е указано, че по исковете с правна квалификация чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 2 и чл. 13, ал. 1 от Наредба за командировъчните средства при задграничен мандат в тежест на ищцата е да докаже, че през процесния период в изпълнение на трудовата функция и по предвидения за това ред е била командирована за изпълнение на трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което изпълнява длъжността, като фактически е извършвала работа в населеното място, определено от работодателя, както и размера на дължимите командировъчни дневни пари и наем за жилище за ищцата и дъщеря й, и спазване на процедурата за получаване на дневни командировъчни пари, както и наеми за жилище в гр. Брюксел. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 215 КТ, според която при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерски съвет. Размерът и начинът на определяне на командировъчните средства за времето на задграничния мандат на служителите в задграничните представителства на Република България, дългосрочно командировани при условията и по реда, определени със Закона за дипломатическата служба, се определя с Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат, приета с ПМС № 188/01.08.2008 г., обн., ДВ, бр. 70 от 08.08.2008г., в сила от 01.08.2008г. съобразил е, че според чл.2 от Наредбата за времето на задграничния мандат служителят получава освен възнаграждението си по служебно или по трудово правоотношение и командировъчни средства в чужда валута; началната и крайната дата на задграничния мандат се определят в заповедта за дългосрочно командироване. Ето защо, с доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК първоинстанционният съд е указал, че в тежест на ищцата е да докаже това обстоятелство. На следващо място, според въззивния съд от съвкупната преценка на събраните доказателства не се установява при условията на пълно и главно доказване, че през процесния период ищцата фактически е изпълнявала работата, за която е била командирована, поради което искът по чл. 215 КТ, вр. чл. 2 от Наредбата за командировъчни средства при задграничен мандат е счетен за неоснователен. За да обоснове този извод, съдът е посочил, че в изпълнение на заповедта за предсрочно прекратяване на задграничната командировка с приемо-предавателния протокол от 14.10.2021г. ищцата е предала на представител на МК имуществото на министерството в ППРБЕС в гр. Брюксел описано в протокола, както и финансовите активи за издръжка на офиса на МК в ППРБЕС; от писмо с рег. № А- 28273/10.11.2021г. на МВР е установил, че на 09.11.2021г. на летище „Шарлероа“ дипломатическият паспорт, с който е пътувала ищцата, е бил отнет от белгийските власти, тъй като е бил включен в регистъра на невалидните документи след изтичане на 30 дни, считано от датата на отпадане на основанието, на което е издаден съгласно § 1, ал. 1 от ПЗР на Наредбата за условията и реда за издаване на дипломатически и служебни паспорти от МВнР; по делото липсват подадени месечни план – сметки (Приложение № 1), предвидени за отчитане на отработените дни, съгласно чл. 7 от Правилата за реда и начина на отчитане и контрол на изплащаните командировъчни пари на дългосрочно командированите служители в Българските културни институти в чужбина, за периода от м. 10.2021г. до м. 12.2021г., а подадената за периода от 01.09.2021г. до 30.09.2021г. не е одобрена от Министерство на културата. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че в случая не са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл. 161 ГПК, съгласно която съдът може да приемане за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, тъй като по делото липсват данни тези документи да са били в държане на ответника. Според съда обстоятелството, че през процесния период ищцата е разменяла електронна кореспонденция със служители на ответника (подробно обсъдени писма по имейл от 04.11.2021 г. и 30.11.2021г.), не може да доведе до извод, че фактически е изпълнявала работата, за която е била командирована, тъй като тя е имала достъп до служебната си поща. Съдът е намерил за неоснователен и искът по чл. 215 КТ, вр. чл. 13, ал. 1 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат за плащане на средства за наем за процесния период, тъй като правото на такива средства е обусловено от изпълнение на работата, за която лицето е командировано, а по делото не се установява ищцата да е изпълнявала задължения във връзка с командировката й през процесния период, поради което средства за наетото жилище не й се дължат.

При тези мотиви на въззивната инстанция, оспореното решение на СГС не може да се допусне до касационен контрол.

Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Доводите на касаторката за неправилна преценка на доказателствата относно установяване на обстоятелството, че е осъществявала трудовите си функции пред процесния период, всъщност съставляват оплаквания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и не могат да обосноват допускането на решението до касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК.

Първите два формулирани въпроса не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, същата е съобразена, включително и задължителната такава, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото ( решение № 92/06.11.2019г. по търг.дело № 2100/2018г. на І ТО и решение № 108/ 25.06.2020г. по гр.д.№1538/ 2019г. на ІV ГО и цитираните в тях решения на ВКС). Съгласно чл.146 ГПК първоинстанционният съд е този, който в изготвения от него доклад по делото посочва, с оглед предмета на спорното право, изразените становища и направените възражения, как се разпределя доказателствената тежест за твърдените факти, за кои от тях не следва да се сочат доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по доказване. Практиката на ВКС е категорична в становището си, че предметът на спора предопределя предмета и обсега на доказване, включително пред втората инстанция, която е длъжна да даде указания по доказването, когато според оплакванията в жалбата и/или в отговора на жалбата установи, че доклад на първата инстанция отсъства, непълен е или е неточен и в резултат на нарушението по чл.146 ГПК страните са пропуснали да попълнят делото с относими доказателства – т. 2 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Или въззивният съд дава нови указания за ангажиране на доказателства само, ако изрично констатира допуснато от първоинстнационния съд процесуално нарушение, за което следва да уведоми страните. В случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите, възраженията и защитните тези на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. По направеното във въззивната жалба на ищцата оплакване за допуснато от СРС процесуално нарушение във връзка с доклада въззивният съд с определението по чл.267 ГПК от 04.07.2024г. е приел, че такова липсва доколкото изрично в доклада на първоинстанционния съд е разпределена доказателствената тежест и на ищцата е указано по отношение на исковете с правно основание чл. 215, ал.1 КТ, че следва да установи и фактическото извършване на работата в населеното място, в което е била служебно командирована, както и размера на командировачните разходи, включително и за наем на жилище. Въззивният съд не е намерил нито неизяснени обстоятелства, нито необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Правилността на преценката му не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 ГПК, а само ако касационното обжалване бъде допуснато.

По изложените вече съображения относно втория поставен въпрос, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по последния въпрос на касаторката, който освен това не съответства на данните по делото за извършените от съда и страните процесуални действия и съдържа твърдения за факти, които не са се осъществили. Въззивният съд не е разширявал предмета на оспорване на ответника, нито е приемал, че предметът на доказване е по-голям от очертания в доклада по чл. 146 ГПК, както сочи касаторът. Въззивният съд е приел, че основанието за получаване на командировъчни следства при непрекратена командировка е и фактическото извършване работа в населеното място, определено от работодателя. Извел е този извод, съобразявайки както характера на командировъчните като средства, които да обезпечат съществуването и задоволяване на битовите нужди на командирования във връзка с изпълнението на работата, за която е нает в друго населено място, така и от предвиденото в чл.7 от утвърдените със Заповед от 08.04.2016г. на министъра на културата Правила за реда на финансовата и материалната отчетност на представителите на министерството в ППРБЕС в Брюксел, сумата на дължимите командировки да се изчислява на базата на определения със заповедта за командировка дневен размер, умножен по броя на отработените календарни дни за съответния месец, в които се включва и броят на дните в командировка по чл. 20 от Наредбата. Въззивният съд е съобразил, че ответникът е оспорил ищцата да е изпълнявала задълженията си на представител на ППРБЕС в Брюксел през исковия период, отчел е, че в нейна тежест е било да установи този факт при условията на пълно и главно доказване, което не е сторено. Предвид това, не би могло да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от цитираната вече практика на ВКС, а наличието на такава относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, която не се нуждае от промяна, нито от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на която касаторката се позовава. Или обобщено, касационно обжалване на решението на СГС не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото касаторката следва да бъде осъдена да плати на Министерство на културата юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лева за осъщественото пред ВКС процесуално представителство от юрисконсулт.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение