Определение № 381 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4740/2019 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Поделение Товарни превози София към БДЖ „Товарни превози”ЕООД, представлявано от директора П., чрез процесуалния представител адвокат С. касационна жалба против въззивно решение № 5190 от 10.07.2019г. по гр.д.№ 15054/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 357791 от 11.03.2018г. и решение от 7.08.2018г. за поправка на допусната явна фактическа грешка по гр.д. № 7285/2016г. на РС София като са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225 ал.1 КТ за признаване за незаконно на уволнението, извършено със заповед № 155 от 11.12.2015г., на основание чл.189 ал.1, вр. чл.190, ал.1 т.3 и т.7 КТ за налагане на дисциплинарно наказание и отмяна на същата, за възстановяване на заеманата длъжност „машинист, локомотивен, влакова работа ІІІ гр.” и за присъждане на обезщетение от 1 133.55лв. за оставане без работа за периода 14.12.2015г.-29.01.2016г. и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е счел заповед № 155, с която е наложено на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение”, за посочени като извършени на 6.11.2015г. шест нарушения и едно на 4.12.2015г., за незаконосъобразна със следните мотиви: Тъй като работодателят е изискал, получил и взел пред вид обяснения от работника само за три от изброените нарушения, на основание чл.193, ал.2 КТ, само те могат да бъдат предмет на преценка от съда /останалите не могат да се обсъждат по същество/. За 6.11.2015г., нарушенията за които е спазена процедурата по чл.193 КТ се свеждат до това, че ищецът който е заемал длъжността „машинист, локомотивен, влакова работа ІІІ гр.”, при обслужване на бутащ локомотив № 42-184, който е на опашката на влак 50503, по време на смяната си, не е установил самозадържане на спирачната система на трета и четвърта колоос на локомотива, не е предприел действия да преустанови това самозадържане чрез ръчно разхлабване на спирачките /направил го е чак след спиране на влака в гара Д./ и при предаване на влака не се е отчел при дежурния депомайстор /не го е информирал за констатирания проблем/. Другото нарушение, за което ищецът е дал обяснение е, че при проверка за употреба на алкохол с дрегер преди започване на работа на 4.12.2015г.,е регистрирано 0.25 на хиляда остатъчен алкохол в кръвта на проверявания. След съвкупна преценка на ангажираните доказателства и пред вид направеното от ищеца оспорване, въззивният съд е приел, че работодателят не е установил извършването на посочените нарушения. Отчел е факта, че докладите на назначената комисия за разследване на случилото се на 6.11.2015г. /на които работодателят се е позовал/ са изготвени след оглед, извършен една седмица по-късно, на 13.11.2015г., а с приетата по делото техническа експертиза е установено, че през цялото време /от 6.11. до 13.11, включително и веднага след като е предаден от ищеца на 6.11. вечерта/ локомотивът е бил в движение. Вещото лице, изготвило приетото по делото заключение посочва, че на 11.11.2015г. /след датата на процесното нарушение и преди извършване на огледа от работодателя/, в бордовия дневник е направен запис за съмнение за превъртели бандажи -4бр., чак след което локомотивът е спрян от движение. Откаран е за ремонт едва на 14.11.2015г. Освен това, още на 28.10.2015г. в дневника за ремонт е посочено за същия локомотив, че „не държи SAB /спирачната автоматична блокировка/ и със свидетелски показания /св.Н./ е установено, че е имало и пожар в локомотива /преди огледа/, който е бил гасен от депомайстора. При тези данни и с оглед фактът, че още същата вечер /на 6.11.2015г./ локомотивът е бил изкаран и е бил в движение, видно от пътния лист, на 06/07.11.2015г. от 20.30ч. до 22.00ч., както и на 7.11.2015г., 10.11.2015г. и 11.11.2015г., като е констатирано, че локомотивът се нуждае от ремонт едва на 11.11.2015г., въззивният съд е счел, че няма доказателства които да сочат, че именно поведението на ищеца на 6.11.2015г. е довело до „неустановено навреме самозадържане на спирачната система на трета и четвърта колоос на локомотива” и че непредприемането от него „на действия за преустановяване на това самозадържане” е причинило вреди на работодателя. Работодателят, чиято е доказателствената тежест не е установил осъществяването на посочените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина. При тези мотиви, въззивният съд е приел, че установеното нарушение от 4.12.2015г. само по себе си не е достатъчно да обоснове наличието на „системност”, на която се е позовал ответника при издаване на заповедта за уволнение. От друга страна, това нарушение, пред вид минималното отклонение и факта, че се касае за остатъчен алкохол, според въззивния съд, не покрива критериите по чл.189 КТ за налагане само въз основа на него на най-тежкото дисциплинарно наказание. Касаторът не формулира - нито в представеното изложение, нито в касационната жалба конкретен въпрос, въз основа на който да е възможно да се прецени наличието на посоченото основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага доводи за незаконосъобразност на постановения акт, като счита, че във възиввната жалба не са били изложени доводи за недоказаност на нарушенията и съдът се е произнесъл извън предметът, с който е бил сезиран. Оспорва и довода на въззивния съд за това, че работодателят е длъжен да установи извършването на посочените нарушения, като се позовава на решение по гр.д.№ 1328/2012г. на ІV г.о., съгласно което „работодателят не е длъжен да установи и посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние”. В случая твърди, че това и не е възможно, тъй като „работодателят не би могъл да докаже какво се е случило в кабината на локомотив № 42-184 по време на дежурството на Д. на 6.11.2015г., тъй като не е имало други лица”, но счита че е установено „какво е предизвикало вредата на локомотива, кога точно се е случило и кой не си е изпълнил задълженията”. Позовава се и на съдебна практика /решения по гр.д.№ 3731/2013г. и гр.д.№ 227/2009г./, съгласно които явяването на работа под въздействие на алкохол, независимо какъв вид и какво количество, поставя под опасност живота и здравето на всички, поради което тежестта на нарушението винаги се преценя с оглед характера на производството, в което работи нарушителя, а в железопътният транспорт, трудовата дейност на локомотивният машинист винаги е високо рискова. Смята акта за неправилен и поради факта, че при преценката за системност не е отчетено, че ищецът вече е бил наказван с наказание „предупреждение за уволнение”, със заповед № 110 от 11.08.2015г. Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. Р. Д., чрез процесуалния представител адвокат Д., с който се оспорват, както допустимостта, така и основателността й. Счита обжалваният акт за правилен. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 100лв., реалното извършване на които установява с представен договор № 837798 от 29.09.2019г., в който сумата е посочена като заплатена в брой. Настоящият съдебен състав намира, че поради липса на поставен конкретен правен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Съгласно дадените в разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, защото именно въпросът като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Съдът не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Доводите за неправилност, развити в жалбата и изложението към нея не могат да бъдат обсъждани, доколкото в производството по чл.288 ГПК съдът не извършва проверка за законосъобразност на обжалвания акт. За пълнота може да се посочи, че не може да бъде споделен довода на касатора, че работодателят няма задължение /особено когато това не е напълно възможно/ да установи фактите по деянието, защото относно разпределението на доказателствената тежест при трудовите спорове практиката единно приема, че работодателят е този, който следва да установи в какво се изразява допуснатото от работника нарушение на трудовата дисциплина, за което той е наложил наказание. Приетото в цитираното от касатора решение по гр.д.№ 1328/2012г. на ІV г.о. е в същия смисъл с пояснението, че „обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта”. В случая тези документи са двата доклада /с № 93-00-3232 от 19.11.2015г. и /№ 93-00-3468 от 9.12.2015г./, изготвени въз основа на оглед, извършен една седмица след посочената дата на нарушението, за които въззивният съд е приел, че не са надлежни доказателства за установяване на конкретните факти, въз основа на които работодателят е приел, че работникът е допуснал нарушение на трудовата дисциплина. Неоснователен и е довода за произнасяне от въззивния съд извън предмета на сезиращата жалба, пред вид липсата на доводи за недоказаност на нарушенията. В случая първоинстанционният съд не се е произнасял по съществото на спора, като е приел, че процедурата по чл.193 КТ не е спазена за нито едно от нарушенията. Въззивният съд е приел, че за три от тях работникът е дал обяснения, което е станало причина, относно тях той да се произнася по същество, като обсъжда представените доказателства за извършването им. Доколкото правното основание на издадената заповед за уволнение е чл.190 т.3 /системни нарушения на трудовата дисциплина/ и т.7 /други тежки нарушения на трудовата дисциплина/ КТ, за да бъде същата законосъобразна, по делото е следвало работодателят да установи наличието на посочените състави. При извод на въззивния съд за липса на установено от работодателя нарушение, което ищецът да е допуснал на 6.11.2015г., съставът на чл.190 т.3 КТ, изискващ наличие на установени три или повече нарушения на трудовата дисциплина, не може да бъде осъществен дори и при съобразяване от страна на съда на нарушението, за което вече е било наложено наказание „предупреждение за уволнение”, със заповед № 110 от 11.08.2015г. Относно установеното като извършено от ищеца нарушение на 4.12.2015г., изводът на въззивният съд е, че по критериите на чл.189 КТ, то не покрива състава на чл.190 т.7 КТ. Касаторът оспорва правилността на този извод, но доколкото преценката на критериите на чл.189 КТ е конкретна и изисква обсъждане на ангажираните по делото доказателства, същата – без конкретно поставен от касатора въпрос, не може да бъде предмет на настоящето производство по допустимост. Не дават основание за друг извод и цитираните от касатора решения по гр.д.№ 3731/2013г. и гр.д.№ 227/2009г., доколкото те са постановени при друга фактическа обстановка. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78 ал.3 ГПК и при липса на направено възражение за прекомерност, следва в полза на ответната страна да бъдат присъдени установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 100лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение