Определение № 267 от 13.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3302/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. А. Х., чрез адвокат Р. Д., срещу въззивно решение № 260624/10.05.2021 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 755/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД, представлявана от изпълнителния директор К. Д., чрез адвокат В. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е и частна жалба от К. А. Х., чрез адвокат Р. Д., срещу определение № 261227/22.07.2021 г. на Пловдивския ОС по въззивно гр. д. № 755/2021 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. Тя е образувана в частно гр. д. № 4293/2021 г. С определение № 60353/03.11.2021 г. частната жалба е присъединена за съвместно разглеждане с касационната. Частният жалбоподател твърди неправилност на определението по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските за адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Счита, че с делото не се отличава с фактическа и правна сложност, своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, наред с това – страната в хода на производството сама се е отказала от два от трите обективно съединени иска, като по тези искове насрещната страна не е влагала усилия за защита. Насрещната страна по частната жалба УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД отговаря, че тя е неоснователна – страната се е отказала от един от обективно съединените искове, а хонорарът по останалите два е съобразен с минималните адвокатски възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/2004 на Висшия адвокатски съвет. Частната жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирана страна, и е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивки окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, отхвърлил исковете на К. А. Х. против УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД, за отмяна на заповед за уволнение № 38/31.01.2020 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и за възстанояване на служителя на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Осъдил ищеца К. Х. да заплати на работодателя съдебноделоводни разноски, сторени пред двете съдебни инстанции. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 07.10.2015 г. между страните е бил сключен трудов договор, по силата на който К. Х. е била назначена на длъжност “лекар“ в отделението по съдебна медицина на УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД /болницата/ със срок за изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. С допълнително споразумение към трудовия й договор от 03.06.2016 г. Х. е била преназначена на длъжност “лекар специализант по съдебна медицина“. В т. 4 от това допълнително споразумение е посочено, че трудовият й договор е безсрочен; в т. 5 - срокът за изпитване до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускането на специализанта до държавен изпит; в т. 6 – че срокът на предизвестието при прекратяване на трудовите правоотношения е 30 календарни дни и е еднакъв и за двете страни. Същевременно отново в т. 6, раздел “други“ от споразумението страните са уговорили, че служителят се преназначава на длъжност “лекар специализант по съдебна медицина“ със срок на договора до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускането на специализанта до държавен изпит. Служителят е положил успешно държавен изпит за специалност “съдебна медицина“ през декемврийската сесия на 2019 г., като са признати права на специалист от 01.01.2020 г. Със заповед № 38/31.01.2020 г. на изпълнителния директор на УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД, оспорвана като незаконосъобразна в настоящото производство, трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ- поради изтичане на уговорения срок, считано от 01.02.2020 г. Заповедта е връчена на служителя на 12.02.2020 г. Установява се същевременно по делото, че до 11.02.2020 г. Х. е продължавала да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение в отделението по съдебна медицина. Съдът приел за неоснователни наведените от служителя съображения, че уволнението й се явява незаконно. Посочил, че допълнителното споразумение от 03.06.2016 г. действително съдържа противоречиви клаузи (т. 4 и 5, както и т. 6 от раздел “други“) относно характера на правоотношението между страните, което възниква от сключването му. Затова тълкувал същото съгласно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД. Посочил, че първоначално между страните е възникнало трудово правоотношение със срок за изпитване за длъжността “лекар“, по което правоотношение срокът за изпитване е изтекъл; допълнителното споразумение е сключено по молба на Х., с която тя е поискала трансформиране на трудовия й договор в договор за лекар-специализант за придобиване на специалност “съдебна медицина“ в отделението по съдебна медицина на болницата. Приел, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, обучението за придобиване на специалност се осъществява въз основа на сключен срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ с база за обучение по съответната специалност на длъжност за специализант, който е със срок до изпълнението на учебната програма и индивидуалния учебен план, но не по- късно от срока по чл. 12, ал. 3 от Наредбата - успешното полагане на държавния изпит за специалността. Приел, че допълнителното споразумение от 03.06.2016 г. всъщност съставлява договора за обучението на ищцата за придобиване на специалността “съдебна медицина“, който е сключен с дружеството-работодател като база за обучение. Въз основа на посоченото приел, че с допълнителното споразумение между страните е възникнало срочно трудово правоотношение, както е посочено в т. 6 от раздел “други“ - със срок до придобиване на права на специалист. В тази връзка отбелязал, че клаузите на т. 4 и т. 5 от споразумението, според които трудовият договор е безсрочен и е уговорен срок за изпитване, не могат да породят правни последици, тъй като същите противоречат както на изричната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 1 от наредбата, така и на характера и естеството на правоотношението при придобиване на специалност, което винаги е за определен в нормативен акт срок и не може да съществува безсрочно. По тези съображения и като посочил, че Х. е положила успешно държавния си изпит за придобиване на специалност и е придобила такава, считано от 01.01.2020 г., съдът приел, че към датата на издаване (31.01.2020 г.) и връчване на оспорената заповед (12.02.2020 г.) са настъпили основанията за прекратяване на срочния й трудов договор за лекар специализант, поради което и прекратяването на същия, не е незаконно на посоченото в исковата молба основание. Допълнил, че обстоятелството, че в заповедта е посочено, че трудовия договор се прекратява от 01.02.2020 г., а до датата на връчване на оспорената заповед- 12.02.2020 г. Х. е продължавала да изпълнява трудовите си задължения не се отразява на законността на уволнението. Обосновал се с разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ - трудовият договор се прекратява от момента на връчване на писменото изявление за прекратяването му, което в случая е станало на 12.02.2020 г. Съдът счел за нужно да разясни, че доколкото има твърдения, че Х. е продължила да работи и след посочената в заповедта дата - 01.02.2020 г., от която работодателят е приел, че следва да прекрати трудовия й договор, до датата на връчване на заповедта - 12.02.2020 г., то следва да се обсъди разпоредбата на чл. 69, ал. 1 КТ и посочил, че договорът се прекратява, считано от връчване на заповедта и така е прието от страните, а и от правораздавателния орган. Отделно, предвид характера на договора - за лекар специализант с цел придобиване на специалност, то той не може да съществува като безсрочен след приключване на специализацията. Приел, че това обстоятелство е било известно и на самия служител, тъй като на 03.02.2020 г. (на следващия ден след издаването на удостоверението за придобитата от нея специалност), Х. е поискала от изпълнителния директор на болницата преназначаване на длъжност “лекар“ в отделението по съдебна медицина, която молба не е уважена. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ със следните въпроси: допустимо ли е въззивният съд да изследва законосъобразността на атакувана и несъществуваща в правния мир заповед за прекратяване на трудов договор, поради отмяната й от самия работодател, след завеждането на иска и издаването на нова заповед, с която се прекратява трудовото правоотношение на друго основание; ако е допустимо какви са правомощията на въззивния съд – може ли да признае за законосъобразна несъществуваща правния мир заповед за прекратяване на трудово правоотношение, поради отмяната й от самия работодател в предходен момент; тоест може ли въззивният съд да отмени решение, което признава уволнение, извършено със заповед за прекратяване на трудовото правоотношение за незаконосъобразно при положение, че самата заповед не съществува в правния мир поради отмяната й от самия работодател, като незаконосъобразна, още преди решението на първоинстанционния съд. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, чието решение е предмет на касационната проверка, не е установявал отмяна на атакуваната заповед за уволнение, съответно наличие на втора заповед за уволнение. От друга страна, предмет на иска е заповед № 38/31.01.2021 г. – сама ищцата твърди, че с нея е прекратено трудовото й правоотношение; именно относно нейната законност се е произнесъл и съдът по чл. 344, ал. 1 КТ. На следващо място – нормата на чл. 344, ал. 2 КТ е ясна и не е нужно да се допуска касационно обжалване само, за да бъде възпроизведена и заявено, че релевантна е само отмяната на уволнение от работодателя, извършено до предявяване на иска пред съда, а подобно действие нито се твърди, нито се установява по делото. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 650 лв. заплатен адвокатски хонорар по банков път. По частната жалба: С определение № 2611227/22.07.2021 г. въззивният съд е отказал на К. Х. да измени свое решение № 260624/10.05.2021 г. в частта за разноските, като намали поради прекомерност признатата сума от 1225 лв., платена за процесуално представителство на адвокат в първа инстанция от насрещната страна. За да се произнесе, съдът установил, че е отменил изцяло решението на първостепенния съд, което довело и до пререшаване на въпроса за съдебноделоводните разноски, направени в първа инстанция. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК постановил ищцата да възстанови на ответника сумата, която е разходвал за съдебноделоводни разноски, вкл. и за заплащане на адвокатски хонорар. Той е в размер на 1225 лв. Съдът посочил, че своевременно е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, но че същото е неоснователно. Обосновал се с това, че хонорарът е платен за защита по три обективно съединени иска и размерът му е точно, колкото е минимално определеният в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Съставът на Върховния касационен съд намира, че определението е правилно. Действително, ищцата се е отказала от иска по чл. 334, ал 1, т. 3 КТ, но това е станало след изготвяне на отговора на исковата молба, по-късно в хода на исковото производство. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право да му бъдат възстановени разходите и при прекратяване на делото, а те и по отношение на иска за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, относно който е заявен отказ, са до размера на минимума и няма как да бъдат намалени. От друга страна не е необходимо, щом е направено възражение по чл. 78, ал. 5 КТ да бъде автоматично извършено намаляване до размера на минимума по Наредбата. При преценката дали заплатеният хонорар е прекомерен е от значение действително извършената работа, фактическата и правна сложност на делото, участието в съдебни заседание, изготвяне на писмени становище и пр. В случая, освен изготвянето на писмен отговор, който е подробен и по всички три иска, адвокат Б. е взела добросъвестно участие в три открити съдебни заседания в производството пред районния съд, в които са разпитвани свидетели, изслушвана е съдебна експертиза и са правени доказателствени искания, както и прения по съществото на спора. Казаното, както и предмета на конкретния спор, водят на извод, че заплатеният адвокатски хонорар не се явява прекомерен дори и само във връзка с процесуално представителство, осъществено от адв. Б. по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. В заключение обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, съдът