Определение № 1711 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4811/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „Ю. транс“ ЕООД, представлявано от управителя К. Ш., приподписана от адвокат В. Д., срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд №740/19.06.2023г. по в.г.д.№1039/2023г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението. Насрещната страна И. Д. М. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат И. В., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като обжалваният съдебен акт не е постановен в противоречие с формираната съдебна практика, нито е неправилен или недопустим. В условие на евентуалност, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Варна, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на И. Д. М. извършено със Заповед от 28.11.2022г. за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на трудовото му правоотношение, издадена от управителя на „Ю. транс“ ЕООД, на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа и правна страна следното: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на сключен трудов договор № 14/11.08.2021г., като ищецът заемал длъжността „Шофьор, товарен автомобил“. На 22.08.2022г. същият претърпял злополука довела до счупване на палеца на дясното стъпало, която на 02.12.2022г. била декларирана от работника пред ТД на НОИ-Варна и призната за трудова по реда на чл.60, ал.1 от КСО, с Разпореждане № 5104-03-36/27.02.2023г. на ТД на НОИ – [населено място]. В следствие на инцидента ищецът И. М. бил в отпуск поради неработоспособност, за която били издадени болнични листи за болнично и домашно амбулаторно лечение, както следва: 1/ №Е., от АИППМП „Д-р С. Я. 1“ ЕООД – [населено място], за периода от 23.08.2022г. до 05.09.2022г.; 2/ № Е./29.08.2022г., от МБАЛ „М. дом“ ЕООД – [населено място], за периода от 24.08.2022г. до 26.09.2022г.; 3/ № Е./03.10.2022г., от МЦ „Св. А.“ ЕООД – [населено място], за периода от 27.09.2022г. до 26.10.2022г.; 4/ №Е./07.11.2022г., от ЛКК при МЦ „Св. А.“ ЕООД – [населено място], за периода от 27.10.2022г. до 25.11.2022г. и 5. № Е 20223827527/05.12.2022г., от ЛКК при МЦ „Св. А.“ ЕООД – [населено място], за периода от 26.11.2022г. до 10.12.2022г. Съдът установил още, че с протокол № 1/28.11.2022г., съставен в присъствието на К. Ш. (управител), Н. В. С. (спедитор) и С. А. Ц. (спедитор) било удостоверено присъствието на ищеца И. М. в офис на фирмата за даване на обяснения относно извършените от него нарушения на трудовата дисциплина; излагане на устни обяснения пред управителя и отказ да предаде на управителя изготвените от него писмени такива. От заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-графологична експертиза, което кредитирал като обективно и неоспорено от страните, съдът направил извод за автентичност на документа, като подписан от лицето С. Ц.. На същата дата (28.11.2022г.) била съставена и процесната Заповед на управителя на „Ю. транс“ ЕООД, с която на И. М. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, на основание чл.187, т.8 и т.10 от КТ и чл.190, ал.1, т.2 и т.7 от КТ вр.чл.188, т.3 от КТ за извършени от работника нарушения на трудовата дисциплина, а именно: „по време на болничен влиза в склада на фирмата, като същевременно допуска външно лице да го придружи, което не е с оторизиран достъп до тези помещения“ и „по време на болничния си престой умишлено е задържал телефона си, който бил изключен, което носи вреда на работата“. Със същата заповед, на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ било прекратено трудовото правоотношение на ищеца за заеманата от него длъжност „Шофьор, товарен автомобил“, считано от 28.11.2022г. Заповедта била връчена на лицето на същата дата. Въззивният съд установил още, че с протокол за приемане-предаване от 11.10.2022г., на посочената дата, И. М. предал/върнал на Н. В. С., служител на „Ю. Транс“ ЕООД, технически устройства собственост на дружеството: мобилен телефон, СИМ карта за мобилен телефон, Таблет Л. и СИМ карта към таблет. Съдът кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел, при условията на чл.172 от ГПК (служител на ответното дружество), от които приел за установено, че място на работа на ищеца било в склада на дружеството в база „Варна комерс“. Същият бил в продължителен болничен, като в първия работен ден, след изтичането му, той се явил в офис на фирмата, за да даде обяснения. Съдът посочил, че според показанията, свидетелят не е присъствал лично на срещата между ищеца и управителя на дружеството работодател и не е възприемал непосредствено случващото се, тъй като в същото време изпълнявал служебните си задължения свързани с продължителни разговори по телефона. Бил на работното си място, което отстояло на около 8 метра от мястото на срещата. Съдът отчел обстоятелството, че свидетелят чул, че от ищеца били поискани обяснения за причините, поради които служебния му телефон е бил изключен и защо е влизал в склада, но липсвала конкретизация за кое изключване на телефона (кога се е случило) и за кое влизане в склада (кога се е случило) му се иска обяснение. Съдът посочил, че от показанията на свидетеля не се установява дали ищецът М. е дал такива (устни или писмени) или е отказал да го стори, нито в какъв смисъл са били обясненията. Приел, че соченото от свидетеля, че ищецът излязъл от офиса с лист хартия в ръка не е достатъчно да обоснове извод за отказ от даване на обяснения. Съдът съобразил и обстоятелството, че нарушенията, за които е съставена процесната заповед обхващат и извършено от работника М. допускане на трето лице с неоторизиран достъп до помещенията на фирмата; умишлено задържане на служебния телефон/не предаването му; неявяването на ищеца на работа два последователни дни, за които обстоятелства от показанията на свидетеля не се установява да са изисквани обяснения по реда на чл.193 от КТ. При така установеното от фактическа страна въззивният съд приел, че с процесната заповед за уволнение съществувалото между страните трудово правоотношение било прекратено на основание чл.187, т.8 и т.10 и чл.190, ал.1, т.2 и т.7 от КТ, вр.чл.188, т.3 от КТ, поради наложено на ищеца дисциплинарно наказание – уволнение за нарушения на трудовата дисциплина, както следва: злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на предприятието (чл.187, т.8 КТ); неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в КТД или определени при възникване на трудовото правоотношение (чл.180, т.10 от КТ); неявяване на работа в течение на два последователни работни дни (чл.190, ал.1, т.2 от КТ) и други тежки нарушения на трудовата дисциплина (чл.190, ал.1, т.7 от КТ). Приел, че процесната заповед е издадена от управителя на дружеството работодател, който има компетентност по въпросите свързани с дисциплинарната работодателска власт. Въззивният съд направил извод за липса на предвидените в закона предпоставки за откриване, провеждане и приключване на дисциплинарно производство по отношение на ищеца, тъй като по делото не са установени обстоятелствата досежно: провеждане на процедурата по чл.193 от КТ за изискване и приемане писмените обяснения на работника преди налагане на дисциплинарното наказание; за осъществяване на предварителната закрила при уволнение по чл.333, ал.7 от КТ; за извършване на нарушенията, както и за умисъла за задържане на служебния мобилен телефон на работника. Съдът приел, че издадената заповед била немотивирана, тъй като в същата не са посочени конкретните факти, при които са извършени нарушенията на трудовата дисциплина (неявяване на работа в продължение на 2 последователни работни дни; влизане в склада на фирмата по време на болничен при допускане на външен придружител, който не е с оторизиран достъп до тези помещения; умишлено задържане на служебния телефон по време на болничния си престой, който бил изключен и това довело до вреда на работата). Допълнително изложил, че посочените в заповедта нарушения са несъответни на наложеното дисциплинарно наказание, тъй като по делото липсват доказателства вследствие на същите да са настъпили неблагоприятни последици (вреди) за работодателя. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за основателен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на решението, тъй като съдът се е произнесъл по факти, които не са били своевременно и надлежно въведени в производството, в противоречие с формираната практика на ВКС в решение №127/10.01.2018г. по г.д.№679/2017г. на ВКС, II г.о. и решение №267/03.10.2011г. по г.д.№1362/2010г. на ВКС, III г.о. Съгласно трайно формираната съдебна практика на ВКС по прилагането на чл.270, ал.3 от ГПК, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. Решението не е недопустимо само поради дадена от съда неправилна правна квалификация или при произнасяне по невъведени в производството възражения за незаконосъобразност на оспорената заповед за уволнение. Същите могат да доведат до процесуални нарушения при разглеждане на делото свързани с неправилно разпределение на доказателствената тежест или не обсъждане на определени възражения и доказателства, както и до неправилно приложение на материалния закон, когато съдът не е определил надлежно относимата към конкретното правоотношение правна норма, но не и до недопустимост на решението само на това основание. В конкретния случай, въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, като не е налице нито една от посочените хипотези за недопустимост на постановения от въззивната инстанция съдебен акт. Касаторът обосновава допускане на обжалването и по следните правни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: Непосочени пороци на заповедта за уволнение могат ли да се въвеждат в предмета на спора от съда, съответно от въззивния съд? Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решение №135/08.06.2021г. по г.д.№3135/2020г. на ВКС, IV г.о. Този въпрос е свързан със задължението на съда да се произнесе по въведените в исковата молба обстоятелствата, като не може да основава решението си на факти, които не са въведени от ищеца. След предявяване на иска ищецът може да навежда нови обстоятелства само, ако е направил съответното възражение срещу правото на работодателя за прекратяване на трудовия договор, но е пропуснал да посочи фактите, на които то се основава. Въпросът е включен в предмета на спора, доколкото съдът е разгледал основания за отмяна на процесната заповед, които не са били въведени в производството, но е без значение за крайния му изход. Въззивният съд е приел, че по делото не са събрани доказателства за спазване на процедурата по чл.193 от ГПК за изискване на писмени обяснения от работника, както и за извършване на дисциплинарните нарушения, за които е наложено наказанието „уволнение“, поради което разглеждането на поставения въпрос по същество от състава на ВКС, независимо дали отговаря на условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, няма да доведе до промяна в крайния резултат по спора. С оглед на това, по отношение на този въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалването. Поставен е и въпросът: Следва ли вътрешното убеждение на съда да се гради на база предположения или трябва да е резултат от обоснована увереност, че определени факти са се случили в обективната действителност на база на всички събрани доказателства и след анализ и съпоставка с твърденията на страните в исковата молба и отговора на исковата молба? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с решение №75/13.04.2021г. по г.д.№2206/2020г. на ВКС, IV г.о. Този въпрос е свързан с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В изложението са формулирани и следните въпроси: 1/ Явява ли се заинтересован свидетел лице, което има сключен трудов договор със страна по съдебно дело, която го е довела и ако е такъв, неговите показания априори се приема, че са недостоверни и се изключват или следва да се преценят наред с други събрани по делото доказателства, за да се изследва дали са достоверни и могат ли да се кредитират? Твърди се, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №159/22.02.2016г. по т.д.№1871/2014г. на ВКС, II т.о. и решение №8/06.04.2020г. по г.д.№1618/2019г. на ВКС, IV г.о.; и 2/ Допустимо ли е съдът да преиначава показанията на свидетел относно данните, които се извличат от тях спрямо релевантните за делото факти и да обсъжда само част от тях? Наведен е довод за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №50242/29.11.2022г. по г.д.№117/2022г. на ВКС, IV г.о. и решение №69/09.07.2015г. по г.д. №1582/2014г. на ВКС, IV г.о. Поставените въпроси са свързани със задължението на съда да обсъди свидетелските показания в съвкупност с останалите събрани доказателства и при преценката им да изложи подробни мотиви защо кредитира или не дава вяра на показанията на заинтересованите свидетели. По тях е налице трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. В същото съдът е формирал изводите си въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, при преценка показанията на свидетеля, връзката му със страните по спора и съответно евентуалната му заинтересованост; дали излага свои лични впечатления за факти и обстоятелства, на които е бил пряк очевидец и е възприел лично или възпроизвежда твърденията на някоя от страните по делото. В тази връзка е изложил защо кредитира показанията на свидетеля Н. С. (служител на дружеството работодател) само в частта, в която същите почиват на преките му и непосредствени впечатления; защо е приел, че същите не установяват всички обстоятелства свързани с оспореното дисциплинарно нарушение, като отчел твърденията на самия свидетел за отстоянието, на което се намирал от мястото на срещата, за провеждания от него телефонен разговор по същото време свързан с изпълнение на служебните му задължения. В обжалваното решение съдът е обсъдил тези показания заедно с останалите събрани по делото доказателства, въз основа на които направил и изводите си за установените по делото факти. Последният поставен въпрос е: За да се приеме, че процедурата по чл.193 от КТ е изпълнена следва ли да се изискат само писмени обяснения от работник или може и да бъдат в устна форма? След като са изискани писмени обяснения от работник трябва ли той задължително да ги депозира, за да се приеме, че процедурата по чл.193 от КТ е спазена, а ако такива не са представени следва ли да се отчетат причините за това, както и трябва ли поканата за даване на обяснения да съдържа всички елементи от твърдяното нарушение, по повод на което са изискани обясненията? Твърди, че същият е решен в противоречие с определение №419/10.05.2018г. по г.д.№924/2018г. на IV г.о.; решение №60159/11.06.2021г. по г.д.№3927/2020г. на ВКС, IV г.о.; решение №124/23.06.2020г. по г.д.№3709/2019г. на ВКС, IV г.о.; решение №309/14.03.2018г. по г.д.№5464/2016г. на ВКС, IV г.о.; определение №667/27.05.2011г. по г.д.№1777/2010г. на ВКС; решение №49/08.02.2011г. по г.д. №824/2010г. на ВКС; решение №31/19.03.2019г. по г.д.№12008/2018г. на ВКС, III г.о.; решение №272/03.10.2014г. по г.д. №145/2014г. на ВКС, IV г.о. Този въпрос е некоректно зададен, тъй като е обусловен от несъгласието на страната с формирания извод на въззивния съд за неспазена процедура по чл.193 от КТ и твърденията, че преди издаване на процесната заповед са били изискани обяснения от работника. В обжалваното решение въззивният съд е обосновал извода за допуснати нарушения при издаване на процесната заповед за дисциплинарно наказание поради не доказаност на факта за изискани от работника обяснения за всички нарушения, за които същото е наложено. Съдът не е приел, че са допустими само писмени обяснения и липсата на такива влече незаконосъобразност на процедурата по чл.193 от КТ. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката по приложение на посочената разпоредба, като съдът изрично е посочил, че както искането, така и даването на обяснения не е скрепено със задължителна писмена форма, но изпълнението на вмененото на работодателя задължение следва да бъде установено по пътя на пълното и главно доказване. Решението е съобразено с необходимостта да няма съмнение, че наказанието е наложено за онези деяния, за които са поискани обяснения, като е обезпечено правото на работникът/служителят да направи своите възражения, а работодателят да има възможност да ги прецени. С оглед на това, по поставения въпрос не е налице както общата, така и специалната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението е направено искане за допускане на обжалването поради очевидна неправилност на решението, мотивирано с твърдения, че съдът се е произнесъл по обстоятелства, които не са били въведени в исковата молба и почива на предположения. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата „Ю. транс“ ЕООД следва бъде осъдена да заплати на адвокат И. А. В. сумата от 3 000 лв. – възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция. Същото е определено при съобразяване действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа (депозиран писмен отговор, в който са изложени твърдения както по отношение на допускане на обжалването, така и по основателността на касационната жалба). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,