Определение № 233 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4010/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото VI-то основно училище (ОУ) „Еньо Марковски“ – [населено място] срещу решение № 260025/02.09.2020 г., поправено с решение № 260032/23.09.2020 г., постановени по възз. гр. дело № 264/2020 г. на Шуменския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 385/26.06.2020 г. по гр. дело № 691/2020 г. на Шуменския районен съд, са уважени, предявени от Д. С. М.-Б. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: признато е за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 643/01.04.2020 г. на директора на училището-касатор; ищцата е възстановена на заеманите преди уволнението длъжности „старши учител, начален етап на основното образование I-IV клас“ и „старши учител в група за целодневна организация на учебен ден I-IV клас“ при ответното училище; последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 4 441.52 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението – за периода 01.04.2020 г. - 17.06.2020 г., от която сума: 2 310.52 лв. – по основния трудов договор и 2 131 лв. – по втория трудов договор, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 21.04.2020 г. до окончателното ѝ плащане; в тежест на касатора са възложени разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба на училището-работодател е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) представлява ли злоупотреба с доверието на работодателя всяко действие, което е израз на несъблюдаване на дължимото поведение на добросъвестност и доверие в отношенията работник, респ. – служител, и работодател; и 2) защитавайки свои лични права и интереси, работникът или служителят има ли право да злепоставя работодателя пред трети лица, което може да се отрази неблагоприятно върху дейността на неговото предприятие. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответницата по касационната жалба – ищцата Д. М.-Б. в отговора на жалбата излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е установил, че според посоченото в процесната заповед за дисциплинарното уволнение на ищцата, последната била извършила деяния, квалифицирани от работодателя-ответник като нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 4, във вр.с чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя и уронване доброто име на училището, а именно: 1) В периода 9-26.01.2020 г. ищцата отказала да подпише документи във връзка с необходимостта от предоговаряне на трудовите правоотношения с педагогическите специалисти, наложена от актуализация на НКПД със заповед на министъра на труда и социалната политика № РД01-815/23.12.2019 г. На проведена работна среща с педагогическия персонал на 07.01.2020 г. ищцата проявила неуважение към директора, като заявила, че е измамена, с което не спазила чл. 33 от Етичния кодекс на училищната общност (ЕК). 2) В периода 10-29.01.2020 г. ищцата предоставила информация на външни лица – председателя на РСО към КТ „Подкрепа“-Шумен г-жа С. Д., като дала повод последната да напише жалби срещу училището за нарушение на трудовото законодателство спрямо лица, които отричат да са запознати. В проведен на 13.01.2020 г. телефонен разговор директорът на училището бил обвинен, че осъществява ежедневен психически тормоз над ищцата, отправени били заплахи с неподходящ тон по адрес на директора и пр. Инициирана и е извършена проверка от РУО-Шумен по сигнал с вх. № МОН-46/29.01.2020 г., за резултатите от която е съставен констативен протокол № 29/28.02.2020 г. Предоставяйки невярна информация на външни за институцията лица, ищцата не е спазила нормите на чл. 16, т. 3, чл. 17, т. 1 и чл. 34 от ЕК. 3) На 13.02.2020 г., при извършвана в училището планова проверка от ДИТ-Шумен ищцата подала устен сигнал с твърдение, че директорът непрекъснато я следи и влиза в часовете ѝ, с което ѝ упражнява психически тормоз. Като оспорвала по този начин извършената от директора планирана контролна дейност през януари 2020 г., ищцата проявила недобросъвестност при изпълнение на трудовите си задължения и компрометирала доверието на работодателя, с което нарушила чл. 125 и чл. 126, т. 9 и т. 10 от КТ. Окръжният съд е приел, че съгласно нормата на чл. 194, ал. 1, т. 4 от КТ, дисциплинарно наказание „уволнение“ се налага за две от посочените в чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ нарушения – злоупотреба с доверието на работодателя и разпространяване на поверителни за него сведения. Работникът е злоупотребил с доверието на работодателя, когато, възползвайки се от служебното си положение, е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие или злепоставящи работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено и дали от тях е извлечена имотна облага за себе си или за другиго. Разпространението на поверителни за работодателя сведения съставлява нарушение по чл. 190, ал. 4 от КТ, когато съществува забрана за изнасяне на съответната информация пред трети лица, регламентирана от нормативен или вътрешноведомствен акт и работникът е знаел за това. Обсъждайки всяко едно от конкретните деяния, посочени в процесната заповед за дисциплинарното уволнение на ищцата, въззивният съд е приел следното: Относно първото деяние по т. 1 от заповедта (отказ на ищцата да подпише документи във връзка с необходимостта от предоговаряне на трудовите правоотношения с педагогическите специалисти, наложена от актуализация на НКПД със заповед на министъра) съдът е приел, че за това нарушение ответникът-работодател не е поискал обяснения от ищцата по чл. 193, ал. 1 от КТ, поради което в тази част заповедта подлежи на отмяна, без да е необходимо спорът да се разглежда по същество, съгласно чл. 193, ал. 2 от КТ. Наред с това, въззивният съд е намерил, че този отказ на ищцата не би могъл да се квалифицира като дисциплинарно нарушение. В тази връзка са изложени съображения, че трудовото правоотношение възниква по силата на договор между равнопоставени правни субекти и може да бъде създадено и изменяно само по взаимно съгласие и на двете страни, поради което отказът на ищцата да подпише предложените ѝ от работодателя нов трудов договор и допълнително споразумение е упражняване на правото ѝ на свободен избор при договаряне, и сам по себе си не може да бъде определен като нарушение на трудовата дисциплина. Относно второто деяние по т. 1 от заповедта – изявлението на ищцата, че била измамена, направено по време на работна среща с педагогическия персонал на 07.01.2020 г., окръжният съд е приел, че по делото не са събрани безспорни доказателства, ищцата да е завявала, че е измамена от директора на училището. От показанията на свидетелките Д., С. и М. съдът е установил, че на тази работна среща между ищцата и директора са възникнали пререкания по повод изразеното от ищцата нежелание да се съгласи с промяна на трудовия ѝ договор, като само първата свидетелка твърди с категоричност, че ищцата заявила, че е излъгана, но не сочи, колежката ѝ да е казвала, че е излъгана именно от директора на училището. Независимо от това, съдът е намерил, че дори и да се приеме, че ищцата е направила, твърдяното от жалбоподателя изявление, или е проявила неуважение към директора на училището, то не би могло да се квалифицира като нарушение на чл. 33 от ЕК, който вменява в задължение на педагогическите специалисти да спазват служебната йерархия и стриктно да изпълняват актовете и заповедите на горестоящите органи. В тази връзка съдът е приел, че поставено в контекста на цялото събитие, заявеното от ищцата не е било насочено срещу йерархичната структура в учебното заведение или срещу конкретен акт или заповед на горестоящ орган, а е било направено в защита и като мотив за отказа ѝ да приеме предложените ѝ от работодателя промени в трудовото ѝ правоотношение, което право ѝ е гарантирано от закона. Досежно нарушението по т. 2 от процесната заповед, въззивният съд е намерил, че работодателят не е конкретизирал каква точно информация е била предоставена от ищцата на трети лица и по какви причини я е определил като невярна, т.е. – липсва индивидуализация на деянието от обективна страна (чл. 195, ал. 1 от КТ). От друга страна, от доказателствата по делото съдът е установил, че това, което ищцата е предоставила като информация на председателя на РСО към КТ „Подкрепа“-Шумен г-жа С. Д., е в рамките на потърсената от нея защита от синдикалната организация, в която членува, по повод на предложените ѝ промени в трудовото й правоотношение, което право на защита ѝ е гарантирано от закона и не съставлява нарушение на трудовата дисциплина. Относно посоченото в заповедта обстоятелство, че предоставената от ищцата информация е станала повод за председателя на РСО да подаде жалби срещу училището и да отправи нападки към директора, съдът е приел, че и то е недоказано по делото. Независимо от това е приел, че дори и да съществува връзка между действията на ищцата и на представителя на синдикалната организация, то предоставяйки информацията, ищцата е действала в рамките на регламентираната ѝ от закона правна възможност да потърси синдикална защита на трудовите си права, а предприетите впоследствие действия от председателя на РСО са зависели единствено от неговата воля и за тях ищцата не би могла да отговаря, тъй като дисциплинарната отговорност е винаги лична и за действия, извършени от нарушителя, а не от трети лица. Относно визираната в заповедта проверка от РУО-Шумен съдът е установил, че по делото не е представен сигнала, по повод на който е била образувана проверката и не са събрани доказателства, тя да е била провокирана от действия на ищцата; а напротив – от представения протокол от 13.02.2020 г. се установява, че проверката е била планова и по никакъв начин не е касаела, нито е била свързана с поведението на ищцата. Наред с това, окръжният съд е изложил и съображения, че дори и проверката да е била провокирана от ищцата, като действие, извършено от трето лице, същата не може да се вменява на ищцата като лично нарушение на трудовата дисциплина. Предвид горното и при отсъствието на доказателства, ищцата да е предоставила на третите лица невярна информация, с което да е уронила престижа на учебното заведение или на професията, да е разпространила поверителни за работодателя сведения или да е злоупотребила с неговото доверие, съдът е намерил за недоказана и констатацията в заповедта за уволнение, че с поведението си ищцата нарушила нормите на чл. 16, т. 3, чл. 17, т. 1 и чл. 34 от ЕК, респ. – приел е за недоказано от обективна и субективна страна и нарушението по т. 2 от заповедта. Относно нарушението по т. 3 от заповедта, въззивният съд е приел, че от страна на работодателя не са представени каквито и да е доказателства за осъществяване на деянието, като данни за него се съдържат единствено в отговора на ищцата на запитване от Етичната комисия във връзка с образуваната срещу нея проверка, в който тя заявява, че на 13.02.2020 г., при извършената проверка от ДИТ-Шумен, е провела личен разговор, при който е изказала мнение, че има усещането, че „…непрекъснато ме следи по камерите и влиза по всяко време в часовете ми“. Съдът е намерил обаче, че от така заявеното не става ясно кого е визирала ищцата, като лице осъществяващо наблюдение, както и причините за това; изявлението също така не съдържа данни, че поведението на наблюдаващия е било възприемано от ищцата като психически тормоз и това ѝ възприятие да е било споделено с проверяващите. Предвид това и съгласно разпределението на доказателствената тежест между страните, окръжният съд е приел за недоказано и нарушението по т. 3 от заповедта за уволнение. В заключение въззивният съд е обобщил, че намира за недоказано по делото, ищцата да е извършила от обективна и субективна страна нарушенията, визирани в процесната заповед за дисциплинарно уволнение, поради което е намерил за основателен иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, а като обусловени от него е уважил и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Видно от гореизложеното, по отношение на част от вменените на ищцата с процесната заповед за дисциплинално уволнение, дисциплинарни нарушения (първото по т. 1 и тези по т. 2 от заповедта) въззивният съд е установил наличието на формалните основания за отмяна по чл. 193, ал. 2 и чл. 195, ал. 1 от КТ, а по отношение на останалите процесни нарушения (а също и за тези по т. 2 от заповедта) съдът е изложил решаващи мотиви, че по делото са недоказани (от обективна и субективна страна) самите деяния, сочени в заповедта като извършени от ищцата. От друга страна, постановките и на двата формулирани от страна на училището-касатор материалноправни въпроса предпоставят по делото да са доказани именно конкретните процесни деяния на работника/служителя, и едва тогава съдът да извършва преценка, дали същите са „израз на несъблюдаване на дължимото поведение на добросъвестност и доверие в отношенията работник/служител и работодател“, респ. – дали представляват злоупотреба с доверието на работодателя – по първия въпрос; съответно – дали чрез такива, приети за доказани по несъмнен начин по делото деяния, работникът/служителят, освен че е защитавал свои лични права и интереси, същевременно е и злепоставил работодателя пред трети лица, което от своя страна да е създало възможност за настъпване на неблагоприятни последици по отношение дейността на работодателя – по втория въпрос. Видно от изложеното по-горе, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд, приемайки за недоказани по несъмнен начин процесните деяния на ищцата, или не е извършвал изобщо такава преценка – по отношение на част от процесните дисциплинарни нарушения, или е извършвал подобна преценка, но единствено като алтернатива на решаващите си изводи, че деянията са недоказани. При това положение, и двата материалноправни въпроса, посочени в изложението на жалбоподателя, не са обуславящи решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за крайния изход на материалноправния спор по делото, респ. – не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение