Определение № 382 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 762/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Еко-Титан“ ЕООД срещу решение от 04.11.2020г. по в.гр.д. № 169/2020г. на Видински окръжен съд, в частта му, с която е уважен предявеният от А. Е. А. срещу касатора иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата 50 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 09.03.2018г. до окончателното плащане. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – „Дестинация България“ ЕООД. Касаторът – ответник релевира, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 201 КТ/. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че не е установена груба небрежност от страна на пострадалия при трудовата злополука ищец като съпричиняващ непозволеното увреждане фактор, който би обусловил намаляване на определеното по реда на чл. 52 ЗЗД обезщетение за процесните неимуществени вреди с 50%. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ да бъде охвърлен изцяло. Претендира присъждане на сторените съдебно - деловодни разноски за трите съдебни инстанции. В изложението към касационната жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателя „Еко-Титан“ ЕООД формулира материалноправния въпрос за „относителната тежест на поведението на пострадалия в причинния процес (груба небрежност и съпричиняване на вредата, когато с поведението си и проявеното нехайство пряко е предизвикал увреждането), по който поддържа, че е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в следните съдебни актове: ТР № 88/12.09.1962г. на ВС; решение № 302/07.10.2013г. по гр.д. № 3248/2013г. на 4 г.о.; решение № 252/30.09.2016г. по гр.д. № 1364/2016г. на 4 г.о.; решение № 125/04.05.2016г. по гр.д. № 4417/2015г. на 4 г.о.; решение № 25/16.02.2016г. по гр.д № 3233/2015г. на 3 г.о. и решение № 348/11.10.2011г. по гр.д. № 387/2010г. на 4 г.о.. Ответникът по касационната жалба - А. Е. А. не подава писмен отговор в законоустановения срок. Третото лице – помагач „Дестинация България“ ЕООД депозира писмен отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 200 КТ, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел, че между страните е имало валидно трудово правоотношение, по силата на което А. А. е заемал в ответното дружество длъжността „работник озеленяване“, прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със заповед № 23/31.05.2018г.. На 09.03.2018г., при изпълнение на трудовите си задължения, изхвърляйки отрязани клони на дърво от коша на товарна платформа на вишка, стрелката на вишката се счупила, кошът паднал на земята и ищецът, удряйки се в земната повърхност, е получил множество травматични увреждания. Претърпяната злополука е призната за трудова с влязло в сила разпореждане № 6/20.04.2018г. на ТП ПОИ – Видин. От приетите по делото медицински документи, както и от приетото и неоспорено заключение на комплексната съдебно-медицинска експертиза и гласните доказателства, Видински окръжен съд е установил, че при постъпване на ищеца в спешното отделение, той бил в увредено общо състояние, с оплаквания от главоболие, гадене и болки по тялото, съобщил за загуба на съзнание и липса на спомен за случилото се, като в причинно-следствена връзка с процесната трудова злополука са следните получени травматични увреждания: фрактури на 9 гръден, 1 и 4 лумбален прешлени, изразяващи се в изменения в предната част на 9 гръден и 1 лубмален с компресионен характер; счупвания на страничните израстъци на 9 гръден, 1-2 и 4 лумбални прешлени без засягане на костно-мозъчния канал и минаващия през него костен мозък. Не се е налагала хирургическа интервенция върху фрактурите, проведено е консервативно лечение. Преживените болки и страдания (физически и психически) са били особено интензивни през първите 30 дни, имало е затруднения в битовото обслужване поради необходимостта от покой на легло – поставен е бил катетър, храненето е било възможно само с чужда помощ, причинено е било трайно ограничение на движенията в гръдно-поясния сегмент, заради което е ползвана инвалидна количка. Ищецът е бил в непрекъснат отпуск поради временна неработоспособност през периода: 09.03.2018г.-23.05.2018г., като към момента на приключване на съдебното дирене състоянието му е било стабилизирано, макар че е останал в невъзможност да извършва тежка физическа работа, с която допреди трудовата злополука е изхранвал многобройното си семейство, включващо 4 деца, и която е била единственият му източник на доходи. При горепосочените установени правнорелевантни факти, въззивният съд е счел за осъществен фактическия състав на чл. 200 КТ и съобразно принципа на справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД, е определил за справедлив размер на претендираното обезщетение, сумата 50 000 лв.. Възражението на работодателя – ответник с правно основание чл. 201, ал. 2 КТ е намерил за неоснователно. Посочил е, че носещият тежестта за доказване ответник не е провел успешно пълно и главно доказване за наличието на груба небрежност от страна на ищеца при процесната трудова злополука, само която би била основание за намаляване на определеното обезщетение за неимуществени вреди. Кредитирал е заключението на автотехническата експертиза и показанията на свидетеля И. К., според които процесната злополука е настъпила след счупване на стрелата на вишката на място, на което същата е била заварена. Така извършеният от ответното дружество ремонт чрез заваряване е бил неподходящ според съдебния експерт, тъй като е следвало да бъде поставена нова стрела, което е указано на работодателя от специалисти на третото лице-помагач, но ответникът е отказал да изпълни това предписание. Посочено е, че дори добре направена заварка не осигурява необходимата сигурност поради стареенето на материала и появата на корозия, а в случая заварката е извършена с неподходящ материал – алуминий. Видински окръжен съд е заключил, че тъй като „кофата“ е можела да побере двама работници с оборудване, с общо тегло 200 кг. (факт, установен от заключението на автотехническата експертиза и гласните доказателства), а и вишката има автоматична защита срещу прекомерно разпъване, очевидно несработила в случая, ищецът не е нарушил технологичните изисквания, като се е качил в нея заедно с още един работник. Акцентирал е и върху установеното обстоятелство по делото, че пострадалият работник не е управлявал вишката, поради което независимо на какво разстояние е била разпъната стрелата и дали това е в причинна връзка със счупването й, негова отговорност в контекста на чл. 201, ал. 2 КТ не може да бъде ангажирана. Посочил е, че работодателят е разпоредил на ищеца да упражнява трудовите си функции, без да има правоспособност за упражняване на дейности по управление на подвижни работни площадки по ред, определен в Наредба № 1/04.03.2002г. за условията и реда за придобиване и признаване на правоспособност за упражняване на професиите по управление на товароподемни кранове и подвижни работни площадки. При това положение, дори при наличието на най - голямо усърдие пострадалият работник не би могъл да направи адекватна оценка на опасностите и рисковете, свързани с работата на процесната подвижна работна площадка. Поставеният от касатора материалноправен въпрос за съпричиняващото поведение на пострадалия, като основание за намаляване на отговорността на работодателя в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, е включен в предмета на конкретното дело и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по него, следователно е осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Възприетото в обжалваното въззивно решение разрешение по този правен въпрос е в съответствие с практиката на ВС и ВКС, цитирана от касатора, поради което не е налице релевираното допълнително основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Намаляване на отговорността на работодателя при трудова злополука може да има само при допусната груба небрежност от увредения работник или служгител. Не всяко нарушаване на правилата за безопасност, или на трудовата дисциплина може да се квалифицира като съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Определението за груба небрежност се съдържа в решение № 510/30.11.2011г. по гр. д. № 1923/2009г. на ВКС, 4 г.о, в решение № 291/2012г. по гр. д № 951/2011г. на ВКС, 4 г.о. и др., а признаците за отличаване на грубата небрежност са посочени в решение № 348/2011г. по гр.д. № 387/2010г. на ВКС, 4 г.о, решение № 291/2012г. по гр. д. № 951/2011г. на ВКС, 4 г.о., решение № 62/2015г. по гр. д. № 2798/2014г. на ВКС, 4 г.о. и др.. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел-грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност-липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. По конкретното дело не е установено каквото и да било съпричиняващо поведение на ищеца спрямо вредоносния резултат (нито обикновена, нито груба небрежност), поради което изводът на решаващия съд за неоснователност на възражението с правно основание чл. 201, ал. 2 КТ е съобразен не само със съдебната практика, но и с правната доктрина. На основание изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,