Определение № 1556 от 08.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 326/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2245/16.08.2022 г. по гр.д. № 12120/2021 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20132575/05.06.2021 г. по гр.д. № 21022/2018 г. на Софийски районен съд в обжалваните му осъдителни части, е осъдил „МИГ 1991–МГ“ ЕООД да заплати на Г. Г. Я.: · на основание чл. 221, ал. 1, пр. 1 КТ сумата 507.38 лв. – обезщетение за прекратяване на безсрочния трудов договор от работника по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ; · на основание чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3, изр. 1 КТ сумата 2 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното неиздаване от работодателя на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и на служебна бележка за трудовите доходи 12 месеца назад; · на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 14 341.62 лв. – брутно трудово възнаграждение в периода 01.04.2015 г. – 06.03.2018 г., ведно със законните лихви върху всяка главница от 29.03.2018 г. Решението се обжалва от „МИГ 1991-МГ“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първият – процесуално-правен, а останалите – материално-правни): 1. Настъпва ли преклузия на доказателствените искания по иск, основан на твърдения за факти, настъпили след предявяването му (търпени болки и страдания от неиздадена от работодателя заповед по чл. 327, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение след предявяването на иска по иска по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ), особено ако в доклада по делото първата инстанция не е разпределила доказателствената тежест между страните? 2. Следва ли в съдържанието/размера на вземането за неплатено трудово възнаграждение съдът да присъди и публичните задължения за данъци и осигурителни вноски? и 3. За да приеме съдът, че искът по чл. 128, т. 2 КТ е доказан по основание, достатъчно ли е по делото да е представен трудовият договор между страните? Касаторът счита въпросите обуславящи обжалваното решение (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: първия – с Решение № 174/12.01.2011 г. по т.д. № 36/2010 г. I-во ТО и Решение № 106/03.12.2020 г. по гр.д. № 927/2020 г. II-ро ГО; втория – с Решение № 166/25.02.2010 г. по гр.д. № 220/2019 г., III-то ГО и третия – с Решение № 376/21.11.2011 г. по гр.д. № 329/2011 г. III-то ГО. По същество се оплаква, че решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба в частта по иска по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ, доколкото ищецът е основал твърденията си за обезщетение на неимуществените вреди и съдът е определил обезщетението, основавайки се на факти, настъпили след предявяването на иска, респ. неправилно - като постановено в нарушение на материалния закон. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация Г. Я. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да намери иска по чл. 221, ал. 1, пр. 1 КТ частично основателен до размер на сумата 507.38 лв., въззивният съд е приел, че безсрочното трудово правоотношение между страните, по което ищецът Г. Я. е заемал длъжността „секретар“ в предприятието на ответника, е прекратено на 06.03.2018 г. - датата, на която до работодателя е достигнало писменото изявление, че ищецът прекратява трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ. Отхвърлено е възражението, че договорът е прекратен на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № 12/06.03.2018 г. на управителя на ответното дружество, поради което работодателят не дължи обезщетението по чл. 221, ал. 1, пр. 1 КТ. Въззивният съд се е мотивирал с това, че всяко дисциплинарно наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка (чл. 195, ал. 3 КТ); по делото липсват доказателства заповед № 12/06.03.2018 г. да е връчена/получена преди 06.03.2018 г., когато до работодателя е достигнало изявлението на ищеца по чл. 327, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ, и съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ 06.03.2018 г. е датата, на която трудовото правоотношение се счита прекратено, без значение дали към този момент се е осъществил или не фактическия състав на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ. Настоящият състав не намира, че някой от трите повдигнати въпроси е свързан с решението по иска по чл. 221, ал. 1, пр. 1 КТ. В тази част то съответства и на практиката на Върховния касационен съд според изложените мотиви, че съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовото правоотношение, което се прекратява от работника без предизвестие (такъв е случая по чл. 327, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ), се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление от работодателя, без значение дали фактически е осъществено съответното основание за прекратяване на трудовия договор (Решение № 144/23.02.2010 г. по гр.д. № 3101/2008 V-то ГО, Решение № 87/11.05.2012 г. по гр.д. № 219/2011 г. IV-то ГО, Решение № 289/18.11.2014 г. по гр.д. № 1289/2014 г. IV-то ГО и много други), така и според мотивите на въззивния съд, че не поражда правно действие повторното прекратяване на трудовия договор, след като първоначалното изявление на една от страните за прекратяването вече е достигнало до насрещната страна (Решение № 87/11.05.2012 г. по гр.д. № 219/2011 г. IV-то ГО, Решение № 289/18.11.2014 г. по гр.д. № 1289/2014 г., IV-то ГО и цитираните в тях други). Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Следователно за решението в частта, с която е частично уважен искът по чл. 221, ал. 1, пр. 1 КТ са изключени и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и всяка допълнителна по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. За да уважи частично иска по чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3, изр. 1 КТ и да определи сумата 2 000 лв. в справедливо обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди поради неиздадените заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ и служебна бележка за трудовите доходи 12 месеца назад, въззивният съд е приел, че: 1) задължението за издаването на тези документи, свързани с установяването, респ. удостоверяване на обстоятелства от значение за прекратеното трудово правоотношение, работодателят има по закон (чл. 128а, ал. 1 и ал. 3 КТ); 3) той не го е изпълнил, въпреки че на 06.03.2018 г. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ, и тогава ищецът е поискал издаването на служебната бележка, защото представянето на двата документа му е необходимо, за да се регистрира в Бюрото по труда и 5) ищецът е понесъл болки и страдания от преживения психически дискомфорт, безсъние и обостряне на хроничните му заболявания поради противоправното бездействие на работодателя, включително след предявяване на иска. Повдигнатият процесуално-правен въпрос е свързан с касационното оплакване, че е недопустимо решението по чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3, изр. 1 КТ, с което обезщетението за неимуществени вреди е определено за понесените от работника болки и страдания след предявяването на иска по причина на неиздадените документи, удостоверяващи факти, свързани с прекратеното трудово правоотношение, и с касационното оплакване, че в доклада е неправилно разпределена доказателствената тежест между страните, като въззивният съд е можел, но не е поправил тази грешка, отказвайки да приеме представено от ищеца удостоверение на НОИ. В Решение № 73/13.03.2014 г. по гр.д. № 1372/2011 г. на ВКС, IV-то ГО се приема, че отговорността на работодателя и на виновните длъжностни лица по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ е с деликтен характер и обхваща всички вреди, включително и неимуществените. Приема се също, че обезщетението за при деликт може да компенсира и бъдещи вреди, т.е. тези, които не са настъпили към предявяването на иска, но се очаква да настъпят като следствие на предвидимото развитие на процесите, които делинквентът е предизвикал (Решение № 47/17.02.2016 г. по гр.д. № 3805/2015 г. на ВКС, IV-то ГО и Решение № 262/28.01.2020 г. по гр.д. № 1413/2019 г. на ВКС, III-то ГО). Следователно въззивното решение в тази част е съобразено с тази практика на Върховния касационен съд, която настоящият състав споделя и която не противоречи на решенията, на които касаторът се позовава. Изложеното изключва всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Допълнително, удостоверението от НОИ, което въззивният съд не приел с мотиви за преклузия, засвидетелства, че към 20.10.2021 г. ищецът не е подал заявление за отпускане на обезщетение за безработица, респ. това обезщетение не му е изплащано; че към същата дата ищецът е осигуряван, а не са му изплащани и обезщетения за временна нетрудоспособност. Никой от засвидетелстваните факти не се свързва с конкретните твърдения, с които ответникът е оспорил иска по чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3, изр. 1 КТ. Той е твърдял, че безсрочното трудово правоотношение с ищеца е прекратено по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, а не по чл. 327, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ, поради което не дължи заповед по чл. 327, ал. 1 КТ. Твърдял също, че ищецът не е посочил адрес, на който да му изпрати служебната бележка и не се е явил в предприятието, за да я получи. Изложеното изключва и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по втората част от въпроса. Работодателят е оспорил иска по чл. 128, т. 2 КТ с твърдения, че в част от релевантния период ищецът е получавал обезщетения от НОИ за ползван отпуск за временна нетрудоспособност, а за другата част е погасил своевременно чрез плащания дължимите трудови възнаграждения. За да уважи иска до сумата 14 341.62 лв., въззивният съд е намерил, че неоспореното заключение на допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, изготвено на база трудовия договор и вписванията в счетоводството на ответното дружество, доказва задължения на работодателя за трудови възнаграждения в брутен размер, възлизащ на тази обща сума, а са недоказани твърденията на ответника да ги е платил. Следователно материално-правният въпрос, свързан с основанието на иска по чл. 128, т. 2 КТ (въпрос № 3), не обуславя решението. По него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, защото въззивният съд не е установил основанието на този иск само по трудовия договор. Макар другият материално-правен въпрос (№ 2) да обуславя решението, по него са изключени допълнителните предпоставки за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В своята практика Върховният касационен съд приема, че заплащането на дължимите данък, осигурителни или здравноосигурителни вноски са в изпълнение на правоотношения, които стоят вън от трудовото правоотношение. Съдебният изпълнител удържа дължимите данъци, осигурителни и здравноосигурителни вноски при изплащането на пресъденото брутно трудово възнаграждение (всякога държавата е присъединен), а не ги удържа съдът при присъждането на дължимото брутно трудово възнаграждение (Решение № 166/25.02.2010 г. по гр.д. № 220/2009 г. на ВКС, III-то ГО и цитираните в него). Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя, а решението, на което касаторът се позовава не й противоречи. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се възложат изцяло направените от ответника по касация/от ответника разноски пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговорения и заплатен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът