Определение № 5802 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2722/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Г., чрез адв. Кр. Г., срещу Решение № 66/29.03.2024 г. по в. гр. д. № 67/2024 г. по описа на ОС – Смолян, с което е потвърдено Решение № 123/07.12.2024 г., постановено по гр. д. № 181/2023 г. по описа на РС – Мадан. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. Г. Г. против СУ „Отец Паисий“ - [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ да бъде признато за незаконно и да бъде отменено уволнението му, извършено със Заповед № РД - 1078/24.03.2023 г. на директора на СУ „Отец Паисий“ – [населено място], както и да бъде възстановен В. Г. Г. на заеманата преди уволнението длъжност, а именно „старши учител по общообразователен учебен предмет в гимназиален етап - физическо възпитание и спорт“.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът твърди, че изводите на въззивния съд по приложението на чл. 189 КТ са необосновани, тъй като не са отчетени установените по делото обстоятелства, при които е извършено нарушението.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба СУ „Отец Паисий“ - [населено място] е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 315, ал. 2 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за безспорно между страните, че ищецът работел като старши учител и към датата на уволнението той имал десетгодишен трудов стаж, придобит при ответника. Установил, че с влязла в сила Заповед № РД-614/15.12.2022 г. на директора на СУ „Отец Паисий“ – [населено място] на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за това, че на 02.11.2022 г. в [населено място] целунал по бузите две ученички, като по този начин допуснал нарушение на чл. 1, ал. 2, т. 4 от Етичния кодекс на училищната общност и трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, т. 10 КТ. Видно от мотивите на въззивното решение, ищецът не изпълнил задължението си да постави на учениците от ХII „а“ и ХII „б“ клас по пет оценки от проведени изпитвания за първия срок на учебната 2022/2023 година по предмет „физическо възпитание и спорт“. Вместо пет, той нанесъл в дневника по четири оценки на всички общо 46 ученика от тези два класа, след което оформил срочна оценка на всеки от тях на 27.01.2023 година. Окръжният съд счел, че работодателят спазил задължението си да изиска писмени обяснения от работника преди да му наложи дисциплинарното наказание - с писмо от 08.03.2023 г. ответникът изискал писмени обяснения от ищеца относно броя на текущите оценки на учениците от дванадесети клас. Решаващият съд посочил, че в рамките на процедурата по чл. 193 КТ работодателят нямал задължение да прилага доказателства и да запознава работника с констатациите от проверките на други органи по случая. Установил още, че ищецът признал извършеното от формална страна нарушение, което последният отдал на лошата материална база в училището и метеорологичните условия в края на първия учебен срок. Въззивният съд счел за неоснователни защитните възражения на ищеца, като посочил, че материалната база и атмосферните условия в периода м. декември 2022 - м. януари 2023г. не били пречка да бъде проведено пето изпитване на учениците. Подобни задължения били вменени и на други учители по физическо възпитание и спорт, изпълнили съвестно своите задължения - например учителите Е. З. и Н. Б..

Въззивният съд приел, че при издаване на заповедта за уволнение работодателят спазил изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ и чл. 194, ал. 1 КТ. Преди налагане на наказанието той изискал писмени обяснения от работника и издал заповедта за уволнение в преклузивния двумесечен срок от откриване на нарушението на 27.02.2023 година. Окръжният съд счел заповедта за налагане на дисциплинарното наказание за мотивирана, тъй като в нея подробно и ясно било посочено в какво се изразява нарушението, кога, как и къде е извършено то. При определяне вида на наказанието работодателят отчел големия брой ученици, по отношение на които не били изпълнени задълженията за оценяване, както и наложеното на ищеца няколко месеца по-рано дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“.

При тези факти въззивният съд приел, че ищецът е извършил нарушение на трудовата дисциплина. Посочил е, че чл. 24 от Наредба № 11 от 1.09.2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците предвижда срочната и годишната оценка да се формират в съответствие с определеното в учебната програма съотношение между текущите оценки от устните, писмените и практическите изпитвания. Констатирал е, че според изискванията на Учебната програма по физическо възпитание и спорт, утвърдена от Министъра на образованието със Заповед № РД09- 1655/16.08.2018 г., минималният брой изпитвания, необходим за оформяне на срочна оценка на учениците, е пет, като тази заповед била публикувана на електронната страница на МОН. Позовал се е на писмените обяснения, в които ищецът признал, че бил запознат с тези изисквания. Ето защо въззивният съд приел, че касаторът е извършил нарушение на трудовата дисциплина, като е оформил срочна оценка на общо 46 ученика от двата класа без да е проведен необходимият брой изпитвания, а именно по пет на брой за всеки ученик.

Окръжният съд посочил, че наложеното наказание било съобразено с критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, тъй като извършеното било тежко нарушение на трудовата дисциплина и липсвали обстоятелства, които да изключват отговорността на работника, проявил небрежност при изпълнение на трудовите си задължения. Наличието на предходно наказание „предупреждение за уволнение“ обуславяло налагането в случая на най-тежкото дисциплинарно наказание. За неоснователен е приет доводът на ищеца, че работодателят нарушил разпоредбата на чл. 20 от Закона за защита от дискриминацията, тъй като липсвали данни при налагане на наказанието същото да е обусловено от конкретен дискриминационен признак по чл. 4 от ЗЗД. Без значение за дисциплинарното производство е счетено обстоятелството, че след налагане на наказанието „предупреждение за уволнение“ директорът на училището не бил указал съответната методическа подкрепа на ищеца.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Кои са критериите за определяне на дисциплинарно наказание при извършено нарушение на трудовата дисциплина?“;

2. „Длъжен ли е въззивният да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да прецени в съвкупност всички доказателства?“.

Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 163/13.06.2012 г. по гр. д. № 564/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 136/25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 120/13.04.2011 г. по гр. д. № 1333/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 112/07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 60166/06.07.2021 г. по гр. д. № 2405/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 192/18.03.2010 г. по гр. д. № 876/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 448/16.11.2011 г. по гр. д. № 1510/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 62/20.04.2021 г. по гр. д. № 2034/2020 г. на ВКС, III ГО Решение № 305/01.06.2010 г. по гр. д. № 620/2009 г. на ВКС, III ГО, Решение № 231/23.07.2012 г. по гр. д. № 1576/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 133/23.04.2015 г. по гр. д. № 5394/2014 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 29/10.03.2015 г. по гр. д. № 3149/2014 г. на ВКС, III ГО Решение № 207/24.06.2016 г. по гр. д. № 1123/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 213/29.01.2019 г. по гр. д. № 4469/2017 г. на ВКС, IV ГО (по първия въпрос), и Решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 83/24.07.2015 г. по гр. д. № 5585/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 372/17.03.2014 г. по гр. д. № 3731/2013 г. на ВКС, IV ГО (по втори въпрос).

Касаторът моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК като очевидно неправилно.

Въпросът за дължимата преценка по чл. 189 КТ е обуславящ крайните изводи по съществото на спора и покрива основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е формирана последователна практика на ВКС, намерила израз в сочените от касатора съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 136/25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 60166/06.07.2021 г. по гр. д. № 2405/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 448/16.11.2011 г. по гр. д. № 1510/2010 г. на ВКС, IV ГО, както и служебно известни на състава Решение № 263/24.11.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 227 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2011 г., III ГО, Решение № 167 от 14.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1102/2012 г., IV ГО и др. Според разрешенията в тези съдебни актове изводът на съда за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание на тежестта на допуснатото нарушение следва да се основава на комплексна преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; цялостното поведение на работника, като от съществено значение в тази насока е т. н. "дисциплинарно минало" на работника, наред със субективното му отношение към конкретното неизпълнение. В разглеждания случай въззивният съд е извършил тази преценка въз основа на установените по делото факти, като е приел липсата на обстоятелства, които да изключват отговорността на работника. Наличието на предходно наказание „предупреждение за уволнение“ за нарушение на чл. 1, ал. 2, т. 4 от Етичния кодекс на училищната общност – отново нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ, извършено преди по-малко от 3 месеца, въззивният съд приел за обуславящо налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 189 КТ. Преценявайки всички обстоятелства, при които е извършено деянието, в т. ч. броя на учениците (общо 46), които не са получили възможност за пето текущо срочно оценяване, той е приел, че нарушението следва да се квалифицира като тежко, поради което наложеното наказание е счетено за съобразено с критериите по чл. 189 КТ.

Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността йна фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно законността на уволнението, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е разгледал възражението на жалбоподателя относно начина на мотивиране на заповедта за уволнение, характера на нарушението, формата на вината, при която е извършено то, и налице ли е нарушение, допуснато от работодателя, на забраната по чл. 20 от Закона за защита от дискриминация. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в доказания размер от 2000 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III ГО,