Решение № 5451 от 8.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3443/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е въз основа на подадената въззивна жалба от ищцата Д. Г. Д., ЕГН ••••••••••, с която се обжалва Решение №9618/28.08.2022г. по гр.д. № 47926/2021г. на 58-и състав, СРС, в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените от нея срещу Н.и. за н.к.н. /“НИНКН“/ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за установяване незаконност и отмяна на прекратяване на трудов договор, обявено със Заповед № 12-426/23.06.2021 г., чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Директор“ на Н.и. за н.к.н. и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.225, ал.1 от КТ - за обезщетение в размер на 25 096, 50 лева за оставане без работа в периода 23.06.2021г.- 23.12.2021г. В постъпилата въззивна жалба се твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени от страната доводи във връзка с предмета на спора. Сочи се, че елемент от фактическия състав на прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 325, т.8 от КТ е успешното провеждане на валиден конкурс, като се излагат подробни съображения в тази насока. Твърди се, че членовете на конкурсната комисия не са притежавали необходимата квалификация в областта на опазване на недвижимото културно наследство към момента на обявяване на конкурса, като някои от тях не са били дори служители на Министерство на културата. Изразява се несъгласие с извода на съда, че задължително условие е поне двама, а не всички членове на комисията да са служители на министерството, като се поддържа, че същият противоречи на чл.95, ал.1 от КТ и чл.8, ал.2 от Наредба № Н-4/14.06.2007г. за провеждане на конкурсите на държавните културни институти. Посочва се също, че към момента на провеждане на конкурса вече са били изтекли повече от две години от петгодишния период на концепцията за развитие на института, което обстоятелство е опорочило изцяло процедурата, тъй като съгласно чл.5, ал.1 от Наредба № Н-4/14.06.2007г. концепцията се разработва от кандидатите за срока, за който възниква трудовото правоотношение на директора, следователно същата следва да обхваща петгодишния период, в рамките на който ще се изпълнява длъжността. Подчертава се, че този период не се определя по целесъобразност от работодателя, а е нормативно установен. Твърди се, че комисията е извършила оценка на представените концепции за развитие на НИНКН към момента на разглеждането им- 2021г., а не към момента, в който са писани- 2019г., като се поддържа, че оценяването на практически остарели концепции е незаконосъобразно и с оглед настъпилите изменения на законодателството в областта на опазване на недвижимото културно наследство. Отбелязва се, че конкурсната комисия е нарушила и задължението си да определи продължителността на процедурата, което е довело до провеждането в един неразумен срок. Обосновава се наличието на нарушение на принципа за равнопоставеност на кандидатите, като се твърди, че е допусната съществена разлика във времето, предоставено на всеки от кандидатите за изслушване и събеседване. Предвид изложеното се отправя молба за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат уважени. По делото не е постъпил отговор на въззивна жалба от ответника Н.и. за н.к.н.. Същият е подал частна жалба срещу Определение №32125/26.11.2022г., с което е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските, като не му е присъдена претендираната от него горница над сумата от 2 319, 48 лева с ДДС. В жалбата се поддържа, че за трите предявени иска минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г. е общо 2 583 лева без ДДС, а не както първоинстанционният съд е приел- 1 932, 90 лева с ДДС, като се излагат и съображения за наличие на правна и фактическа сложност на спора. Въз основа на изложеното се отправя молба за отмяна на обжалваното определение. В рамките на законоустановения срок въззивницата е представила отговор на подадената частна жалба, с който оспорва същата, като поддържа, че минимално дължимото според Наредба №1 от 09.07.2004г. възнаграждение е в размер на 1 932, 90 лева, както правилно е посочил районният съд. Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: От представения по делото Трудов договор №РД17-608/18.10.2013г., сключен на основание чл.68, ал.1, т.4 от КТ се установява, че на ищцата Д. Д. е възложено изпълнението на длъжността „Директор“ на НИНКН до заеманато въз основа на конкурс. Със Заповед №РД16-2/10.01.2019г. на основание чл.90, ал.1 и ал.2 и чл.91 от КТ, чл.18, ал.1 от Закона за културното наследство /“ЗКН“/, чл.7, ал.4 и ал.5 от Закона за закрила и развитие на културата /“ЗЗРК“/ и чл.3 от Наредба № Н-4 от 14.06.2007г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти /„Наредбата“/ е обявен конкурс за заемане на длъжността „Директор“ на НИНКН, като са посочени изискванията, на които кандидатите следва да отговарят и изискваната документация за участие в конкурса. Определено е конкурсът да се проведе чрез разглеждане на представените документи и концепция за развитието на НИНКН и събеседване. Видно от представената извадка, обявата е публикувана на 11.01.2019г. в справочник „Сега“. Със Заповед №РД16-52/27.08.2019г. на министъра на културата е определена комисия по допускане на кандидатите с председател И.К.- началник отдел НИНКН и членове: М.Б.- гл. юрк. в дирекция ПНДОП, Н.Е.- гл. специалист в дирекция АОЧР и Б.Н.- ст. експерт в отдел НКН в дирекция КНМИИ. Видно от Протокол от 18.09.2018г. документи за участие в конкурса са подали арх. П.П. и арх. Д. Д., като същите са допуснати до участие в процедурата. Представена е и Докладна записка от 03.06.2021г. от Е.Д.- директор на дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства“, от която се установява, че поради обявеното с Решение на НС извънредно положение на територията на РБ, както и последвалите мерки за ограничаване на разпространението на COVID-19 провеждането на конкурса е било възпрепятствано и отложено, като в тази връзка е отправено предложение до Министъра на културата за неговото подновяване. Със Заповед № РД16-45/10.06.2021г. на министъра на културата е определена комисия по оценяване на кандидатите с председател проф. д-р арх. Т.К.- представител на Камарата на архитектите в България и членове: Т.Б.- председател на Съюз на архитектите, доц. д.р арх. Й.К.- ръководител на катедра „История и теория на архитектурата“ в Архитектурен факултет на УАСГ, арх. Г.С.- председател Български национален комитет на ИКОМОС, Е.Д.- директор на дирекция КНМИИ, арх. Д.Д.- началник на отдел НКН, дирекция КНМИИ, Н.М.- гл. експерт в отдел НКН, дирекция КНМИИ, М.К.- И.- гл. юрк. в дирекция ПНДОП и Р. Г.- гл. експерт в отдел „Бюджет“, дирекция „БФСД“. Приети се оценъчните карти по чл.11, ал.3 от Наредба № Н-4 от 14 юни 2007 г., попълнени от всеки един от членовете на комисията, с поставени оценки на отделните кандидати. Представен е Протокол от 17.06.2021г., с който комисията е обявила за успешно издържал конкурса арх. П.П., като е предложила сключването на споразумение по чл.107 вр. чл.96 от КТ с него относно длъжността „Директор“ на НИНКН. По делото е прието входирано в Министерство на културата Писмо с вх. №94-00-262/21.06.2021г., с което издържалият конкурсната процедура П.П. изразява съгласие да бъде назначен на длъжността „Директор“ на НИНКН. Със Заповед №РД12-426/23.06.2021г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.8 от КТ, считано от датата на издаване на заповедта. Видно от направеното отбелязване, същата е връчена на Д. Д. на същата дата. Представено е и Споразумение №РД12-427/23.06.2021г., сключено между Министерство на културата и П.П., с което са уточнени условията на възникналото въз основа на конкурс трудово правоотношение за заемане на длъжността „Директор“ на НИНКН. Представено е и трудовото досие на ищцата, както и останалата документация от Министерство на културата относно проведения конкурс. Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от правна страна: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо, като по отношение на неговата правилност във връзка с наведените от въззивницата доводи съдът намира следното: Предмет на първоинстанционното производство са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на предходно заеманата длъжност и за присъждане на обезщетение за времето, през което служителката е останала без работа поради уволнението При така предявените искове в тежест на ищеца е да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника- работодател, неговото прекратяване, размерът на последното брутно трудово възнаграждение за месеца преди уволнението, както и че в резултат на него е останал без работа за срок до шест месеца. В тежест на ответника е да установи законността на уволнението съобразно основанието, на което е извършено, а именно чл.325, ал.1, т.8 от КТ /с постъпване на работа на работника или служителя, който е избран или е спечелил законосъобразно проведен конкурс за длъжността/, както и спазване на процедурата за прекратяване, в случая- с писмена заповед с посочено конкретно основание за уволнение, която е подписана от надлежно упълномощен представител на ответника. Съгласно константната съдебна практика в рамките на производството по разглеждане на исковете първоинстанционният съд няма право да обсъжда и разглежда твърдения за факти, осъществили се преди тяхното депозиране, които ищецът не е предявил. Той не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно на факти, които опорочават или погасяват спорното потестативно право, ако не са посочени от ищеца в исковата молба, а още по-малко такова право има въззивният съд – чл.266 ал.1 от ГПК. В случая ищцата още в подадената от нея искова молба излага доводи относно незаконосъобразността на извършеното уволнение, които са във връзка с проведената конкурсна процедура, част от които поддържа и пред настоящата инстанция. Следователно предмет на проверка в настоящото производство са именно твърдените от страната пороци при провеждане на конкурсната процедура. В тази връзка следва да бъде посочено, че в производството по чл. 344 от КТ съдът проверява единствено законосъобразността на проведената конкурсна процедура и не преценява знанията и способностите на участниците. Решението на комисията по провеждане на конкурса, с което е поставена оценка на кандидатите, не подлежи на съдебна проверка, доколкото преценката за професионална подготовка и необходимите за заемане на длъжността качества на кандидатите е въпрос на целесъобразност. Оценяването на кандидатите и тяхното класиране е изцяло в дискрецията на конкурсната комисия. Когато лицето, спечелило конкурса, отговаря на изискванията за заемане на длъжността и е оценено най-високо от комисията при спазване на установените правила, съдът не може да обяви конкурса за незаконен /така Решение № 200 от 20.11.2019 г. по гр. д. № 792/2019 г., ГК, III ГО на ВКС; Определение № 60690 от 12.10.2021 г. по гр. д. № 3683/2021 г., ГК, III ГО на ВКС; Решение по гр. д. № 1723/2002 г. ГК, III ГО на ВКС; Решение по гр. д. № 883/2010 г. ГК, IV ГО на ВКС/. Длъжностите, които се заемат с конкурс, могат да бъдат определени в закон, акт на Министерския съвет или министър - чл. 90, ал. 1 от КТ. Съгласно чл. 5, ал. 3 и, ал. 4 от Закона за закрила и развитие на културата /ЗЗРК/ правоотношенията на директорите на държавни културни институти възникват въз основа на конкурс по КТ, който се провежда по ред, определен в наредба, издадена от министъра на културата. Въз основа на тази разпоредба е издадена и Наредба №Н-4 от 14 юни 2007г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти /„Наредбата“/, в която е определен редът за провеждане на конкурс за заемане на длъжностите „Директор“ на държавен културен институт, „Директор“ на държавен културен институт с национално значение и „Директор“ на български културен институт в чужбина. От представените писмени доказателства се установява, че със Заповед №РД16-2/10.01.2019г. на министъра на културата е обявен конкурс за заемане на длъжността „Директор“ на НИНКН. Допуснати до участие в него са ищцата арх. Д. Д. и арх. П.П.. В подадената от първата въззивна жалба са изложени, на първо място, твърдения относно незаконосъобразността на състава на назначената комисия. По отношение на тях съдът намира, че следва да посочи, че съгласно чл. 6 от Наредбата министърът на културата назначава със заповед комисия, която преглежда постъпилите документи и изготвя протокол за допуснатите и недопуснати кандидати до участие в конкурса. Видно от представената по делото Заповед №РД16-52/27.08.2019г., министърът на културата е определил комисия по допускане на кандидатите, чийто състав отговаря на изискванията на ал. 2 от посочената разпоредба, а именно да включва служител от звеното, отговарящо за човешките ресурси /Н.Е.- гл. специалист в дирекция АОЧР/, служител от дирекцията от специализираната администрация на Министерство на културата, отговарящо за съответното културно звено / И.К.- началник отдел НИНКН, Б.Н.- ст. експерт в отдел НКН в дирекция КНМИИ/ и служител с юридическо образование /М.Б.- гл. юрк. в дирекция ПНДОП/. Съгласно чл. 8 от Наредбата самият конкурс се провежда от друга комисия, назначена отново от министъра на културата, като изискванията към нея са да се състои най-малко от 7 души, включително външни специалисти, които да притежават необходимите професионална квалификация и опит, за да извършат преценка на професионалните и деловите качества на кандидатите. В ал.2, т.1 от посочената разпоредба е уредено и задължителното участие на определени специалисти в състава на комисията, което изискване според настоящият въззивен състав в случая е спазено, а именно: представител на дирекцията от специализираната администрация на Министерство на културата, отговарящо за съответното културно направление /Е.Д.- директор на дирекция КНМИИ, арх. Д.Д.- началник на отдел НКН, дирекция КНМИИ, Н.М.- гл. експерт в отдел НКН, дирекция КНМИИ /, служител или лице с юридическо образование /М.К.-И.- гл. юрк. в дирекция ПНДОП/ и представител на дирекцията на Министерство на културата, отговаряща за финансиране на държавните културни институти /Р. Г.- гл. експерт в отдел „Бюджет“, дирекция „БФСД“/. От изложеното следва, че императивните изисквания за състава и на двете комисии са спазени. Доколкото законодателят не е уредил други задължителни изисквания относно членовете на комисията, съдът намира, че въпросът относно тяхната квалификация и опитност е оставен на преценката на назначаващия ги орган, като същият не подлежи на контрол в рамките на настоящото производство. Същевременно твърдението на жалбоподателката, че някои от членовете на комисията не са били служители на Министерство на културата се явява неоснователно, тъй като в чл. 8, ал.1 от Наредбата изрично се посочва, че част от тях могат да са външни специалисти и това обстоятелство само по себе си не ги прави негодни да оценяват представените от кандидатите концепции за развитие на института, както и тяхната професионална подготовка. Във връзка с част от доводите във въззивната жалба следва да бъде посочено, че видно от конкурсната документация, процедурата по избор на директор на НКНКН се е проточила във времето поради създалата се извънредна обстановка в страната вследствие пандемията от COVID-19. В случая поради обективните пречки, наложени от бързото разпространение на вируса, етапът на допускане на кандидатите до участие в конкурсната процедура е отдалечен времево от самото провеждане. Само по себе си това обстоятелство не е в състояние да опорочи конкурса, стига да са спазени императивните изисквания на закона. Твърдението на жалбоподателката, че част от членовете на комисията не са били служители на Министерство на културата към момента на обявяване на конкурса са неотносими към законосъобразността на процедурата, стига към момента на определянето им за членове в комисията същите да са упражнявали изискуемите от закона служебни функции. В случая, както бе посочено по-горе, съставът на комисиите е отговарял на съответните законови изисквания към момента на тяхното определяне, като от приетите по делото доказателства не се установяват обстоятелства, които да поставят под съмнение този извод на съда. Времевата отдалеченост на двата етапа от конкурсната процедура е довела и до неакуталност на представените от кандидатите концепции, като във въззивната жалба се поддържа, че това обстоятелство представлява съществено нарушение на императивната разпоредба на чл.5, ал.1 от Наредбата, съгласно която концепцията се разработва от кандидатите за срока, за който възниква трудовото правоотношение на директора. Настоящият въззивен състав намира изложеното в тази връзка за неоснователно, като споделя аргументите на първоинстанционния съд относно равнопоставеността на участниците, включително и по отношение на актуалността на изготвените от тях концепции. Същите са били представени на един и същи етап от процедурата, а именно с документите по допускане до участие в конкурса. Следователно тяхното оценяване в по-късен момент се е отразило еднакво неблагоприятно и на двамата участници, като не е довело до превес на единия от тях. Същевременно следва да бъде отбелязано, че с всеки от участниците е проведено и събеседване, в рамките на което съгласно чл.11, ал.3 от Наредбата те са имали възможност устно да изложат своите идеи за развитие на института, в това число и като ги съобразят с изтеклия период от време и настъпилите промени. Във връзка със самото събеседване са наведени доводи от жалбоподателката за липсата на равнопоставеност между двамата участници по време на провеждане на изслушванията им пред комисията, като е акцентирано върху различната им продължителност. Същевременно конкретни доказателства в тази насока не са ангажирани, като посочените линкове към интернет сайт, на който се твърди, че се съдържа запис на събеседванията, не са годни доказателствени средства по смисъла на ГПК. Въпреки това следва да бъде отбелязано, че в Наредбата не е посочена конкретна продължителност на събеседването с всеки кандидат, поради което това е въпрос, който се решава от самата комисия съобразно конкретиката на всеки отделен случай. Нещо повече, съгласно чл.11, ал.3 от Наредбата всеки от членовете на комисията може да задава допълващи и уточняващи въпроси, без да е посочено ограничение на техния брой. Също така съдът намира, че по-продължителното събеседване с един от кандидатите не води автоматично до извод за неравнопоставеност или предубеденост на комисията, тъй като същото може да се дължи на редица различни обстоятелства. Въз основа на изложеното, съдът намира проведената конкурсна процедура за законосъобразна, поради което и предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява неоснователен. Доколкото искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване на уволнението за незаконно е предпоставка за уважаването на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението работа и присъждането на обезщетение за оставането без работа, то предвид отхвърлянето на първия, останалите се явяват неоснователни само на това основание. Предвид съвпадението в крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Относно разноските в настоящото производство: С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна, която претендира 15 лева- държавна такса по подадената частна жалба и 5 400 лева с ДДС възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция. В рамките на законоустановения срок е направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар от насрещната страна, което съдът намира за основателно, доколкото пред съдебната въззивна инстанция производството се е развило в рамките на едно съдебно заседание и без събиране на нови доказателства. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №1/2004г. минималното възнаграждение за защита по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, както и по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ, но само когато са предявени самостоятелно, е в размер не по-малко от минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ. Съгласно чл.7, ал.1, т.3, пр.3 от Наредбата, минималното възнаграждение за други неоценяеми искове с предмет трудов спор е в размер на 200 лева, а за трудови дела с определен интерес - съобразно, ал.2 на чл.7 от Наредбата. От текста на Наредбата следва, че когато исковете по чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ /за отмяна на уволнение и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност/ са предявени при условията на обективно съединяване, минималното адвокатско възнаграждение по делото е в размер общо на една минимална работна заплата, а възнаграждението по иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ за обезщетение по чл.255, ал.1 от КТ се определя по реда на чл.7, ал.2 от Наредбата, независимо дали е предявен самостоятелно или при условията на обективно съединяване с исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ /така Определение №821 от 23.12.2015г. по ч.гр.д. №5438/2015г., ГК, IV ГО на ВКС/. В настоящия случай не е представен договор за правна защита и съдействие пред въззивната инстанция, в който страните по него да са уговорили основанието, размера на адвокатското възнаграждение и начина на плащане, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не се дължи и присъждане на възнаграждение на процесуалния представител на страната. По подадената частна жалба: Предмет на разглеждане в настоящото производство е и депозираната от Н.и. за н.к.н. частна жалба срещу Определение №32125/26.11.2022г., с което е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските. Основният довод относно неправилността на обжалвания съдебен акт е относно определения от съда минимален размер на дължимото пред първата инстанция адвокатско възнаграждение. Предвид гореизложеното относно начина на определянето му съдът намира, че същото е правилно изчислено от районния съд. Съобразявайки датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, а именно 06.12.2021г., настоящият въззивен състав намира, че минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение за защита по предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ съгласно Наредбата е 650 лева. Съответно по иска правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ съгласно чл.7, ал.2 от Наредбата /редакция ДВ, бр. 68 от 2020 г./ е 1 282, 90 лева или общо по трите обективно кумулативно предявени искове е в размер на 1932, 90 лева без ДДС или 2 319, 48 лева с ДДС, както правилно е определил и районният съд. Така мотивиран, съдът