Решение № 531 от 5.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5403/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение №20076139/24.01.2023 г., постановено по гр.д. №20646/2021 г. по предявени от М. Р.ов А. искове с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 264, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е осъдил ответника „У.Е.-У. Црт.“ - чуждестранно АД, извършващо дейност в България чрез „У.Е.-У. Црт“ – клон България да заплати на ищеца следните суми: 1) сумата от 17 653, 25 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за международни полети, изпълнени в периода в периода от 01.04.2018г. до 15.04.2020г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба — 13.04.2021 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 18 261, 17 лв. или за сумата от 607, 92 лв., като неоснователен; 2) 2013, 43 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници в периода от 01.03.2018г. до 31.08.2019 г. и от 01.11.2019 до 15.04.2020 г. вкл. за общо 14 дни, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 13.04.2021 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за остатъка до пълния му предявен размер от 2 505, 00 лв като неоснователен; 3) сумата от 468, 81 лв., представляваща законна лихва за забава при плащането на главницата по чл. 264, ал. 1 от КТ, дължима за периода на забава от 10.04.2018 г. до 09.04.2020 г. включително. Съдът е отхвърлил предявените от М. Р.ов А. искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 1) сумата от 844, 80 лева, представляваща „секторно плащане“, както и обезщетение за забавеното плащане в размер на 256, 80 лева; 2) за заплащане на „възнаграждение за кацане” в размер на 13 639, 85 лв., дължими за периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2019 г. и от 01.11.2019 г. до 15.04.2020 г. както и обезщетение за забава им в размер на 2771, 63 лв. за периода от падежа на всяка едно отделно плащане до 09.04.2020 г.; 3) за заплащане „възнаграждение за разстояние“ в размер на 4246, 79 лв., представляващо неоснователно удържана сума от ответника от начислените „плащания за разстояние“, в периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2019 г. и от 01.11.2019 г. до 15.04.2020 г., както и съответното на същата обезщетение за забава в размер от 767, 47 лв., дължимо за периода от падежа на всяка едно отделно плащане до 09.04.2020 г.; 4) за заплащане на дължимо възнаграждение по чл. 177, ал. 1 от КТ в размер на 13 586, 21 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищеца е ползвал платен годишен отпуск в периода от 19.04.2017 г. до 15.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба — 13.04.2021 г. до изплащане на вземането. Отхвърлил е и предявените при условията на чл. 212 ГПК инцидентни установителни искове за недействителност на клаузи от трудовия договор от 19.04.2017 г. и Анекс №1/08.04.2018 г. и Анекс №2/21.05.2019 г., г., сключени между М. К. А. и „У.Е. — Унгария Црт.” — чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез „У.Е. — Унгария ЦРТ — клон България“, ЕИК ••••, регламентираща вида и начина на заплащане на т.нар. „секторно възнаграждение“, „възнаграждение за кацане“ и „възнаграждение за разстояние“. Съдът е разпределил отговорността за разноски съобразно изхода на спора. Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част по исковете с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177 КТ и чл. 86 ЗЗД в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца М. А.. В нея се излагат твърдения за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Счита, че искът по чл. 74, ал. 4 КТ бил отхвърлен неоснователно, тъй като първоинстанционният съд неправилно бил приложил чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Неправилно било приемането на първоинстанционния съд, че в израз на свободата на договаряне страните се били съгласили да не се заплащат първите два сектора от всеки ден, като това плащане да не се включва в изчисляването на брутното трудово възнаграждение за целите на определяне на дължимото възнаграждение по чл. 177 КТ. Неправилно съдът бил приел, че възнаграждение за първите два сектора едновременно не се дължи и е заплатено по формата на командировъчни пари, доколкото същото съдържа логическо противоречие. По този начин ответното дружество било нарушило забраната на чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ да се заменя основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения, доколкото посочените възнаграждения за сектор и за кацане, изплатени като командировъчни, не били включени в осигурителния доход на работника. Обстоятелството, че в разпоредбата чл. 11д) е използван израза „се включва“ вместо „замества“, какъвто е реалният ефект, не означава, че работодателя реално не изплаща трудовото възнаграждение или уговорено обезщетение в пълен размер, защото не изплаща част от уговорената заплата, поради това, че извършва други плащания за труд. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че възнаграждението за разстояние и възнаграждението за кацане са нещо различно от „възнаграждение над основната заплата“ по смисъла на чл. 16, ал. 2, т. 1 и чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. Посочените възнаграждения не могат да се квалифицират като „бонуси“, условията за получаване на които се определят по усмотрение на работодателя. Работодателят не можел едностранно да реши, че начислените възнаграждения за кацане и за разстояние ще се умножават по коригиращ коефициент, в резултат на което сумата за плащане ще бъде по-ниска от размера на изработените и начислени възнаграждения за кацане и за разстояние. Работодателят не можел да поставя изплащането на „заработките“ на ищеца в зависимост от това дали дружеството заплаща командировъчни пари или не. Страните по трудовото правоотношение не можели да уговарят, че основната заплата или възнаграждението над основната заплата по чл. 16, ал. 2, т. 2 НСОРЗ няма да се изплаща по една или друга причина. Въпреки наведените в първоинстанционното производство доводи за недействителността на посочените клаузи, респ. за основателността на иска за заплащане на неизплатено възнаграждение по чл. 177 КТ съдът изобщо не ги бил обсъдил. Съдът не бил обсъдил всички доказателства по делото, вкл. политиката (вътрешните правила) за възнагражденията на пилотите и фишовете за работна заплата, което му било попречило да определи правилно характера на претендираните възнаграждения за кацане и за разстояние. В отговора на въззивната жалба, подаден от ответното дружество, се развиват аргументи за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част. Навежда твърдения за недопустимост на жалбата, доколкото се предявявали обективно съединени искове за недействителност на три договорни клаузи, а в жалбата било посочено само, че се обжалва решението единствено за един от исковете – „инцидентният установителен иск“. Навеждат се аргументи за недопустимост на цялото производство доколкото „У.Е.-У. Црт.“ не било работодател на ищеца, следователно и не било надлежният ответник. На следващо място, сочи, че правилно СРС бил приел, че уговорката за т. нар. "секторно плащане", което се дължало след втория прелетян за деня сектор, не противоречи на закона. Ищецът твърдял, че щом работодателят бил предвидил, че ще се дължи секторно плащане за всеки сектор, то не можело да се уговаря, че плащането за първите два сектора се включва в основната заплата, защото при смесена система на плащане /повременна и според изработеното/ не можело едно плащане да е както част от повременната система /да се включва в основната заплата/, така и да е част от сделната система /да е "секторно плащане"/. "Секторните плащания" били специфични за този работодател плащания и негово било правото да определи кога и при какви условия ще се плащат /а и имало съгласие на служителя на това/. Невярно било твърдението, че работодателят бил предвидил, че всеки сектор /включително първи и втори/ ще се плаща. Точно обратното – работодателят изрично бил предвидил, че "секторно плащане" се дължало само след втория приключен сектор за деня. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че на ищеца не се дължат "секторни плащания" за първите два прелетени сектора всеки ден, тъй като клаузите в договора, които определяли как и при какви условия се дължи такова допълнително плащане са действителни. Неправилно жалбоподателят твърдял, че възнаграждение за кацане му се дължало за всяко излитане и кацане. Според анексите към трудовите договори, такова възнаграждение се заплащало като разлика между прелетените сектори за деня умножени по сумата за „възнаграждение за кацане“ и дължимите командировъчни за деня. Т.е. плащало се такова възнаграждение ако тази разлика е положително число, в противен случай се изплащали само дневните командировъчни пари. Невярно било твърдението, че с командировъчните пари са се изплащали бонусите. Бонуси имало, те са били изплащани на ищеца, но до размера на уговореното и изработеното. Българското законодателство не забранявало работодателят да определя формула за изчисляване на дължими допълнителни възнаграждения в зависимост от икономическия си модел или общите разходи за служителя. Първообраз на възнаграждението за кацане било секторното възнаграждение, което се дължало след втория прелетян сектор за деня и която уговорка се приемала за действителна от съдилищата. На практика при възнаграждението за кацане се постигал същия модел, доколкото настъпвала изискуемост за такова възнаграждение след втория прелетян сектор за деня, тъй като изплащаните дневни командировъчни пари били в размер на 30 евро. Относно иска за заплащане на удържаните суми от възнаграждението за разстояние според ответника правилно първоинстанционният съд бил приел, че сумата е правилно начислена с оглед уговорения в Политиката за определяне на възнаграждението коефициент за държава. Правилно първоинстанционният съд бил зачел волята на страните, че посочените възнаграждения имат характер на „бонуси“, т.е. същите са с непостоянен характер и не следва да се включват в базата за изчисляване на възнаграждение по чл. 177 КТ. Ето защо моли съда да остави в сила атакуваните части от решението. В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответника „У.Е.-У. Црт.“ срещу осъдителни части на първоинстационното решение. Във въззивната жалба се излагат аргументи за недопустимост на производството доколкото не било образувано срещу надлежен ответник. Поради това моли въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството. В случай че съдът приеме, че производството е допустимо, излага аргументи за неправилност на атакуваните осъдителни части от решението. Неправилно съдът бил приел, че приложима към процесния случай е разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина, вр. чл. 215, ал. 2 КТ, доколкото по делото било безспорно, че ищецът не въздухоплава на летателно средство под български флаг. В случая била приложима разпоредбата на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ, която давала право на работодателя да определя размера на дължимите командировъчни пари, поради което неправилно съдът приел, че на ищеца му се дължали командировъчни в размер от 80 евро на ден. Неправилно съдът приел, че се третират по различен начин пилотите, които въздухоплават под чужд флаг в сравнение с тези, които плават под български, както и че НСКСЧ определя фиксиран размер на командировъчните, доколкото наредбата определя единствено максимален размер – до 80 евро. Относно осъдителната част на решението по иска по чл. 264 КТ за заплащане на положения труд по време на официални празници, ответникът излага, че на ищеца такова възнаграждение е било заплатено и то е било включвано ежемесечно в размера на брутното му трудово възнаграждение – напр. С договора от 2017 г. било уговорено годишно брутно възнаграждение за работа по време на официални празници в размер на 900 евро, което впоследствие е променяно с анексите към договора. Поддържа, че реално заплатеното по този начин възнаграждение надхвърля размера на дължимото се на ищеца възнаграждение, изчислено от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. В отговор на така депозираната от ответника въззивна жалба, ищецът излага твърдения за правилност и обоснованост на решението в обжалваните части. Поддържа, че съгласно чл. 14 от Закона за защита от дискриминация работодателят следва да предвиди равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Ответникът не бил доказал, че през процесния период са съществували специфични експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове, които евентуално биха могли да обосноват отклонение от приложимия минимален размер на командировъчните. Първоинстанционният съд се бил съобразил с практиката на ВКС по спорния въпрос. Несъответно на събраните по делото доказателства било твърдението на ответника, че за процесния период същият бил определил и изплащал командировъчни в размер на 30 евро на ден, доколкото от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза се установявало, че ответникът е изплащал ежемесечно командировъчни пари в размер равен на сумата на дължимото от същия „възнаграждение за кацане“, намалено с коефициент за държавата. Посочената констатация съответствала на поддържаната от ищеца теза, че ответникът се е опитал с едно плащане да погаси две различни по характер задължения за плащане на уговорено между страните секторно плащане, респ. възнаграждение за кацане и задължение за плащане на командировъчни пари. Правилно първоинстанционният съд бил определил, че на ищеца се дължи и възнаграждение за положения от него труд по време на официални празници, противно на твърдението на ответника, че такова вече е било заплатено. Кодексът на труда не предвиждал възможност за предплащане на неизвестно по размер възнаграждение по чл. 264 КТ. Предвид изложеното моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира разноски. В срока по 248, ал. 3 ГПК е постъпила частна жалба от „У.Е.-У. Црт.“ срещу определението на съда, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В частната жалба се поддържа, че претендиралият размер на адвокатското възнаграждение отговарял на минималния такъв по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размер на адвокатските възнаграждения, в редакцията й в сила към постановяване на решението. Според чл. 2, ал. 5 от наредбата, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнаграждението се определяло съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. Следователно в частност минималният размер на адвокатското възнаграждение възлизал на 10366, 16 лева без ДДС, а пропорционално на отхвърлената част от исковете възлизал на 7255, 28 лева, като съобразно фактическата и правна сложност на делото претендираният адвокатски хонорар в размер на 7601, 82 лева не бил прекомерен. Според жалбоподателя общият дължим размер разноски за заплатен адвокатски хонорар, пропорционален на отхвърлената част от исковете бил точно претендираният размер от 7601, 82 лева. Това била реално понесената от ответника „У.Е. Унгария Црт.“ вреда, която била пряко следствие от заведените от ищеца неоснователни искове. Предвид изложеното моли съда да отмени определението на първоинстанционния съд, постановено в производството по чл. 248 ГПК, както и да присъди на „У.Е. Унгария Црт.“ пълния претендиран размер на разноските за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция в размер на 7601, 82 лева. Ответникът по частната жалба М. А. счита, че първоинстанционното определение следва да бъде потвърдено. Намира, че уважаването от страна на първоинстанционния съд на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от ищеца, нямало за цел да омаловажи труда на адвоката, а било израз на принципа за социалната справедливост и достъп до правосъдие, като в същото време не рефлектирало в отношенията между адвокат и клиент. Претендираният от ответника размер надвишавал значително минималния размер, съобразно наредбата, определен към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител, докато размерът претендиран от ответника намирал приложение към договори за правна защита и съдействие, сключени на и след 08.11.2022 г., какъвто процесният договор не бил. Нещо повече, последното проведено по делото заседание пред първата инстанция било на 02.08.2022 г., т.е. също преди влизане в сила на измененията в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размер на адвокатските възнаграждения. Неоснователна била и претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение за явяване в повече от две съдебни заседания по делото. От представената фактура ставало ясно, че такова възнаграждение не е било уговорено и заплатено от ответното дружество. Правилно съдът бил приложил разпоредбата на §2а от Наредбата, доколкото от представената фактура било видно, че адвокатското дружество не е начислило на ответника ДДС, респективно такъв не е бил платен от него. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане инцидентни установителни искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, както и искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 264 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Установено е по делото въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че за периода от 19.04.2017 г. до 15.04.2020 г. страните първоначално са били обвързани от договор за курс за първоначално обучение и заетост, съгласно който служителят се задължил да премине курс за обучение на пилоти за летене на самолетите, експлоатирани от авиокомпанията, като след изпълнение на определени условия, посоченият договор автоматично се трансформира в трудов договор за неопределено време, като служителят ще заема длъжността „пилот на самолет, първи офицер“. Съгласно чл. 11 от трудовия договор от 19.04.2017 г. работодателят се е задължил да заплаща на ищцата брутна годишна заплата в размер на 13020 евро, а считано от 37- мия месец от работата, заплата в размер на 18 000 евро, платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време. Между страните било постигнато съгласие, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща на служителя така нареченото "секторно плащане", като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 11б) и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, бил 27 евро/бруто/, която сума следвало да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително. Уговорено било също така, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя – чл. 11е, абзац 3. С анекс от 08.04.2018 г. страните се уговорили дължимия на служителя годишен размер на брутното трудово възнаграждение да се промени на сумата от 16020 евро, платими на 12 равни месечни суми, в зависимост от действителния брой месеци работа. Съгласили се също така секторното възнаграждение, дължимо съгласно чл. 11б) от договора от 19.04.2017 г. да се замени от следните възнаграждения: 1) възнаграждение за разстояние, което работодателят заплаща като бонус след всеки завършен полет от служителя на неговата длъжност, което е уговорено в размер на 0, 022 евро за всеки километър от всеки полет; 2) заплащане за кацане, което се изплаща от работодателя като бонус след всеки планиран и изпълнен стандартен сектор, което означава завършването на едно излитане и едно кацане; ако съгласно приложимото законодателство заплащането на ден (платими дневни пари) би трябвало да бъде платено по отношение на такова възнаграждение за кацане, това възнаграждение се включва в размера на възнаграждението за кацане. Съгласно анекса, заплащането за разстояние и заплащането за кацане не се включват при изчисляване на бонус, който трябва да бъде изплатен на служителя по отношение на всеки период, когато служителят не изпълнява задължение за летене. Заплащането за разстояние и за кацане са бонуси и не заместват или включват никакво обезщетение или възстановяване на разходи, които могат да се дължат на служителя. С анекс от 31.05.2018 г. страните са се уговорили да променят основното място на работа на служителя от летище Варна на летище София. С анекс от 21.05.2019 г. е променена заеманата от ищеца длъжност на „пилот на самолет, Старши Първи офицер“, уговорен е размер на годишното брутно трудово възнаграждение в размер на 21020 евро. Уговорено е също така да се увеличат размерите на възнагражденията за разстояние и за кацане, съответно на 0, 038 евро на всеки километър от всеки полет и 19 евро за всеки сектор, т.е. едно излитане и едно кацане. Видно е от заключението на вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно- счетоводни експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, че през процесния м. март 2018 г. ищецът е прелетял 16 сектора, като за тези сектори са начислени общо 432 евро или 844, 92 лева, които са заплатени на ищеца. За периода м.04.2018 г. – м. 04.2020 г. дължимите възнаграждения за разстояние са определени на база прелетени километри по месеци, като съгласно изчисленията на вещото лице дължимата сума е в размер на 38247, 13 лева, които са били начислени във ведомостите за заплати, като от посочените суми са удържани 10%, като реално заплатените суми са в размер на 34422, 40 лева. В периода м.04.2018 г. – м.04.2020 г. работодателят бил заплатил на ищеца дневни пари в размер на 12543, 53 лева, които са начислени на работника като необлагаеми суми за кацания, като изчислените от вещото лице дължими суми съобразно изпълнените от ищеца сектори са в размер на 11973, 20 лева. Дължимите на ищеца командировъчни пари съгласно на НСКСЧ /по 80 евро на ден/ възлизали на 30193, 78 лева, като разликата между дължимите командировъчни пари и платените на ищеца била в размер на 17653, 25 лева. Ответникът заплатил на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 108 дни в размер на 14897, 63 лева, като при включване в базата за изчисляването му на дължимите възнаграждения за разстояние и възнаграждение за кацане обезщетението възлизало на 28483, 84 лева и неплатената част от него била в размер на 13586, 21 лева. Дължимото възнаграждение за работа на ищеца на официални празници през процесния период /положен труд в 14 празнични дни/ било в размер на 2013, 43 лева, а обезщетението за забава в размер на законната лихва – 491, 44 лева. Възражението на ответника за недопустимост на обжалваното решение се явява неоснователно, поради следните съображения: Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 357 КТ, надлежни страни по трудови спорове относно възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение са работникът /служителят/ и работодателят. Процесният спор е трудов и засяга правната сфера както на работника, който го инициира в защита на своите права, така и на работодателя. Надлежната пасивна легитимация принадлежи на работодателя, с когото е създадено трудовото правоотношение. В § 1, т. 1 от ДР на КТ се съдържа дефиниция на понятието "работодател" и това е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. В разглеждания случай няма съмнение, че трудовото правоотношение е възникнало между ищеца и ответното дружество, който извод следва от съдържанието на представените по делото трудови договори и анекси към тях, в които изрично е посочено, че са сключени от "У.Е. - Унгария Црт." – чуждестранно търговско дружество /АД/. Следователно качеството на работодател на ответното дружество обуславя участието му като надлежна страна по делото, респ. постановеното спрямо него решение е допустимо (в този смисъл Решение № 25 от 14.03.2022 г. на ВКС по гр. дело № 1728/2021 г., III г. о., ГК). Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира следното: По отношение на инцидентните установителни искове по чл. 74, ал. 4 КТ: Съгласно чл. 74, ал. 1 и 4 КТ, трудов договор или само отделна клауза от него са недействителни, когато противоречат на закона или на колективен трудов договор или ги заобикалят. Ищецът е оспорил валидността на клаузата на чл. 11д) от Договора за курс за първоначално обучение и заетост от 19.04.2017 г. с твърденията, че същата противоречат на императивните разпоредби на чл. 242 и чл. 247 КТ, вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, както и клаузите от Анекс от 08.04.2018 и Анекс от 21.05.2019 г., регламентиращи замяната на секторното възнаграждение с възнаграждения за кацане и за разстояние, както и определянето на условия за изплащането им по същите съображения. Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система за заплащане на труда. Възмездността е съществена характеристика на трудовото правоотношение, като правилото на чл. 242 КТ е от публичен ред и не може да бъде дерогирано от страните по трудовото правоотношение. Съгласно чл. 247, ал. 1 КТ, размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното. Първият критерий се свежда до продължителността на работното време като измерител на количеството труд, а вторият – се свежда до определени количествени и качествени параметри на дължимия трудов резултат. Тези два критерия са определящи за деференциацията на системите на заплащане на труда – повременна (изградена върху първия критерий) и сделна (изградена върху втория критерий), като възможни и комбинации между двете системи според целените резултати от съответния вид работа. Нормата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ въвежда забрана за замяна с колективен или индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания, а разпоредбата на чл. 16, ал. 2 НСОРЗ установява правило за изчисляване на брутната работна заплата на работниците и служителите. Настоящият съдебен състав намира, че оспорената клауза е действителна, както правилно е приел и СРС, поради следните съображения: В сключения между страните договор от 19.04.2017 г. страните са уговорили ищецът да получава брутна работна заплата в размер на 13020 евро годишно, платимо на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на действително отработените месеци, в която се включват всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими съгласно КТ, а именно – основна заплата: брутна сума в размер на 8203 евро годишно, т. е. 683, 58 евро на месец; брутна фиксирана сума в размер на 651 евро годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 КТ /извънреден труд/; брутна фиксирана сума в размер на 1302 евро годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е бил извикан на работа по време на режим на готовност /дежурства и време на разположение/; брутна фиксирана сума в размер на 1953 евро годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени /работа на смени/ и брутна фиксирана сума в размер на 911 евро годишно за прослужено време /трудов стаж и професионален опит/. Съгласно атакуваната разпоредба на чл. 11д) от договора, страните се договарят и признават, че размерът на първите два планирани и завършени сектора за всеки ден се счита за включен в размера на основната брутна заплата на служителя по чл. 11б) и в) и работодателят няма да извършва отделни плащания за тези сектори. В разглеждания случай при осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на спорните клаузи, осъществените от ответника плащания, които са били приети от ищеца, както и на нормата на чл. 13 НСОРЗ, въззивният съд приема, че действителната воля на страните е била "секторното заплащане" с оглед броя на планираните и завършени сектори на ден да бъде разделено на два компонента: 1) 1-ви и 2-ри сектор (първите два сектора), за които се заплаща основна брутна заплата и 2) следващите сектори – 3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н., за които се заплаща допълнително възнаграждение съобразно уговорената ставка, като последното като част от общото възнаграждение, без всякакво съмнение се дължи всеки месец за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи – плащането му е било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството на вложения труд. Тези плащания за 3-ти и следващите сектори са били и добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищеца. Естеството на основанието за заплащането им, предвид специфичния характер на процесните трудови договори, налага извода, че те са сигурни и предвидими, като без значение е различният им месечен размер (тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети) – така Решение № 50233 от 6.06.2023 г. на ВКС по гр. дело № 330/2022 г., IV г. о., ГК. В този смисъл не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорената клауза не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размерът на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа. Следва да се посочи също така, че няма законова пречка основната работна заплата за бъде разделена на две или повече части – едната част е гарантираният минимум за отработеното време, а останалата част е определена според количествени показатели, интензивността на труда, т.е. заплащането да се определя от отработеното време и от броя извършени задачи, които надхвърлят нормата, респ. установения стандарт /в частност е изпълнение на два сектора/. Що се отнася до клаузите от анексите, регламентиращи възнагражденията за разстояние и за кацане, съдът намира следното: Посоченото възнаграждение за кацане, както беше посочено по-горе, е допълнително трудово възнаграждение, което зависи единствено от изпълнените сектори (едно излитане и едно кацане) за деня. За разлика от първообраза си, а именно секторното възнаграждение, възнаграждението за кацане не се включва в основната работна заплата, която по естеството си се дължи за изпълнението на трудовите задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Възнаграждението за кацане се включва, съгласно атакуваната разпоредба, в дневните пари дължими на служителя, които също представляват допълнително възнаграждение за служителите на работодателя – ответник в настоящото производство. Аналогично на разрешението относно секторното кацане, следва да се посочи, че възнаграждението за кацане е допълнително възнаграждение, като няма законова пречка работодателят да определи специфични условия за заплащането му, доколкото се касае за допълнително възнаграждение специфично за съответния работодател. Следва да се посочи и че това възнаграждение е предвидено като допълнително възнаграждение за изпълнение на трудови функции, за които се изплаща и основната работна заплата на служителя. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че с атакуваната разпоредба не се дерогира възмездният характер на трудовото правоотношение. Спор между страните налице и относно валидността на уговорката и в двата процесни анекса относно заплащането за разстояние и заплащането за кацане – уговорено е, че всяко от тези плащания не се включва при изчисляването на бонус/плащане/обезщетение (различни термини, използвани в българската част на двуезичното допълнително споразумение от 08.04.2018 г. и в превода на български език на допълнителното споразумение от 21.05.2019 г.), който трябва да бъде изплатен на служителя по отношение на всеки период, когато служителят не изпълнява задължение за летене. При езиковото сравняване на клаузите за "заплащане за разстояние" и "заплащане за кацане" в представения анекс от 21.05.2019 г. се установява, че формулировката им в оригинала на английски език е напълно идентична с формулировката на клаузите от анекса от 08.04.2018 г., с който страните изменят основния трудов договор и уговарят "заплащане на разстояние" в размер на 0, 022 евро за километър и "заплащане за кацане" в размер на 12 евро за сектор. В текста на анекса от 08.04.2018 г. на български език за посочените плащания е употребена думата "бонус", докато в превода на български език на анекса от 21.05.2019 г. същите плащания (вече в размер на 0, 038 евро за километър и 19 евро за кацане) са описани като допълнително плащане и добавка. Спорът относно валидността на клаузата в съответната й част, заради включването на процесното допълнително възнаграждение в базата за изчисляване на обезщетения по смисъла на чл. 228 КТ, дължими на служителя, се предизвиква от българския превод на клаузата, съдържаща се единствено в българския превод на споразумението от 21.05.2019 г., в който относно заплащането за разстояние текстът е преведен така: "Заплащането за разстояние не се включва при изчисляването на плащане, което трябва да се изплати на служителя по отношение на всеки период, когато служителят не изпълнява летателно задължение. ", а по отношение на заплащането за кацане е преведено така: "Заплащането за кацане не се включва при изчисляване на обезщетение, което трябва да бъде изплатено на служителя за период, в който служителят не изпълнява летателно задължение". Различията в превода на български език, и то само за последното допълнително споразумение между страните, не могат да послужат както за основание да се приеме клаузата за недействителна, така и съответното допълнително трудово възнаграждение да не се включи в базата за изчисляване на дължимото обезщетение. Съобразно изяснения по-горе смисъл и характер на процесното плащане, следва да се приеме, че оспорената уговорка цели да очертае случаите, в които плащането се дължи, и в кои случаи плащане не се дължи. По исковете с правно основание чл. 128 КТ: Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. Макар между страните да е било постигнато съгласие, че за първите два планирани и приключени сектора работодателят не е длъжен да прави отделни плащания, по делото е установено по несъмнен и категоричен начин, че през месец март 2018 г. работодателят е изплатил на ищеца т.нар. „дневни пари“ в размер на 844, 92 лева, определени на база „сектор“ за прелетени 16 сектора за посочения месец (16 сектора х 27 евро = 432 евро или 844, 92 лева). Доколкото в разглеждания случай по делото е установено въз основа на заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че за процесния м. март 2018 г. ответникът е начислил и изплатил всички предвидени секторни плащания, то ищецът не се явява легитимиран носител на вземане за трудово възнаграждение за м. март 2018 г. в размер на претендираните 844, 92 лева, поради което искът правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Доколкото не е налице главно задължение за заплащане на трудово възнаграждение, не е възникнало и задължение за заплащане на обезщетение за забава в размер на претендираните 256, 96 лева. По аналогични съображения следва да бъде отхвърлена претенцията за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 13639, 85 лева, представляваща неизплатени на ищеца възнаграждения за кацане. Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза дължимото се на ищеца възнаграждение за кацане съобразно завършените от него сектори през процесния период е в размер на 11973, 20 лева, като реално заплатените от ответника суми са в размер на 12543, 53 лева. Същите са начислени в представените по делото фишове за работна заплата като неподлежащо на облагане възнаграждение за кацане, като съгласно заключението възнаграждението за кацане се равнява на дневните пари за дните в полет, като тези възнаграждения са осчетоводени като командировъчни плащания в счетоводството на ответника. Т.е. претендираните от ищеца възнаграждения за кацане вече са му били изплатени от ответника под формата на дневни пари, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за осъждане на ответника да ги заплати. Предвид неоснователността на главния иск за заплащане на трудово възнаграждение под формата на възнаграждение за кацане, то не е възникнало и задължение за заплащане на обезщетение за забава в претендирания размер от 2771, 63 лева. Ищецът претендира да му бъде заплатена и сумата в размер на 4246, 79 лева като неправилно удържана сума от дължимите му се възнаграждения за разстояние за периода 01.04.2018 г. - 15.04.2020 г. Посоченото възнаграждение за кацане е регламентирано като част от работната заплата на ищеца със сключването на Анекс от 08.04.2018 г., като впоследствие размерът му е изменен с Анекс от 21.05.2019 г. Неоснователно е възражението на ищеца, че ответникът едностранно е предвидил посочения коефициент, поради което не можел да го прилага. Разпоредбите от цитираните анекси, съдържащи регламентация на възнаграждението за разстояние, предвиждат и възможност за работодателя да определя допълнителни условия за заплащането на възнаграждението за кацане в политика. В представената по делото Общ преглед на възнагражденията за пилоти, която според настоящия състав представлява Вътрешните правила за работна заплата на работодателя, в т. 3 „Начини на изчисляване на възнагражденията“, Коефициенти за държави, е предвидено някои променливи елементи на възнагражденията, измежду които и възнагражденията за кацане и възнагражденията за разстояние, да се заплащат с различни коефициенти за различните държави, с цел компенсиране на разлики в данъчното облагане в различните държави, като за България е определен коефициент 0, 9. Цитираните Вътрешни правила за работната заплата са действали към момента на сключване на Анекса от 08.04.2018 г. (в т. 4 „Суми“ е посочено, че влизат в сила от 01.04.2018 г.). Именно прилагайки така уговорения между страните коефициент 0, 9 към възнаграждението за разстояние за пилотите, базирани в България, работодателят е изплатил общо 34422, 40 лева, а удръжката от 10% на база коефициента за държава в размер на 3824, 74 лева правилно не е била изплатена на работника, доколкото с подписването на процесните анекси страните са се съгласили работодателят да определя допълнителни условия за изплащането на възнаграждението. Предвид изложеното, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил така предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ. По иска с правно основание чл. 177 КТ: За основателността на този иск ищецът следва да докаже следните правопораждащи обстоятелства: 1) придобито право на ползване на платен годишен отпуск; 2) размер на използвания платен годишен отпуск за процесния период и 3) размер на начисленото среднодневно брутно трудово възнаграждение при този работодател за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска – през периодите от 01.04.2018 г. до 31.08.2019 г. и от 01.11.2019 г. до 15.04.2020 г., през който работникът е отработил най-малко 10 работни дни. Според чл. 17, ал. 1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ или на обезщетенията по чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, и други изрично изброени възнаграждения. Чл. 15 НСОРЗ определя като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Спорен по делото остава въпросът дали предвидените в анекс от 08.04.2018 г. към трудовия договор от 19.04.2017 г. плащания за разстояния и за кацане представляват такива допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, които следва да бъдат включени в брутното трудово възнаграждение и да бъдат взети предвид при определяне базата за изчисляване на възнаграждението по чл. 177 КТ. В договора за курс за първоначално обучение и заетост страните са уговорили за времето на първите 36 месеца от трудовата дейност на ищеца да получава обща брутна трудова заплата в определен размер, в която се включват всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими съгласно КТ, а именно – основна брутна заплата (определена годишно и месечно), брутна еднократна сума годишно за извънреден труд, брутна еднократна сума годишно за часове на резерв или за повикване за дежурство по време на готовност, брутна еднократна сума годишно за работа следобед и нощен труд, брутна еднократна сума годишно за трудов стаж и професионален опит. Същият подход е възприет и при определяне на дължимата обща брутна заплата за периода, следващ първите 36 месеца. Отделно от общата брутна заплата страните се съгласяват, че на ищеца се дължи "секторно заплащане" при описани условия, еднократен бонус, надбавки за командировка, разходи на служителя, направени във времето, прекарано в чужбина. С допълнителното споразумение към договора съответно от 08.04.2018 г., освен договорености за размера на годишната брутна заплата, платима на 12 равни месечни вноски, включваща всички месечни възнаграждения и бонуси (основна заплата като брутна годишна сума и месечна сума, брутно еднократно обезщетение за извънреден труд, брутно еднократно обезщетение за дежурства и време на разположение, брутно еднократно обезщетение за работа на смени, включително следобед и нощем, брутно еднократно обезщетение за придобит трудов стаж и професионален опит), вместо секторните възнаграждение се определя сума за "заплащане за разстояние" (определено като сума за всеки километър на всеки полет, изпълнен от служителя на неговата длъжност) и сума за планиран и изпълнен стандартен сектор – "заплащане за кацане" (определено като завършването на едно излитане и едно кацане на полет от страна на служителя). Секторното заплащане, впоследствие разделено на два компонента, като част от общото възнаграждение на служителя, без всякакво съмнение се дължи за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Видно от представените по делото документи, тези плащания са добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на работника. От естеството на основанието за заплащането на сочените компоненти – възнаграждения за разстояние и за кацане, предвид специфичния характер на процесния трудов договор, следва да се приеме, че те са сигурни и предвидими, и аргумент за противното не може да се черпи от различния им размер, поставян в зависимост само от възлаганите за осъществяване полети и кацания. Тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение – видно и от неоспорените от ответника фишове за работна заплата. Работодателят не е притежавал и правото на преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на обективния факт на прелетяването на всеки километър от всеки полет, съответно завършването на един сектор, което означава едно излитане и едно кацане. Предвид изложеното, съдът намира, че посочените възнаграждения представляват допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. В този смисъл за дните, през които ищецът е ползвал платен годишен отпуск в периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2019 г. и в периода от 01.11.2019 г. до 15.04.2020 г. /103 дни/, дължимото му възнаграждение по чл. 177 КТ възлиза на 28483, 84 лева, от които работодателят е заплатил 14897, 63 лева (незаплатен остатък от 13586, 21 лева), за претендирания от ищеца остатък от 13586, 21 лева релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Предвид несъвпадане изводите на двете инстанции във връзка с посочената претенция, първоинстанционното решение, с което е отхвърлена претенцията на ищеца с правно основание чл. 177 КТ следва да бъде отменено и да бъде постановено ново, като претенцията бъде уважена в пълния претендиран размер от 13586, 21 лева. По отношение на иска по чл. 215, ал. 1 КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ, при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина. В частност е безспорно във въззивното производство, че ищецът е работел при ответника, като е изпълнявал съответно длъжността „пилот на самолет, първи офицер“ (по първия от процесните трудови договори) и длъжността „пилот на самолет, Старши Първи офицер“ (съгласно анекса от 21.05.2019 г.), като през периода от м.април 2018 г. - м.април 2020 г. имал 193 летателни дни, т.е. бил е в 193 международни командировки. Естеството на трудовите функции на ищеца, го определят като лице, включено в състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, поради което за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел ІV на наредбата, която препраща към Приложение № 3а, т. е., 80 евро на ден – в който смисъл е и изричната уговорка между страните, обективирана съответно в чл. 11е, абзац 3 от трудовия договор от 19.04.2017 г. Установено е въз основа на заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на дължимите командировъчни пари съгласно посочената наредба възлиза на 30193, 78 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес ищцата се легитимира като кредитор на претендираната сума от 17 653, 25 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както е приел и СРС. Неоснователни са доводите на ответника, че е изплатил дължимите командировъчни пари, както с оглед изложените вече по-горе съображения, така и доколкото издадените на основание чл. 215 КТ наредби на Министерски съвет могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията /включително делегацията за определяне на такива/ са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника или служителя. По иска с правно основание чл. 264 КТ: Във всички случаи на работа положеният труд през официалните празници се залаща според уговореното, но не по малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение, определено по трудовия договор /чл. 262, ал. 1, т. 3 и чл. 263, ал. 2 КТ/, като няма значение дали се касае за извънреден труд или не /чл. 264 КТ/. От заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводната експертиза се установява, че през исковия период ищецът е полагал труд през 14 дни на официални празници, като дължимото й възнаграждение възлиза на 2013, 43 лв., до който размер искът правилно е бил уважен от първоинстанционния съд, а обезщетението за забава в размер на законната лихва е в размер на 491, 44 лв., като предвид диспозитивното начало в гражданския процес, правилно първоинстанционния съд е уважил посочената претенция до претендирания размер от 468, 81 лева, предвид липсата на данни, че работодателят е погасил задълженията си. Неоснователно е възражението, че работодателят е заплатил на ищеца претендираната сума за труд по време на официални празници чрез заплащането на твърдо брутно трудово възнаграждение всеки месец като част от работната заплата на служителя, като дори бил заплатил сумарно сума по-голяма от дължимата на ищеца съгласно изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза. В представените по делото фишове за начислена и изплатена на ищеца работна заплата, липсва начисляването на сума за работа по време на официални празници. Клаузата от договора, на която се позовава ответното дружество, предвижда изплащането на допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, като препраща към чл. 143 от Кодекса на труда, който урежда именно полагането на извънреден труд от служителя. Относно частната жалба по чл. 248 ГПК: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. В мотивите на първоинстанционното решение е прието, че оглед изхода от спора ответникът има право на съразмерната част от направените разноски за възнаграждение за вещо лице, както и за възнаграждение за един адвокат – претендирани и доказани в размер на 7601, 82 лв., които са били счетени за прекомерни, поради което са били намалени по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК до размера от 3600 лв., с оглед своевременно направеното от ищцата възражение, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК му е била присъдена сумата от 2650, 74 лева – за адвокатско възнаграждение за възнаграждение на вещото лице по ССчЕ. В срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение ответникът е релевирал искане по чл. 248 ГПК за изменението му в частта за разноските, което е било оставено без уважение с обжалваното определение. По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В разглеждания случай ответникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 7601, 82 лева и е представил доказателства – фактури, за заплащането на възнаграждение в размер на 7581, 82 лева за периода 02.08.2021 г. – 04.01.2021 г. Според последните (тъй като липсва договор за правна защита и съдействие) адвокатското възнаграждение е уговорено общо, като не е посочено каква част от него се дължи поотделно за всеки от предявените искове - осъдителни (които са оценяеми, с цена в общ размер на 56642, 65 лв.), поради което и при липсата на други уговорки следва да се приеме, че такова разграничение не би могло да се проведе в производството по чл. 248 ГПК. В този смисъл разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която се позовава частния жалбоподател, не следва да намери приложение. Съобразно периода, през който е доказано, че са направени претендираните от ответника разноски, трябва да се приложат правилата на Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията им в изм. и доп. – ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 год., предвид което настоящият състав намира, че правилно първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се на ответника адвокатско възнаграждение в минимален размер. Няма данни страните да са уговорили заплащането на допълнително възнаграждение за явяването в повече от две открити съдебни заседания, каквото възнаграждение се претендира от ответника. По разноските: При този изход на спора във въззивната инстанция, следва да бъде преразпределена отговорността за разноски на страните за производството пред първата инстанция. Ищецът в първоинстанционното производство е сключил с адв. К. договор за безплатна правна защита по делото, поради което дължимото възнаграждение се определя от съда на осн. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв. Съобразно уважената част от исковете, минималният размер на адвокатското възнаграждение за правна защита и съдействие съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 3374, 74 лева. Съобразно отхвърлената част от исковете, на ответника се дължат разноски за производството пред първата инстанция в размер на 1553, 81 лева. Съобразно уважената част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд, разноски в размер на 1380, 52 лева за държавна такса и 118, 22 лева разноски за възнаграждение на вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза. За въззивната инстанция, ищецът М. А. претендира присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5500 лева, като са представени доказателства за плащането му. В представения по делото договор за правна защита и съдействие, страните са уговорили, че дължимото възнаграждение за правна и защита и съдействие по иска с правно основание чл. 177 КТ, който единствено е уважен от въззивната инстанция по повод подадената от ищеца въззивна жалба, поради което на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1200 лева. Предвид, че подадената от ответника „У.Е.-У. Црт.“ Въззивна жалба е намерена изцяло за неоснователна от въззивната инстанция, на ответника не се дължат разноски за производството пред въззивния съд. Воден от горното, съдът: