Решение № 832 от 18.12.2025 г. на Районен съд - Враца по дело № 1355/2025 г.

Производството е образувано по постъпила искова молба от „С.“ ЕООД, ЕИК: 175286470, със седалище и адрес на управление: сл. л., ул. „Г.“ № 14 срещу И. В. Д., ЕГН: ••••••••••, с адрес: •••••••. В исковата молба се твърди, че ищцовото дружество е сключило Трудов договор на 07.06.2024 г. с ответника И. В. Д., с правно основание чл. 67, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 70, ал. 1 КТ за неопределено време и срок за изпитване в полза на работодателя. Основното трудово възнаграждение било определено в размера на минималната работа заплата. В точка 4, б. „б“ от Трудовия договор страните уговорили размер на предизвестие от три месеца. За място на работа било определено: гараж/база на „С.“ ЕООД, с. к., •••••, Столична община, ул. „•••••••“ •••. Посочва се, че със Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. трудовото правоотношение между страните било прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Заповедта била връчена на 18.07.2024 г. с писмо с обратна разписка. Пратката била отказана да бъде получена от страна на ответника, поради което същата се считала за връчена. Поддържа се, че съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието при безсрочно трудово правоотношение. Твърди се, че в конкретния случай в трудовия договор между страните било уговорено тримесечно предизвестие, при което работникът следвало да заплати на работодателя във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение поради дисциплинарно уволнение брутното си трудово възнаграждение за срок от три месеца. Към момента на прекратяване на трудовото правоотношение основната работна заплата на ответника била в размер на 933, 00 лв., което определяло дължимото обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал. 2 КТ от работника към работодателя в размер на 2 799, 00 лв. По тези съображения се иска от съда да осъди ответника да заплати на ищеца горепосочената сума, ведно със законната лихва от деня на подаване на исковата молба – 10.09.2024 г. до окончателното й изплащане. В срока по чл. 131 ГПК от ответника е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен по основание и размер. Оспорват се всички твърдения на ищеца в депозираната искова молба относно прекратяването на трудовото правоотношение между „С.“ ЕООД и И. В. Д.. Оспорва се изцяло издадената Заповед № ДО- 5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“ на ответника. Твърди се, че ответникът не е извършил визираните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина. Поддържа се, че работодателят не е спазил изискването на чл. 193 КТ преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Сочи се, че по делото е представена покана от работодателя за даване на писмени обяснения за неявяване на работа повече от два дни, считано от 18.06.2024 г., като такива обяснения са били дадени от ответника чрез телефонен разговор с управителя, както и лично по време на проведена среща с последния на адреса на дружеството в с. л., ул. „Г.“ № 14, като косвено доказателство за това е представената от ищеца молба с вх. № 8 от 03.07.2024 г., изпратена от И. Д. на 26.06.2024 г. до „С.” ЕООД по куриерска фирма „••••“. Твърди се, че дадените обяснения от ответника не са обсъдени в процесната Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“, като същевременно не са обсъдени и причините за невъзможността да бъдат получени такива. Поддържа се, че според уговорката с работодателя ответникът е започнал да изпълнява възложената му работа, тоест да извършва международни превози, като е извършил такъв в периода от 09.06.2024 г. до 14.06.2024 г. до Германия и обратно до Република България. Впоследствие на 17.06.2024 г. е предоставил камиона на свой колега в гр. Монтана за следващия курс, тъй като според уговореното с работодателя в периода от 17.06.2024 г. до 24.06.2024 г. е следвало да почива. За извършения курс „С.“ ЕООД е заплатил на ответника командировъчни пари в размер на 652.34 евро, без да заплаща дължимото за месец юни трудово възнаграждение в размер на 933, 00 лв. съгласно сключения трудов договор. Междувременно на 21.06.2024 г. ответникът постигнал споразумение с управителя на ищеца за прекратяване на сключения трудов договор между него и „С.“ ЕООД по взаимно съгласие, поради което и изпратил представената от ищеца молба с вх. № 8 от 03.07.2024 г., като това се потвърждавало и от представената по делото проведена кореспонденция чрез приложението „Вайбър“ от телефонния номер на ответника: •••••••••••••• до телефонният номер на управителя на дружеството: ••••••••••. Излагат се съображения, че Заповед № ДО- 5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“ не е била надлежно връчена на ответника преди входиране на исковата молба. Сочи се, че в конкретния случай е представена разпечатка за движението на пратка до ответника, чийто подател е ищецът, като не става ясно какво точно е съдържанието на изпратените документи, както и не е ясно дали е отговор на депозираната от ответника молба с вх. № 8 от 03.07.2024 г. или е процесната заповед за уволнение или други документи. Изтъква се, че както ищецът изрично посочва в исковата молба и което е видно от представената разпечатка, изпратените от ищеца на 12.07.2024 г. документи не са получени от ответника. Посочва се, че дори да се приеме, че работодателят е избрал да връчи заповедта чрез пощенски оператор, то не е спазена процедурата по чл. 36 от Закона за пощенските услуги. Поддържа се, че в съдебната практика /Решение № 283 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 507/2009 г., Ш г. о., ГК, докладчик съдията И. П. и др./ е прието, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване; че за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; че редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги. Сочи се, че съгласно чл. 6, ал. 4 ЗПУ условията за доставянето на пощенските пратки по ал. 1 се определят с общи правила, изготвени от Комисията за регулиране на съобщенията, като съгласно Общи правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (приети с Решение № 581 от 27.05.2010 г. на Комисията за регулиране на съобщенията), издадени от Комисията за регулиране на съобщенията, Обн. ДВ, бр. 45 от 15 Юни 2010 г., изп. и доп. ДВ, бр. 19 от 02.03.2018 г., препоръчаните пощенски пратки се доставят на адреса на получателя срещу подпис /чл. 5, ал. 1/; препоръчаните пощенски пратки по ал. 1 може да се доставят на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като в служебните документи се вписват трите имена на лицето, получило пратката /чл. 5, ал. 2/; когато при посещението на адреса поради отсъствие на получателя по ал. 1 или лицето по ал. 2 пощенската пратка не може да бъде доставена, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба в срок, определен от пощенския оператор, не по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ 30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и времевият интервал на уведомяване на получателите се определят от пощенските оператори в общите условия на договора с потребителите, като броят на служебните известия е не по малък от две /чл. 5, ал. 2/. Твърди се, че ищецът не е представил доказателства, от които да се установява колко опита за връчването на пратката от 12.07.2024 г. са правени; не се установява дали в пощенската кутия на ответника е оставено писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в офис на куриера, нито какъв срок е предоставен на адресата да се яви в офиса на куриера, за да получи пратката. Поддържа се, че не се установява да е изпълнено и правилото, съгласно което при неявяване на получателя в срок от 10 календарни дни от датата на получаване на пратката в офиса за доставяне се изпраща второ писмено служебно известие. Посочва се, че в случая куриерската пратка е върната и доставена на подателя на 19.07.2024 г., т. е. много преди изтичането на 20 дни, който срок е предвиден в горецитираните ОУ, като срок, в който адресатът може да се яви в офиса на куриера, за да получи пратката. Навеждат се и доводи, че ищецът в нарушение на чл. 127 КТ не е осигурил нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение, за която се е уговорил с ответника, като е искал от него да нарушава чл. 7, §1 от Регламент (ЕО) 561/2006 г. на Европейския парламент и Съвета, според който след период на управление от четири часа и половина водачът ползва непрекъсната почивка по време на работа от поне 45 минути, освен ако не ползва почивка, както и чл. 8, §2 от Регламент № 561/2006 г., която разпоредба изисква за всеки период от 24 часа след края на предходната дневна почивка или седмична почивка водачът да е ползвал следващата дневна почивка. Поддържа се, че след като ответникът е отказал да извършва нарушения, свързани с неспазване на регламентираната почивка в период на управление и подмяна на тахографски карти в предоставеният му камион, „С.“ ЕООД е отказал да му възлага повече международни курсове, като са постигнали договорка за прекратяване на сключения трудов договор по взаимно съгласие. За изненада на ответника, същият е бил уведомен с получаването на исковата молба за издадената Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“, поради което се твърди, че същата е изцяло незаконосъобразна и неправилна. Изтъква се, че съдържащата се в чл. 4, б. „б“ уговорка за срока на предизвестие при прекратяване на трудовия договор от страна на работника в срока на изпитване да е 3 /три/ месеца, е порочна, доколкото същата е в нарушение на чл. 66, ал. 1, т. 6 КТ и е уговорена само за работника, без да е уговорен еднакъв такъв срок за работодателя. Посочва се, че тази уговорка се явява в противоречие със закона и добрите нрави и е достатъчно основание за обявяване клаузата на чл. 4, б. „б“ от сключения трудов договор за нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, доколкото на основание чл. 71, ал. 1 КТ работодателят има право да прекрати сключения трудов договор без предизвестие. Направено е възражение за прихващане с насрещни вземания на ответника от ищеца, представляващи дължимото от ищеца трудово възнаграждение в размер на 933, 00 лв. за месец юни 2024 г. Иска се от съда да отхвърли предявения иск. Претендират се и разноски. На основание чл. 344, ал. 1, т. 1 е предявен и насрещен иск за признаване за незаконно на уволнението на ответника. Изложени са съображения, че извършеното със Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“ уволнение е незаконосъобразно. Твърди се, че ответникът не е извършил визираните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина, като работодателят не е спазил изискването на чл. 193 КТ преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства, като дадените обяснения от доверителят ми не са обсъдени в процесната Заповед № ДО- 5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“, а същевременно не са обсъдени и причините за невъзможността да бъдат получени такива. Поддържа се, че страните са постигнали договорка за прекратяване на сключения договор по взаимно съгласие, през визирания период на ответника не са възлагани трудови дейности съгласно длъжностната му характеристика и същият е следвало да бъде в почивка съгласно уговореното между работодателя и работника, поради което и не са налице визираните в оспорената Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“ нарушения на трудовата дисциплина. Предвид гореизложеното се иска от съда да признаете за незаконно и да отмени извършеното със Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“ на управителя на „С.“ ЕООД прекратяване на трудовото правоотношение на И. В. Д.. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск от ответника по него, с който същият се оспорва като неоснователен. На първо място се сочи, че предявеният иск е неоснователен поради подаването му след законовия двумесечен срок от връчване на Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ трудовият договор се прекратява писмено при прекратяване без предизвестие от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора, като Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. е връчена на 15.07.2024 г. в 16: 37 часа с писмо с обратна разписка в условията на отказ пратката да бъде получена и отказът е документиран от пощенския оператор. Посочва се, че Кодексът на труда изисква заповедта за дисциплинарно наказание да се връчи срещу подпис на работника или служителя, като се отбележи датата на връчването, а при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка. Поддържа се, че дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка; че съгласно чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите – правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора; че писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка, като в последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса; че обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя, или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение; че с достигане на изявлението на посочения от работника адрес работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие; че е редовно и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с 42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги. Изтъква се, че в случая по делото са представени доказателства, че пратката, изпратена от ответника до ищеца на датата на издаване на заповедта за дисциплинарното уволнение, е достигнала адреса му по трудов договор в •••••••••• и е върната поради отказ да я получи на 15.07.2024 г., като този отказ е оформен в съответствие с изискването на чл. 11.1 от приложимите Общи условия на договора с потребителите на услуги, включени в обхвата на универсалната пощенска услуга, предоставяни от „•••••“ АД, съгласно индивидуална лицензия за извършване на услуги, включени в обхвата на универсалната пощенска услуга № 2-06/28.05.2014 г. Твърди се, че доколкото пратката е достигнала адреса на ищеца на 15.07.2024 г. подадената насрещна искова молба на 30.10.2024 г. (вх. № 346876 по описа на СРС) е извън двумесечния срок по чл. 357, ал. 1, т. 2 КТ, поради което предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен. Поддържа се, че срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е давностен и при констатация за изтичането му исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо. Давността е въпрос на материалната основателност на претенцията, поради което делото не се прекратява поради недопустимост на иска. Излагат се съображения, че са несъстоятелни наведените основания от ищеца, свързани с необходимостта от спазване на общите условия на пощенския оператор, свързани с отсъствие на получателя, тъй като в конкретния случай получателят не е отсъствал, а е бил на адреса и отказал да получи пратката, като отказът е оформен именно съгласно Общите условя на пощенския оператор. Изтъква се, че в етикета, поставен от пощенския оператор върху плика на пощенската пратка, изрично е записано нейното съдържание: Заповед № ДО- 5/01.07.2024 г. На следващо място се посочва, че по делото е приложена Покана по чл. 193, ал. 1 КТ с изх. № 16/24.06.2024 г. с искане за даване на обяснения за неявяване на ищеца в периода от 18.06.2024 г. до 24.06.2024 г., като поканата е получена лично от ищеца на 25.06.2024 г. с писмо с обратна разписка срещу положен подпис върху известието за доставяне. Сочи се, че ищецът по насрещния иск от една страна твърди, че не са взети обясненията му преди налагане на дисциплинарното наказание, а от друга страна прави съдебно признание, че процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ е спазена, като посочва, че „такива твърдения са дадени от доверителя чрез телефонен разговор с управителя“. Твърди се, че следва да се направи извод за спазване на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, а именно преди налагането на наказанието работодателят-ответник е поискал и в случая получил обясненията на работника – ищец. Изтъква се, че за работодателя не съществува задължение в текста на заповедта да посочва защо приема или не приема дадените от работника обяснения, като за да се спази законовата процедура, е достатъчно работодателят да е изслушал работника и да е приел писмените му обяснения, ако такива са предоставени. Навеждат се доводи, че съгласно заповедта за налагане на наказание „Дисциплинарно уволнение“ ищецът по насрещния иск не се е явявал на работа в периода от 18.06.2024 г. до 01.07.2024 г. Сочи се, че в периода от 18.06.2024 г. до 24.06.2024 г. работните дни са пет, като е невярно обстоятелството, посочено от ищеца, че е следвало да почива, тъй като в посочения период не е искан и разрешаван някой от видовете отпуск по реда на Кодекса на труда. Посочва се, че невярно е и обстоятелството, че на 21.06.2024 г. страните са постигнали взаимно съгласие за прекратяване на трудовия договор. Твърди се, че е налице предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ от страна на И. Д., приложено по делото с дата на съставяне 25.04.2024 г. и входирано с вх. № 8/03.07.2024 г., като предложението не е прието, поради което не е налице постигнато взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ „Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му, като ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието“. Изтъква се, че е невярно и твърдението, че съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение е постигнато чрез кореспонденция чрез „Вайбър“. Оспорва се предоставената кореспонденция по „Вайбър“, като се сочи, че същата не е писмен акт, нито електронно изявление, в така представената кореспонденция не се съдържа постигната договореност за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, от кореспонденцията не може да се установи между кои лица е проведена и на коя дата. Поддържа се на последно място, че с разпоредбите на сключения трудов договор, страните са уговорили срок на изпитване в полза на работодателя, като в посочения срок работодателят има право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие. Посочва се, че в трудовия договор законосъобразно е уговорен срок на предизвестие за работника за прекратяване на трудовото правоотношение в размер на три месеца, тъй като срокът на изпитване е сключен в полза на работодателя, но не и в полза на работника. Излагат се съображения, че е неоснователно и направеното искане за прихващане на дължимо от „С.“ ЕООД трудово възнаграждение в размер на 933, 00 лв. с дължимото от И. Д. обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, тъй като не е налице подаден иск за дължимо трудово възнаграждение и респективно не е доказана подобна дължимост. По тези съображения се иска предявеният насрещен иск да бъде отхвърлен. След като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съдът прима за установено следното от фактическа и правна страна: Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за сумата от 2 799, 00 лв., представляваща дължимо от работника обезщетение при дисциплинарно уволнение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Предявен е и насрещен конститутивен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението на И. В. Д. за незаконно и неговата отмяна. Доколкото произнасянето по главния иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ е обусловено от обстоятелството дали процесното уволнение е признато за незаконно и отменено от съда или от самия работодател, съдът намира, че първо следва да бъде разгледан предявеният насрещен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. По насрещния иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ответникът по него следва да докаже законността на уволнението на посоченото в заповедта прекратително основание, в това число спазване на поставените от закона изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи даването на обяснения от служителя, мотивиране на заповедта, спазване на преклузивни срокове и получаване на разрешение/мнение от компетентни органи, когато са налице предпоставките за това. В случая като незаконосъобразна се оспорва издадена Заповед № ДО-5/01.07.2024 г., издадена от управителя на „С.“ ЕООД С. Е. С., с която е наложено наказание дисциплинарно уволнение на И. В. Д. и е прекратено трудовото му правоотношение. Съгласно чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ исковете по спорове за прекратяване на трудово правоотношение се предявяват в двумесечен давностен срок, който започва да тече от деня на прекратяването. Давността е установен в закона период от време, през който носителят на едно субективно право може да търси неговата защита по съдебен ред. С изтичането на този срок законодателят свързва настъпването на определени правни последици – погасява се правото на съдебна защита на конкретно субективно материално право чрез принудителното му изпълнение. Съдът намира, че в случая конститутивният иск за обявяване на уволнението за незаконно и неговата отмяна не е предявен в двумесечния давностен срок, уреден в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, поради което това потестативно право е погасено по давност. Двумесечният давностен срок започва да тече от момента на прекратяване на трудовото правоотношение, а по смисъла на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ процесното правоотношение е прекратено от момента на получаване от работника на писменото изявление за прекратяване на трудовия договор. Процесната Заповед № ДО-5/01.07.2024 г., издадена от управителя на „С.“ ЕООД, е връчена на И. В. Д. на 15.07.2024 г. при отказ на същия да я получи. Това обстоятелство се установява от приетите като писмени доказателства по делото копия на товарителници, находящи се на л. 10 и л. 11 от гр. д. № 53461/2024 г. по описа на СРС, и копие на справка от куриерска фирма „•••••“ АД за товарителница № 62700548072 от 12.07.2024 г., находящо се на л. 12 от гр. д. № 53461/2024 г. по описа на СРС. От същите е видно, че на 12.07.2024 г. с подател „С.“ ЕООД и получател И. В. Д., на адрес: •••••••••• е била изпратена пратка със съдържание: „Заповед № ДО-5/01.07.2024 г.“, която след направен отказ от получателя, регистриран на 15.07.2024 г. в 16: 37 часа, на 18.07.2025 г. е била върната към подателя. От приетото като доказателство по делото писмо от „•••••“ АД с вх. № 17151/29.10.2025 г. се установява, че на 15.07.2024 г. опит за доставка на пратка № 62700548072 от шофьор-куриер не е направен, като в този ден поради липса на шофьор-куриер в екипа е направено извънредно насочване на пратки на частни лица към офис. Посочено е, че пратката е подготвена за предаване на клиент в офис 817 Враца, пл. Левски на същия ден, като петнадесет минути след като пратката е подготвена в офиса и клиентът е получил известие, същият е отказал пратката през линка за управление. Общоизвестен и безспорен е фактът, че при изпращането на известие до адресата за получаване на пратка от куриер, последното съдържа данни за подателя на пратката и нейното съдържание, с които получателят може да се запознае през линка за управление на пратката, предвид което съдът намира за неоснователно възражението на ищеца по насрещния иск, че тези обстоятелства не са могли да бъдат узнати от получателя И. Д.. Съгласно чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите – правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата, работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника, и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие. В този смисъл Върховният касационен съд се е произнасял многократно, включително, но не само в Решение № 35 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 1877/2010 г. на IV г. о., Решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 5078/2009 г. на III г. о. и Решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на III г. о. и др., в които е прието, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване; че за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; че редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги. В случая по делото е установено, че пратката, съдържащата процесната заповед, е изпратена от ответника до ищеца по насрещния иск на 12.07.2024 г. на адреса му, посочен в трудовия договор; че от куриерската фирма е изпратено известие за получаването й до адресата, като поради обективна причина /липса на куриер в този ден/ пратката не е доставена чрез куриер на адреса; че същата е върната поради направен от И. Д. отказ да я получи през линка за управление на пратката на 15.07.2024 г., като този отказ е оформен надлежно и отразен в системата на куриера в съответствие с изискването на чл. 11.1 от приложимите Общи условия на договора с потребителите на услуги, включени в обхвата на универсалната пощенскa услугa, предоставяни от „•••••“ АД, съгласно индивидуална лицензия за извършване на услуги, включени в обхвата на универсалната пощенска услуга № 2- 06/28.05.2014 г. Предвид гореизложеното, съдът приема, че с полученото известие за доставяне от куриерската фирма, съдържащо данни за подателя и съдържанието на пратката, същата на практика е достигнала до ищеца по насрещния иск на 15.07.2024 г., като е била отказана от него, който отказ не засяга редовността на връчването съгласно правилото на чл. 44, ал. 1, изр. последно ГПК. След като процесната заповед е връчена на И. Д. на 15.07.2024 г., а насрещната искова молба е предявена на 30.10.2024 г., то ищецът е упражнил преобразуващото право за оспорване на процесното уволнение след изтичане на давностния срок на 16.09.2024 г. Ответникът по насрещната искова молба своевременно – с отговора на същата, е навел материалноправното възражение за изтекла погасителна давност на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, поради което този конститутивен иск следва да бъде отхвърлен. По предявения главен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ: За да възникне субективното притезателно право на работодателя за обезщетение при дисциплинарно уволнение на работник или служител следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки (юридически факти): 1. съществуващото безсрочно трудово правоотношение да е прекратено едностранно от работодателя с налагане на дисциплинарно наказание – уволнение и 2. това уволнение да не е признато за незаконно и отменено от съда или от самия работодател. В тежест на ищеца е да докаже осъществяването на първата материална предпоставка, а ответникът следва да докаже положителния факт, че уволнението е отменено от работодателя или от съда. В производството не е спорно, като се установява и от приетия като доказателство Трудов договор от 07.06.2024 г., че страните в процеса са били в трудово правоотношение, по силата на което И. В. Д. е изпълнявал длъжността „•••••••“ при ответното дружество, считано от 07.06.2024 г. Установява се, че сключеният трудов договор е за неопределено време по чл. 67, ал.1, т.1 КТ със срок за изпитване шест месеца в полза на работодателя. Договореното между страните месечно трудово възнаграждение на работника е 933, 00 лв., а срокът на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работника в срока на изпитване е три месеца. По повод започнато от работодателя дисциплинарно производство са изискани писмени обяснения от работника с покана с изх. № 16/24.06.2024 г., която му е връчена лично на 25.06.2024 г., видно от разписката от куриерска фирма „•••••“ АД на л. 17 от делото. С последваща заповед на работодателя № ДО-5/01.07.2024 г. на И. В. Д. е наложено дисциплинарно наказание дисциплинарно уволнение поради извършено дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – неявяване на работа без основателни причини в продължение на два и повече последователни работни дни в периода от 18.06.2024 г. до 01.07.2024 г. Заповедта за дисциплинарно уволнение е изпратена на работника, като същата му е редовно връчена при отказ на същия да я получи на 15.07.2024 г., както вече беше изяснено. В производството не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства същата да е обжалвана в срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. При така приетата фактическа обстановка съдът намира, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по предявения иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ, с която норма е предвидено, че при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение. От събрания по делото доказателствен материал бе установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение за неопределено време. В теорията и константната съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения: Решение № 10/25.02.2011 г. по гр.д.№ 1476/2009 г. на ВКС, ІV ГО, № 376/26.10.2011 г. по гр.д.№ 1405/2010 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 95/18.04.2012 г. по гр.д.№ 1 604/2010 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 11/27. 01.2014 г. по гр.д.№ 4 911/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО и др., е прието, че трудовият договор със срок за изпитване не е срочен договор, че наличието на клаузата за изпитване не прави договора срочен, а дава право на страната, в чиято полза е уговорен, да го прекрати с едностранно предизвестие в рамките на срока за изпитване, както и че срок за изпитване може да се уговори както при трудов договор за неопределено време, така и при всички видове срочни трудови договори. В дадената хипотеза клаузата за изпитване е уговорена при трудов договор, сключен за неопределено време. Установява се на следващо място, че по силата на съществуващото между страните трудово правоотношение ответникът в качеството си на работник е получавал месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 933, 00 лв., както и че това правоотношение е било прекратено поради наложено на работника наказание „дисциплинарно уволнение“ със Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. на управителя на „С.“ ЕООД. Съгласно чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на същото до адресата. Заповедта за уволнение е редовно връчена на ответника на 15.07.2024 г. От този момент същата е породила правно действие. Предявеният от И. В. Д. иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението поради неговата незаконосъобразност беше отхвърлен по съображенията, изложени по-горе в решението, а именно, че искът е предявен извън сроковете на КТ. От друга страна е установено и че договореният между страните срок за предизвестие за прекратяване на сключения между тях трудов договор е 3 месеца. Неоснователно е наведеното от ответника възражение за нищожност на клаузата, предвиждаща тримесечен срок на предизвестие само за работника по трудовия договор. Следва да се отбележи, че цитираната уговорка от процесния трудов договор е израз на волята на страните единствено относно продължителността на предизвестието, дължимо при едностранно прекратяване на трудовия договор от работника на основание, изискващо отправяне на предизвестие, когато това преобразуващо право се упражнява преди изтичане на изпитателния срок, уговорен в случая единствено в полза на субекта на работодателска власт. Уговорката не противоречи на чл. 66, ал. 1, т. 6 КТ. Налице е изрична уговорка в чл. 4, б. „г“ от процесния трудов договор, предвиждаща еднакъв срок за предизвестие и за двете страни в процесното правоотношение след изтичането на изпитателния срок, уговорен в полза на работодателя. В своята съвкупност горните обстоятелства обосновават наличието на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 221, ал. 2 КТ и основателността на предявения иск на това основание. При уважаването на осъдителния иск настъпва вътрешно процесуалното условие за разглеждане на наведеното под евентуалност компенсаторно възражение от ответника, като предявеното насрещно право е в размер на 933, 00 лв. и представлява дължимото на ответника трудово възнаграждение за месец юни 2024 г. По възражението за прихващане в тежест на ответника е да установи съществуването на активното вземане в негова полза, като докаже следните кумулативни предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение по валидно сключен трудов договор с ищцовото дружество в процесния период; 2. полагането на труд /престирането реално на трудовата сила/ от ответника при работодателя-ищец в процесния период /м. юни 2024 г./ и 3. размера на месечното трудово възнаграждение. В тежест на ищеца е да докаже положителния факт на изпълнение на задължението за погасяване на дълга. Тъй като твърдяното насрещно парично вземане на ответника, с което се прави компенсаторно изявление, не се ползва със сила на пресъдено нещо, т. е. то е неликвидно, чрез възражението за прихващане ще се установи компенсируемостта на насрещните вземания едва след установяване на тяхното съществуване, респ. ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението. За разлика обаче от материалноправното, съдебното прихващане погасява двете насрещни задължения занапред, от влизане в сила на решението. Само при материалното право на прихващане по чл. 103 и сл. ЗЗД изпълнението се счита осъществено не към датата на изявлението за прихващане, а към датата, когато насрещните задължения са били определени по размер и изискуеми. Страните не спорят, а и от представения трудов договор и писмени доказателства се установява наличието на трудово правоотношение по валидно сключен трудов договор между ищцовото дружество и ответника в процесния период, възникнало на 07.06.2024 г. и прекратено на 15.07.2024 г. с получаването от работника на заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение. Установява се, че размерът на дължимото месечно трудово възнаграждение на работника е 933, 00 лв. По делото липсват ангажирани доказателства, че ответникът в периода на съществуване на трудовото правоотношение между страните /07.06.2024 г. до 15.07.2024 г./ не е полагал реално труд при ищеца. Представена е Заповед за командировка в чужбина на осн. чл. 121 КТ, с която във връзка с извършване на международен превоз на товари И. В. Д. е бил командирован от дата 07.06.2024 г. до дата 30.06.2024 г. да извършва многократно автомобилни превози в периода по маршрута България-Гърция – страни от ЕС – България. За периода след 30.06.2024 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 15.07.2024 г. по делото липсват доказателства, че ответникът не е престирал работната си сила при работодателя. Трудовото правоотношение се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора, което в случая е станало на 15.07.2024 г., като до този момент трудовото възнаграждение на работника е дължимо. Ищецът нито наведе твърдения, че е погасил задължението си да заплати дължимото трудово възнаграждение на ответника, нито е ангажирал доказателства за установяването на този факт. По делото е представено единствено преводно нареждане от 19.06.2024 г. с наредител „С.“ ЕООД и получател И. В. Д. за сумата от 1 277, 61 лв. с основание „Командировъчни месец 06.2024 г.“. Представеният от ищцовото дружество констативен протокол от 19.06.2024 г., в който е констатирано, че при превода е пропуснато да се впише в основанието „в т.ч. 253, 40 лв. трудово възнаграждение“, представлява частен свидетелстващ документ, издаден от ищеца, който не може да установи, че в процесната изплатена сума от 1 277, 61 лв. е включено дължимото на работника трудово възнаграждение за месец юни 2024 г. Предвид гореизложеното, съдът намира, че направеното от ответника възражение за прихващане е основателно за сумата от 933, 00 лв., представляваща дължимото му месечно трудово възнаграждение за месец юни 2024 г. Вземането на ищеца по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на 2 799, 00 лв. се е погасило до размера на по-малкото задължение – 933, 00 лв., като осъдителният иск следва да бъде уважен за сумата от 1 866, 00 лв., а да бъде отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2 799, 00 лв. По разноските: При този изход на делото право на разноски възниква и за двете страни. Ищецът претендира такива съгласно списък по чл. 80 ГПК, а именно 111, 96 лв. – държавна такса, 300, 00 лв. – внесена гаранция, 696, 00 лв. – адвокатско възнаграждение по иска с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ, 1 440, 00 лв. – адвокатско възнаграждение по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и 250, 00 лв. – допълнително възнаграждение за заседание след второто. На ищеца не следва да се присъждат разноски за заплатената в рамките на обезпечителното производство гаранция в размер на 300, 00 лв., доколкото същата подлежи на връщане при отпадане на основанието за налагане на обезпечението. Неоснователно е направеното от процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ищеца. В производството са предявени два кумулативно съединени иска – главен и насрещен, като съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Дължимото адвокатското възнаграждение по предявените два иска, определено съобразно разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, е в общ размер на 1 656, 90 лв. без ДДС или 1 988, 28 лв. с ДДС /1 292, 40 лв. с ДДС по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и 695, 88 лв. с ДДС по иска с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ/, като заплатеното такова в общ размер на 2 136, 00 лв. не се явява прекомерно, като се отчетат фактическата и правна сложност на делото, събраните писмени и гласни доказателства, личното участие на процесуалния представител на ищеца в проведените три открити съдебни заседания и високо квалифицирания труд на адвокатската услуга. Съгласно чл. 7, ал. 9 от Наредбата при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 250, 00 лв., като в случая се дължи и допълнително възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, тъй като са проведени три съдебни заседания по делото. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК по предявения главен иск ответникът следва да заплати на ищеца сторените разноски съразмерно с уважената му част в общ размер на 547, 33 лв., включващи съответните суми съразмерно с уважената част от иска от държавната такса, адвокатското възнаграждение и половината от допълнителното възнаграждение за проведени повече от две съдебни заседания. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част на главния иск в общ размер на 183, 33 лв., като доколкото не е уговорено изрично в договора за правна защита и съдействие, съдът приема, че за защита по всеки от предявените искове се дължи половината от заплатената сума в размер на 1 110, 00 лв., а именно по 550, 00 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК по предявения насрещен иск ищецът следва да заплати на ответника сторените разноски в общ размер на 1 565, 00 лв., включващи съответните суми за адвокатското възнаграждение и половината от допълнителното възнаграждение за проведени повече от две съдебни заседания. По аргумент от чл. 78, ал. 6, във вр. с 83, ал. 1 ГПК държавната такса по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ остава за сметка на бюджета на съда. Така мотивиран, съдът