Решение № 142 от 21.4.2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора по дело № 110/2023 г.

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК. Производството е образувано по въззивна жалба от „П.•“ ООД, представлявано от управителя Н.П., чрез адв.З. Й. от АК - Стара Загора, против Решение № 1075 от 12.12.2022г. постановено по гр.дело № 2398/2022г. по описа на Районен съд Стара Загора. Въззивникът обжалва първоинстанционното решение. Намира същото за неправилно. Излага подробни съображения. Счита, че първоинстанционният съд правилно е приел за безспорно доказани всички факти по делото, за които има представени писмени доказателства. Намира за спорен въпроса по делото, дали В. Н. не е отработила предизвестието, тъй като не желае да го отработва, каквито писмени данни има по делото - Констативен протокол за неявяване, който не е оспорен от нея и от конклудентните й действия, а именно, че няма данни същата да е подавала сигнал до Инспекцията по труда за недопускане до работното място; явила се е в офиса на дружеството месец и половина след подаване на предизвестието, за да си получи заповедта за прекратяване; няма подадена жалба срещу заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, въпреки че в същата изрично е изписано, че предизвестието е подадено на 03.02.2022г. за прекратяване на трудовия договор по чл.326, ал.1, считано от датата следваща датата на подаване и че дължи обезщетение в размер на три брутни възнаграждения. Твърди, че са налице само свидетелски показания, че на 04.02.2022г. В. се явила в офиса, в който изпълнявала трудовите си задължения в 08: 00 ч., при работно време от 09: 00 ч. и не била допусната да ги изпълнява от управителя на дружеството Н.П.. Сочи, че единият от свидетелите е нейния съжител, който е заинтересован от изхода на делото, а показанията на другата свидетелка били твърде противоречиви. Въззивното дружеството счита, че твърденията на въззиваемата по насрещния иск биха имали резон, ако още при подаването на молбата (предизвестието), т.е. на 03.02.2022г., работодателят е поставил резолюцията да се прекрати трудовия договор от деня, следващ датата на предизвестието. Не на последно място намира твърденията на въззиваемата за това, че тя е искала да си отработи предизвестието, но работодателят е отказал да я допусне до работа, за лишени от всякаква правна и житейска логика. Не оспорва, че управителят на „П.•“ ООД Н.П. е поставил резолюцията върху молбата (предизвестието), подадена от въззиваемата за прекратяване на трудовия договор, считано от 04.02.2022г., като безспорно било видно, че същата е поставена на 04.02.2022г., т.е. в деня, в който работникът не се е явил на работа и е заявил в телефонен разговор, че няма да изпълнява трудовите си задължения и занапред. Сочи, че до датата, на която е връчена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение -14.03.2022г., реално въззиваемата не е знаела за основанието, на което е прекратен трудовия договор, като с неизпълнението на трудовите си задължения за този период още веднъж доказала нежеланието си да отработва срока на предизвестието. Твърденията на въззиваемата били, че тя не е била допусната до работното си място на 04.02.2022г., но не твърдяла, че през следващите дни се е явявала отново и не била допускана. Въззивното дружество счита, че първоинстанционният съд твърде тенденциозно в полза на работника тълкувал събраните доказателства, като по този начин е достигнал до правни изводи, които нямат материално-правно покритие от закона. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение изцяло и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения срещу В. Н. иск за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие, както и да отхвърли предявения насрещен иск. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна В. Д. Н., чрез пълномощника си адв.Д. К. от АК - Стара Загора, в който изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното решение е допустимо и по същество правилно. Счита, че решението е обосновано, тъй като се базира на всички събрани доказателства, които са възприети обективно и правилно от съда. Намира изложените възражения във въззивната жалба за неоснователни, като излага подробни съображения по оплакванията в жалбата. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски. Въззивникът „П.•“ ООД, представлявано от управителя си Н.П., редовно и своевременно призовани, изпращат преупълномощен от адв. З. Й. представител – адв. П.Д., който моли въззивния съд да уважи изцяло подадената от тях въззивна жалба, като уважи подадената първоначално искова молба на ищеца. Подробните съображения са изложени в откритото заседание по съществото на делото. Въззиваемият В. Д. Н., редовно и своевременно призована не се явява, вместо нея се явява пълномощника й адв. Д. К. от АК - Стара Загора, който изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното решение е допустимо и по същество правилно. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд да бъде потвърдено, по съображенията подробно изложени в съдебното заседание по съществото на делото. Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното: В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: Предявен е първоначален иск с правно основание чл.220, ал. 1 от КТ. Постъпила е искова молба от „П.•“ ООД, в която се твърди, че ответникът по настоящата искова молба бил назначен на длъжност „Куриер“, съгласно Трудов договор №98/10.12.2021г. Трудовият договор бил сключен на основание чл. 67, ал.1, т.1 във връзка с чл. 70, ал. 1 КТ със срок на изпитване - 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. Съгласно Раздел VI, от договора, същият можел да бъде прекратен с тримесечно предизвестие. Уговореното месечно възнаграждение било 650 лв. С молба от 03.02.2022г. работникът поискал да бъде прекратен трудовия му договор, считано от 04.02.2022 г. на основание чл. 326, ал. 1 КТ. В заповедта за прекратяване било посочено, че работникът/служителят дължи обезщетение за неспазено предизвестие на основание чл. 220, ал. 1 от КТ. Със Заповед №67 от 04.02.2022г. трудовото правоотношение между страните по настоящото дело било прекратено, считано от 04.02.2022г. на основание чл. 326, ал. 1 КТ и подадена от служителя молба. В заповедта бил посочен и размера на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ, което служителят следвало да заплати - три брутни трудови възнаграждения. На 12.06.2022г. ответникът бил отказал да получи покана, с която работодателят го е поканил в срок до 30.06.2022г., по посочена банкова сметка, да заплати дължимата сума в размер на 1950лв., представляваща размера на три брутни трудови възнаграждения. До настоящия момент ответникът не бил заплатил дължимата сума в размер на 1950лв. на ищцовото дружество, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ - за неспазено предизвестие в размер на три брутни трудови възнаграждения. Предвид явната липса на желание от страна на ответника доброволно да заплати дължимата сума, за ищцовото дружество възниквал правен интерес от предявяване на претенциите си по съдебен ред. Искането до съда е да постанови решение, с което да осъди В. Д. Н. с ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. Р., ••• да заплати на „П.•“ ООД с ЕИК: •••, със седалище и адрес на управление: •••, с. Б., представлявано от управителя Н.С.П. сума в размер на 1950 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира направените разноски по делото. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответната страна, в който заявява, че предявеният иск е допустим, но неоснователен, поради което го оспорва изцяло - както по основание, така и по размер. Не се спорело между страните, че ответницата била работила в ищцовото дружество като била сключила трудов договор № 98/10.12.2021г. и била назначена на длъжност "куриер". Трудовият договор бил сключен със срок за изпитване - 6 месеца, който срок бил уговорен в полза на работодателя. Предвидено било и тримесечно предизвестие за прекратяване на договора. Молба за прекратяване на договора била отправена от В. Н. до работодателя на 03.02.2022г. Останалите твърдения, изложени в исковата молба не отговаряли на истината. Действително на 03.02.2022г. ответницата Н. била депозирала молба до работодателя, с която отправила предложение трудовият договор между страните да бъде прекратен по взаимно съгласие. В същата тази молба била посочила, че ако работодателят не желае да прекрати договора по взаимно съгласие, то получаването на молбата да се счита за начало на предизвестието за прекратяване. Още на следващия ден - 04.02.2022 г. управителят на дружеството резолирал молбата на Н. като дал указания трудовият договор да бъде прекратен на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, като това да се случи, считано от 04.02.2022 г. На същата дата била издадена и връчена на служителя Заповед № 67 от 04.02.2022г. за прекратяване на трудовото правоотношение. Още същия ден ответницата не била допусната до работа, уведомена била, че трудовият договор бил прекратен и са й връчени всички документи, съпътстващи прекратяването на трудовото правоотношение. В резултат на така прекратеното правоотношение работодателят приел, че в негова полза било възникнало правото му да получи обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на три брутни работни заплати на служителя. Това действие на работодателя било незаконосъобразно, поради следните причини: В исковата молба се твърдяло, че ответницата била тази, която поискала трудовото й правоотношение да бъде прекратено, считано от 04.02.2022 г. Това не отговаряло на истината, тъй като в молбата си за прекратяване на трудовия договор В. Н. била посочила единствено, че желаела или прекратяване договора по взаимно съгласие, или след отправено предизвестие (което обаче да отработи, а не да заплати). Управителят на ищцовото дружество - работодател по своя преценка решил, че предизвестието нямало да се отработва от работника, а щяло да бъде заплатено от него. Такова волеизявление обаче от страна на В. Н. нямало изложено нито в подадената от нея молба, нито в друг документ, изхождащ от нея. В случай, че работодателят преценил, че няма да се възползва от труда на подалия предизвестие служител, то той бил този, който трябвало да заплати обезщетение на подалия предизвестието, както гласяла разпоредбата на чл. 220, ал. 2 от КТ. ("Страната, която е предизвестена за прекратяване на трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестие"). Именно защото ответницата В. Н. предизвестила работодателя си, че желае да прекрати трудовото си правоотношение, като не посочила, че няма да отработва предизвестието си, а работодателят по своя инициатива преценил, че нямало да й даде възможност да отработи същото, тя не дължала заплащане на претендиралото с исковата молба обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Напротив, налице била хипотезата на ал. 2 на същия член. Не отговаряло на истината твърдението, че до В. Н. била отправена покана за доброволно заплащане на претендиралото обезщетение в размер на три брутни работни заплати. Приложената към исковата молба покана не била връчена, нито имало данни да са правени опити за нейното връчване - лично, чрез пощенски оператор или по друг, уреден от закона начин. Поради това нейното прилагане по делото било без каквато и да било доказателствена стойност по настоящия трудов спор. Поради всичко изложено до тук и поради липсата на доказателства, подкрепящи основателността на тезата на ищеца, то предявеният иск оставал недоказан, което от своя страна го правило неоснователен. Неоснователността на главния иск за присъждане на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ, водило до неоснователност и на акцесорния иск за заплащане на лихва за забава, който иск винаги следвал главното задължение. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените от "П.•" ООД срещу В. Д. Н. обективно и субективно съединени искове, с които се искало осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 1950 лв., представляваща дължимо обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на три брутни месечни възнаграждения на работника, във връзка с прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ трудово правоотношение, както и законна лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, тъй като исковете са неоснователни. Ответницата В. Д. Н. по първоначалния иск предявява насрещен иск с правно основание чл.220 ал.2 КТ, срещу първоначалния ищец "П.•" ООД. С насрещния иск излага следната фактическата обстановка: На 10.12.2021г. В. Н. сключила трудов договор №98/10.12.2021 г. с „П.•“ ООД, като същата заемала длъжността „куриер“ в дружеството. Договорът бил сключен на основание чл. 70 от КТ със срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя. Няколко месеца след започване на трудовата дейност, Н. преценила, че работата не била подходяща за нея и на 03.02.2022г. отправила молба до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение. Съгласно чл. VI от трудовия договор срокът на предизвестието бил 3 месеца. Първоначално Н. отправила предложение за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1 от КТ - по взаимно съгласие. В същата молба уведомила работодателя, че ако той не приемел предложението й за прекратяване на договора по взаимно съгласие, то отправената молба да се считала за начало на предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, като това предизвестие съгласно уговореното в трудовия договор следвало да бъде с продължителност три месеца. Още при подаването на молбата управителят на ответното дружество я резолирал като записал върху нея: трудовото правоотношение „да се прекрати на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 04.02.2022 г.“ В изпълнение на тези негови указания била издадена Заповед № 67 от 04.02.2022 г. за прекратяване на трудовия договор с В. Н. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Заповедта била връчена лично на служителя на 04.02.2022 г. Още същия ден Н. не била допусната до работа като била уведомена, че трудовият договор бил прекратен от 04.02.2022г. и нямало основание тя да продължава да изпълнява трудовите си задължения. От този ден В. Н. не била в трудовоправни отношения с „П.•“ ООД. Видно от представените от „П.•“ ООД с първоначалната искова молба писмени доказателства, в Заповед № 67 от 04.02.2022г. за прекратяване на трудовия договор с В. Н. било посочено като основание чл. 326, ал. 1 от КТ - отправено писмено предизвестие от работника или служителя до работодателя. Никъде в отправеното предизвестие Н. не била посочила, че желаела трудовия й договор да бъде прекратен, без да отработи уговореното тримесечно предизвестие. Напротив, тя била подала молбата си за напускане с ясното съзнание, че ако работодателят не е съгласен да прекрати трудовия договор по взаимно съгласие, то тя ще отработи предвиденото в договора предизвестие и едва тогава щяла да прекрати трудовите си правоотношения с „П.•“ ООД. В основния иск, предявен от дружеството-работодател се изхождало от хипотезата, в която служителят по трудовото правоотношение, който бил депозирал предизвестие за прекратяване на договора, не желаел да престира труда си по време на предизвестието, а бил изразил готовност да го замени с престация в пари. Конкретният случай обаче не бил такъв, тъй като никъде в молбата на В. Н. нямало изразена воля, че тя не желаела да работи в срока на отправеното предизвестие, а иска да го заплати. Напротив работодателят бил този, който я лишавал от това нейно право като замествал престацията й в труд, с престация в пари. В случая работодателят „П.•“ ООД бил предизвестен от служителя В. Н. за прекратяване на трудовото правоотношение като той (работодателят) прекратявал трудовия договор преди да е изтекъл тримесечния срок на предизвестието. Следователно той бил този, който дължал заплащане на обезщетение в размер на тримесечното брутно трудово възнаграждение на служителя за неспазения срок на предизвестието. Видно от сключения между страните трудов договор № 98/10.12.2021г. трудовото възнаграждение било в размер на 650 лв. месечно. Следователно брутното трудово възнаграждение за тримесечното предизвестие, което работодателят дължал на служителя, отправил предизвестието възлизало на 1950 лв. (3 х 650 лв.) Именно защото В. Н. била предизвестила работодателя си "П.•" ООД, че желаела да прекрати трудовото си правоотношение като не била посочила, че няма да отработва предизвестието си, а работодателят по своя инициатива бил преценил, че нямало да й даде възможност да отработи същото, то именно поради това тя не дължала заплащане на претендираното с исковата молба обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, а била налице хипотезата на чл. 220, ал. 2 от КТ, на която се основавала претенцията по настоящия насрещен иск. На основание чл. 86 от ЗЗД "П.•" ООД дължало и обезщетение за забава под формата на законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното изплащане на сумата. Предвид това, ищцата по насрещния иск моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника по този иск "П.•" ООД с ЕИК •••, със седалище и адрес на управление: с. Б., ••• представлявано от управителя Н.С.П. да заплати на В. Д. Н. с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. Р., ••• сумата от 1950 лв., представляваща дължимо обезщетение по чл. 220, ал. 2 от КТ в размер на три брутни месечни възнаграждения на служителя, във връзка с неспазен от страна на работодателя срок на предизвестие за прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ трудово правоотношение, както и законна лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещния иск до окончателното изплащане на сумата. В срока за отговор на насрещната искова молба ответникът "П.•" ООД е депозирал писмен отговор, в който заявява, че оспорва насрещната искова молба относно обстоятелствата по прекратяване на трудовия договор и моли насрещния иск да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Подробните съображения са изложени в същия писмен отговор на насрещния ответник. Приложено по делото е копие на Трудов договор с №98/10.12.2021г., сключен между ищцовото дружество по първоначалния иск и ответницата по същия, със срок за изпитване за 6 месеца уговорен в полза на работодателя. Регламентирано в договора е, че срокът на предизвестието за прекратяване е 3 месеца. Приложена по делото е и длъжностна характеристика на длъжността куриер към „П.•“ ООД. Приложена по делото е служебна бележка под №91/13.12.2021г. Налице по делото е молба от ищцата по насрещния иск отправена до управителя на „П.•“ ООД от 03.02.2022г., с която същата ищца на осн. чл. 325, т.1 от КТ моли за съгласието на работодателя си за прекратяване на трудовото правоотношение, а в случай че молбата не бъде приета, същата да се счита за предизвестие по чл.326 ал.1. Видно е, че под подписа на подателката е ръкописно изписан текста: да се прекрати на основание чл.326 ал.1 от КТ считано от 04.02.2022г., изписана ръкописно е датата 04.02.2022г. и е положен подпис. За безспорно установено в процеса е обявено, че резолюцията върху молба подадена от В. Н. е поставена именно от Н.П. и, че същото отбелязване е направено на датата 04.02.2022г. Приложена по делото е Заповед с №67/04.02.2022г., с която на осн. чл.326, ал.1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на В. Д. Н. с „П.•“ ООД. В заповедта е отразено, че на осн. чл.220 ал.1 вр. с чл.228 ал.1 от КТ и Трудов договор №98/10.12.2021г. за неспазения от работника срок на предизвестието работникът дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за три месеца. Заповедта е връчена на ищцата по насрещния иск на 13.03.2022г. Налице по делото е и Покана до ищцата по насрещния иск да заплати на ищеца по първоначалния иск 1950лв в срок до 30.06.2022г. Приложен по делото е Констативен протокол №1/04.02.2022г. видно от същия е че служителят В. Д. Н. е следвало да се яви на работа на 04.02.2022г. в 8: 30ч., но същата не се е явила. Посочени са свидетели на неявяването на лицето-М.Г.М. и Д.П.Н.. Видно от показанията на свидетелят М.Г.М. е, че работи в „П.•“ ООД като управител офис, познавала ответницата по първоначалния иск, били колежки. Свидетелката твърди, че ответницата по първоначалния иск на трети февруари си пуснала предизвестие и на четвърти вече не била на работа, тогава и съставили констативен протокол, който след това връчили на управителя. На същата дата ответницата по първоначалния иск се обадила сутринта в 9ч. по телефон на свидетелката и казала, че повече няма да работи. Молбата била получена вечерта от управителя в деня в който била подадена. Видно от показанията на свидетелят Р.А.И. е, че на датата 03.02.2022г. ищцата по насрещния иск си подала предизвестието за напускане, шефът й Н. го подписал. На следващия ден-04.02.2022г. в 8: 00ч. свидетелят-който бил приятел на В. Н. и последната отишли до офиса на ответното по насрещния иск дружество. Свидетелят останал от вън. В. излезнала от офиса качила се при свидетеля разстроена казала, че Н.-шефа й я изгонил. На четвърти-тоест явно на същия ден се обадила на И.-другия й шеф, но така или иначе Н. не й позволил да отработи предизвестието си. Видно от показанията на свидетелката А.Д. В., е че познавала ищцата по насрещния иск от доста време. Една сутрин Р.-приятеля на последната и свидетелката оставили В. Н. в 8 ч. на работа, след 10-15 минути последната излезнала и казала, че шефът я изгонил и й казал, че ще се видят в съда. В. не могла да си отработи предизвестието за напускане, а имала желанието да го отработи. Видно от заключението по изготвената и приета като доказателство по делото от първостепенния съд съдебно-икономическа експертиза е, че въззиваемата В. Д. Н. е работила на длъжността „куриер“ в гр. С.З. с работно място офиси „Е.“ съгласно Трудов договор с №98/10.12.2021г. с определено ОМВ 650, 00лв +ДВТСПО-0, 6% за всяка година трудов стаж при настоящия работодател за всяка година трудов стаж на същата сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Последното възнаграждение на Н. е начислено съответно за м. 01.2022г. като общия размер на начисленията е 487, 50лв за 15 работни дни от общо 20 р. д. за месеца. Или средно дневното брутно тр. възнаграждение е 487, 50лв: 15 р. дни =32, 50лв съответно месечно 650лв. Тройния размер на брутното трудово възнаграждение е1950лв. Въззивният съд възприема по настоящия казус от правна страна следното: По делото, на основание на посочените доказателства, е безспорно установено това, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, породено от сключения между тях Трудов договор под №98 от 10.12.2021г., което със Заповед с №67/04.02.2022г. е прекратено. Същата не е оспорена като незаконосъобразна. Работодателят е посочил в заповедта и задължението на ответницата да му заплати обезщетение за неспазения срок на предизвестието. Съгласно чл.220, ал.1 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Уреденото в ал.1 плащане предпоставя право на някоя от страните на трудовото правоотношение да го прекрати с предизвестие. Това са случаите по чл.326 и чл.328. Поначало страната, която прекратява трудовото правоотношение с предизвестие, трябва да го спази. За работника или служителя спазването на предизвестието означава да остане на работа до изтичането на срока му, а за работодателя - да остави на работа работника или служителя през този срок. Успоредно с това обаче законодателят предоставя възможността на всяка от страните, отправила предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, да не спази неговия срок. Това право принадлежи не само на предизвестяващата, а и на предизвестената страна (чл.220, ал.2). Вместо спазването на предизвестието всяка от тях може да заплати на другата страна една сума, равняваща се на трудовото възнаграждение на другата страна за неспазения срок на предизвестието. В случая се касае за заместване на първоначално дължимата престация - спазването на срока на предизвестието с друга - плащане на определената в закона сума. При това насрещната страна е длъжна да приеме заместващото изпълнение. Поведението на насрещната страна е ирелевантно, понеже се касае за упражняването на едно преобразуващо право. Размерът на обезщетението, се съизмерва именно с брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. Меродавен е срокът на предизвестие, който е в сила за страните - установеният в закона 30- дневен срок (чл.326, ал.2) или уговореният от страните по-дълъг срок. В последния случай сумата ще се изчислява върху брутното трудово възнаграждение за този срок. От събраните по делото доказателства се установи по безспорен начин, че трудовото правоотношение на ищцата по насрещния иск е прекратено по нейна писмена молба от датата 03.02.2022г., в която тя изрично е посочила, че желае прекратяването на трудовото правоотношение, по взаимно съгласие а в случай, че молбата й не бъде приета същата да се счита за предизвестие по чл.326 ал.1. Поддържаното в исковата молба и писмения отговор по насрещния иск твърдение, че ответницата по първоначално предявения иск не е спазила срокът на предизвестието си, не е искала да го отработи се опровергава от свидетелските показания по делото - св. И. и св. В. са категорични, че ищцата не е допусната да отработи предизвестието си, явно е посетила офиса, където е работила-свидетелят И. уточнява датата и часа, когато това се е случило това-8 часа на 04.02.2022г. и откъдето излезнала разстроена, разплакана и твърдяла, че шефът й не бил й позволил да отработи предизвестието си. В тази насока представения по делото констативен протокол и показания на св. М.-която междувпрочем е служител на ищцовото по първоначалния иск дружество- предвид показанията на св. И. и В. се явяват изолирани и неподкрепени от другите доказателства по делото. Още повече, че е безспорно установено това, че резолюцията върху молбата подадена от В. Н. е поставена от Н.П., и че същото отбелязване е направено на 04.02.2022г. Тук въззивната инстанция също следва следва да отбележи, че упражняването на субективното право по чл.326, ал.1 от КТ за едностранното прекратяване на трудовия договор с предизвестие включва в себе си два елемента: волеизявление, с което работникът или служителят упражнява правото си на прекратяване на трудовия договор и известяване на работодателя, че след изтичането на определен срок, трудовият договор ще бъде съответно и прекратен. За да породи своите правни последици, предизвестието трябва да е в писмена форма, която е необходима за действителността на волеизявлението и известяването на работодателя за него. Неспазването на срока на предизвестие не означава неотработване на срока на предизвестие. Предизвестието цели да доведе до знанието на една от страните по трудовото правоотношение - в случая работодателя, че в даден момент работникът ще прекрати изпълнението на трудовите си задължения и по този начин предизвестената страна ще има възможност на реакция във връзка със създалото се положение. предизвестието на работника следва да е винаги писмено и не може да бъде отправено чрез конклудентни действия, като неспазването на предизвестието е налице в случаите, когато работникът или работодателят изрично заявят датата, на която се прекратява трудовия договор, и която дата не съвпада с датата на изтичане на срока на предизвестието, а е по-ранна. В случая както по- горе бе посочено по-ранната дата от тази на която би следвало да се прекрати трудовото правоотношение между ищцовото дружество по първоначалния иск и ответницата по същия е посочена от работодателя, който вписвайки резолюцията в молба от 03.02.2022г. всъщност не спазва срокът на предизвестието още повече, че се установи чрез свидетелски показания, че на 04.02.2022г. ответницата е посетила работното си място, от където била явно изгонена. Всичко изложено по-горе предпоставя категорично основателността на предявеният насрещен иск по чл.220, ал.2 КТ и съответно неоснователност на предявеният с първоначална искова молба иск по чл.220, ал.1 от КТ. Първостепенният съд в мотивите към обжалваното решение задълбочено и обосновано е разгледал и проследил както приложимите по случая правни норми, така и константната и приложима практика на Върховните съдилища на Републиката по аналогични случаи, като е стигнал до правилния и законосъобразен извод, че са налице всички законови предпоставки за отхвърлянето на първоначалния иск на ищеца по чл.220, ал.1 от КТ и съответно са налице предпоставките за уважаването на насрещната искова молба на ответницата и насрещна ищца и съответно е налице хипотезата за реализирането на отговорността на работодателя и насрещен ответник по реда на чл.220, ал.2 от КТ, като дължимите суми следва да бъдат присъдени именно в негова тежест. В конкретния случая всички доказателства, представени пред първоинстанционния съд и от двете страни по делото, са убедителни по отношение на факта, че на практика с издаването на действащата Заповед под № 67 от 04.02.2022г. на Управителя на ищцовото дружество-въззивник „П.•“ ООД, представлявано от управителя си Н.П., последният на практика по никакъв начин не е дал възможността на въззиваемата Н. да отработи 3- месечното си предизвестие, което е надлежно и точно регламентирано в подписания от страните процесен трудов договор. Изцяло в потвърждение на това са и гласните доказателства, събрани от първостепенния съд и подробно разгледани по-горе и от настоящата въззивна съдебна инстанция. В този смисъл въззивният съд намира, че във въззивната жалба на жалбоподателя са развити доводите за неправилност на първоинстанционното решение, свързани основно с това, че съдът неправилно е възприел и интерпретирал събраните по делото доказателства. Настоящата инстанция счита, че решението е обосновано, тъй като се базира именно на всички събрани доказателства, които са възприети обективно и правилно от съда. Въззивникът твърди в жалбата си, че поради факта, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на В. Н. е записано, че то е прекратено след "отправено писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ до работодателя, считано от датата следваща датата на подаденото предизвестие", то тя трябва да заплати обезщетение за неспазено тримесечно предизвестие. Това твърдение на въззивника е неправилно. Никъде в своето предизвестие В. Н. не е посочила, че няма да отработва предизвестието си и че желае незабавно да й бъде прекратен трудовия договор. Напротив, в предизвестието си е посочила точно обратното - желае да прекрати трудовия договор по взаимно съгласие (т.е. отправя предложение до работодателя си), а в случай, че това предложение не бъде прието от него, то следва да започне да тече именно тримесечното предизвестие. От написаното в молбата на Н. е напълно ясно каква е нейната воля и няма основание тя да бъде тълкувана превратно или по друг начин. Доказано е също така, че работодателят незабавно е поставил резолюция върху подадената от Н. молба, трудовото й правоотношение да бъде прекратено, считано от 04.02.2022 г. /т.е. още от следващия ден/. Въпреки това на 04.02.2022 г. сутринта (около 8: 30 часа - напълно разумно време преди започване на официалното работно време) В. Н. отива на работното си място и този факт се установява от събраните и обсъдени и по- горе по делото гласни доказателства, които са обективни и непротиворечиви, поради което напълно правилно са възприети от първоинстанционния съд. В този ден тя не е допусната до работното си място, поради което не й е била дадена възможността на практика да отработи предизвестието си. Защитна теза на работодателя е твърдението, че на 04.02.2022 г., поради неявяването на В. на работа е бил съставен Констативен протокол, който е отразил нейното неявяване на работа. На първо място този констативен протокол въобще не е достигал до знанието на Н., въпреки, че в него е записано, че един екземпляр трябва да бъде връчен и на служителя. На второ място този протокол е съставен едва след предявяване на насрещния иск от страна на В. Н. и това е видно от факта, че същият не фигурира в приложените към исковата молба документи, нито в личното трудово досие на служителката, каквото беше поискано да бъде представено. В исковата молба на "П.•" ООД, на стр. 3, в раздел "Доказателства" е записано, че се представя като доказателство по делото трудовото досие на Н., което съдържа: 1. Трудов договор; 2. Длъжностна характеристика; 3. Служебна бележка за проведен начален инструктаж; 4. Молба за напускане; 5. Заповед за прекратяване на трудовия договор и 6. Покана. Следователно този документ не фигурира в трудовото досие на служителя, но се представя като доказателство по делото. На трето място следва да се отбележи, че в самия констативен протокол е записано, че работното време, в което Н. е трябвало да се яви на работа е 8: 30 часа. Във въззивната жалба се твърди, че според свидетелските показания Н. се явила на работа в 08: 00 часа при работно време от 09: 00 часа. Очевидно и самият работодател не знае точно в колко часа започва работното време на служителите, за да може да представи и съответните документи в тази насока, така че да отговарят на твърденията му. Това поведение на работодателя само по себи си води до едно разминаване между твърденията и действията на въззивника, което прави неговата теза, изразена във въззивната му жалба за недостоверна и най-вече недоказана. Що се отнася до свидетелските показания, събрани в хода на делото, то от страна на въззивника беше разпитан само един свидетел и това беше служителка на дружеството - М. М.. Същата не дава кой знае каква яснота относно развилите се трудови отношения между въззивника и въззиваемата, а освен това тя е служител на дружеството - работодател и нейните показания също са заинтересовани и в защита на интереса на работодателя. От друга страна другите двама свидетели дават ясни, точни и логични отговори на поставените въпроси. Същите не са заинтересовани от изхода на делото и дават обективна представа за фактическата обстановка, поради което първоинстанционният съд правилно ги е кредитирал. По отношение на твърдението във въззивната жалба, че работодателят е можел да прекрати трудовия договор с Н. на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, то действително това е така, но работодателят не се е възползвал от тази предоставена му от закона възможност, и не го е извършил по този ред. Работодателят е този, който избира на какво законово основание да прекрати трудовото правоотношение, след като няма изрично посочване за това от страна на работника. Избирайки именно реда по чл. 326, ал. 1 от КТ и като не е дал възможността на служителя да отработи предвиденото в сключения между страните трудов договор предизвестие, работодателят явно е целял именно да постави служителя в позицията да заплаща обезщетение за тримесечното предизвестие. Неоснователно е и възражението, че Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не била оспорена от В. Н. и това означавало, че тя се съгласява с искането на работодателя си за заплащане на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ. Оспорването на факта на прекратяване на трудовото правоотношение е съвсем различен иск, който няма нищо общо с основателността, съответно с неоснователността на иска по чл. 220, ал. 1 от КТ. Очевидно това са две различни правни възможности, които страните да изберат за себе си. В конкретния случай въззивникът е избрал да търси заплащате на обезщетение за неспазено предизвестие, но не е съобразил, че когато не е дал възможност на служителя си да отработи това предизвестие, то самият той е в неизпълнение и следва да заплати за това. Именно поради гореизложеното се налага изводът, че обжалваното Решение с № 1075 от 12.12.2022 г., постановено по гр.д. № 20225530102398 по описа на Районен съд - Стара Загора е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. В допълнение на горното въззивният съд констатира, че е налице и добросъвестност от страна на работника-въззиваем, като ответницата е уведомила своевременно и в срок работодателя си, че желае да се прекрати трудовото правоотношение с него именно първоначално по взаимно съгласие и на основание чл.325, ал, 1 от КТ и едва ако не се постигне такова е и изразила изричното си и явно намерение да отработи срока на предизвестието си, съобразно сключеното между страните трудовото правоотношение със срок на изпитване по чл.70. ал.1 от КТ във връзка с чл.69, ал.1 от КТ. Въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Районният съд правилно е присъдил и направените по делото разноски, поради което и в тази част оплакванията във въззивната жалба са неоснователни. На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът „П.•“ ООД, представлявано от управителя Н.П., следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата В. Д. Н., чрез пълномощника й адв.Д. К. от АК - Стара Загора, направените от последната разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, общо в размер на 780 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат съобразно представения договор за правна защита и съдействие под № 1069/23.01.2023г. пред въззивния съд /на л. 14 от въззивното дело/, както и съгласно представения пред този съд от въззиваемата Списък на разноските по чл.80 от ГПК /на лист 25 от въззивното дело/. На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК настоящото въззивно съдебно решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената и на двата иска – първоначален и насрещен такъв е под 5 000 лева, а именно 1950.00 лв. е цената на всеки един от тези искове. Водим от горното, съдът