Решение № 5260 от 12.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9443/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 13478 от 08.07.2024г., постановено по гр.д. № 8848/2024г. по описа на СРС, 168-ми състав, са отхвърлени предявените от Ц. Г. П. срещу Апелативен съд – София искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 1405 лева, представляваща разликата между трудовото възнаграждение на ищцата, което получава към момента, и това, което й се дължи според индексацията на възнагражденията според диапазона на колони 5 и 6 от Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата за периода от 01.01.2021г. – 31.12.2023г., ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. Срещу тала постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищцата Ц. Г. П., в която са развити съображения за неправилност на решението. Жалбоподателката поддържа, че съдът бил възприел, че е налице прехвърляне на дейност от едно предприятие на друго по смисъла на чл. 123, т. 7 КТ, както и че ВСС е възложил стопанисването на сградите на съответните ръководители, което съдържало и сключването на трудови договори със служителите по стопанисването, каквото допълнително споразумение в случая било сключено едва на 26.02.2021г. – повече от половин година след прехвърлянето. Съдът не бил обсъдил довода на ищцата, че същата била прехвърлена на новата работа без какъвто и да било акт на съгласие от нейна страна, както и че други служители, които са останали на работа във ВКС били получавали ежегодна индексация на трудовите си възнаграждения, което водело до дискриминационно отношение спрямо ищцата. Излага подробни съображения, че прехвърлянето на дейността на предприятието изисквало сключване на нов трудов договор със съответния административен ръководител, какъвто не бил сключен при извършването на самото прехвърляне а едва на 26.02.2021г. Счита, че е налице дискриминация, тъй като заплатите на служителите във ВКС продължавали да се индексират по колони 5 и 6 от класификатора, докато ищцата била преместена без нейно съгласие и това довело до промяна на начина на индексиране на нейната заплата. До приемането на класификатора за 2021г. жалбоподателката продължавала да получава заплатата си, така както била индексирана преди преместването, но след приемането му възнаграждението й не било индексирано с предвидените 10%, а с около 5, 89%. Счита, че запазвайки размера на трудовото си възнаграждение по колони 5 и 6 от класификатора, е запазила и правото си ежегодно да получава увеличение на възнаграждението по посочения ред. Моли съда да отмени обжавалното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Апелативен съд – София е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност. Въззиваемата страна поддържа, че в случая била налице хипотеза на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ вследствие на извършеното от ВСС възлагане на председателя на Апелативен съд – София да стопанисва сградата на съдебната палата в гр. София, поради което била настъпила промяна в работодатеня на служителите в отдел „Стопанисване сградата на съдебната палата – гр. София“. След тази промяна ищцата не била запазила статута си на служител в ВКС, като промяната на работодателя и брутното трудово възнаграждение била обективирана в допълнително споразумение № 179 от 26.02.2021г. При тази промяна се било запазило съдържанието на трудовото правоотношение, но извършването на индексация на работната заплата представлявало правна възможност за работника, а не негово субективно право. С оглед на това трудовото възнаграждение било запазено без изменение, но след извършената смяна на работодателя, за ищцата били приложими правилата за индексация на заплатите за служител в съд от първа група. С оглед на това и предвид безспорния факт, че Апелативен съд – София бил изплатил изцяло дължимото възнаграждение с приложимата индексация, искът бил неоснователен и правилно бил отхвърлен от СРС. Счита за неотносимо сравнението на ищцата със служителите в ВКС, тъй като ищцата не била негов служител след прехвърлянето, а получаваното до 2021г. различно възнаграждение обосновава с пар. 1 от ПЗР на Правилата за прилагане на Класификатора за длъжностите в администрацията на съдилищата и приетите от ВСС решения. Оспорва твърденията на жалбоподателката за неравноправно третиране, тъй като същата била запазила условията на трудовото си правоотношение, включително размера на възнаграждението, който бил по- висок от този, определен за служителите в администрацията на САС. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното: По така предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение с ответника през процесния период и престирането на труд по него за процесния период, твърденията си за извършено прехвърляне на всички служители на трудови договори в отдел „Стопанисване сградата на съдебната палата – гр. София“ от Върховния касационен съд към Апелативен съд – София по силата на прието решение на Пленума на ВСС, при което е запазено трудовото правоотношение на ищцата във вида преди прехвърлянето, включително наличието на право на индексация на трудовото възнаграждение в диапазона по колона 5 и 6 от Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, че индексацията на трудовото възнаграждение следва да се извърши по реда на колона 7 и 8 от Класификатора на длъжностите в съдилищата, в сила от 01.01.2021г., респективно изплащането на дължимото трудово възнаграждение. Страните не спорят и от приетия от СРС трудов договор № 362 от 30.11.2002г. се установява, че между ищцата и Върховния касационен съд е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „чистач“ във Върховния касационен съд, служба „Съдебна палата“ при 3/4 от ЗУРВр при основно трудово възнаграждение от 121 лева. С допълнително споразумение № 277 от 13.02.2020г. считано от 01.01.2020г. основното трудово възнаграждение на ищцата възлиза на 585, 75 лева, а ведно с ранг и допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит – на 1030, 05 лева. От приетия от СРС препис от трудовата книжка на ищцата се установява, че към, 15.07.2020г. трудовото правоотношение е продължавало да съществува при основно трудово възнаграждение от 585, 75 лева. На така посочената дата е отбелязано, че трудовото правоотношение е прехвърлено на основание чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ. Също така няма спор и от приетите от СРС писмени доказателства се установява, че с Решение на Пленума на ВСС, на основание чл. 130а ал. 2, т. 6 от Конституцията на Република България вр. чл. 30, ал. 2, т. 5 и чл. 387 и чл. 388 ЗСВ, стопанисването на Съдебната палата, находяща се в гр. София, район "Триадица", бул. "Витоша" № 2, е отнето от Председателя на ВКС и е възложено на административния ръководител на Апелативен съд София, считано от 15.07.2020 г. С Решение на СК на ВСС от 9.06.2020 г., на основание чл. 30, ал. 5, т. 8 ЗСВ са съкратени 31 щатни бройки във ВКС /между които и заеманата от ищцата длъжност „чистач“/, и са разкрити съответно 31 щатни бройки в Апелативен съд- София, считано от 15.07.2020 г., от които 15 щ. бр. са за длъжността „чистач“; Със Заповед № А-1102/1.12.2020 г. на административния ръководител - Председателя на АС- София, издадена във връзка с решение на СК на ВСС по протокол № 18/ 9.06.2020 г., с който от 15.07.2020 г. е увеличена щатната численост на съдебната администрация с 31 щатни бройки, на основание чл. 19, ал. 1 ПАС е утвърдена структура на администрацията на Апелативен съд- София, според която Отдел "Стопанисване и управление на съдебно имущество" включва 38 щатни бройки, между които и длъжността "чистач"с 18 щатни бройки. С Решение по Протокол № 3/04.02.2020 г. на СК на ВСС на основание чл. 341 ЗСВ е утвърден Класификатор на длъжностите в администрацията на съдилищата /КДАС/ от 01.01.2020 г., според който възнагражденията на служителите от Раздел IV, "Технически дейности" във ВКС и ВАС се определят в диапазона на колони 5 и 6, а за съдилищата от първа група в която група попада САС, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 ППКДАС – в диапазона на колони 7 и 8. Идентично е положението и при взимане на решенията за утвърждаване на Класификаторите през 2021 г., 2022 г. и 2023 г., обективирани в Протокол № 6/ 23.03.2021 г. на СК на ВСС, Протокол № 15/ 11.04.2022 г. на СК на ВСС и Протокол № 27/ 17.08.2023 г. на СК на ВСС От приетото в първоинстанционното производство допълнително споразумение № 190 от 26.02.2021г. се установява, че между Апелативен съд – София като работодател и ищцата е уговорено считано от 01.01.2021г. да бъде определено ново основно месечно възнаграждение за длъжността „чистач“ на 3/4 работно време в размер на 620, 25 лева, допълнително трудово възнаграждение за определен първи ранг в размер на 150 лева и допълнително трудово възнаграждение за ТСПО в размер на 308, 10 лева или общо 1078, 35. С допълнително споразумение № 201 от 15.04.2022г. между страните, основното месечно възнаграждение увеличено на 682.50 лева, допълнителното трудово възнаграждение за първи ранг – на 225 лева, а допълнителното трудово възнаграждение за ТСПО - на 363 лева, или общо 1270, 50 лева. С допълнително споразумение № 272 от 21.08.2023г. между страните, основното месечно възнаграждение е увеличено на 785, 25 лева, допълнителното трудово възнаграждение за първи ранг – на 258, 75 лева, а допълнителното трудово възнаграждение за ТСПО - на 417, 60 лева, или общо 1461, 60 лева. От приетото пред СРС експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът цени на основание чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено се установява, че получените от ищцата месечни трудови възнаграждения за периода от 01.01.2021г. до 31.12.2023г. с елементи, посочени в колони 7 и 8 от класификатора възлизат на общо 43 343, 12 лева, като при съпоставка с възнагражденията, дължими при прилагане на индексацията съобразно колони 5 и 6 от класификатора, вещото лице е установило, че разликата е в размер на 1254, 25 лева, начислени по-малко за процесния период. Също така между страните няма спор и от констатираните от вещото лице по ССчЕ начислени и изплатени от ответника трудови възнаграждения за периода се установява, че ищцата е полагала труд по трудовото си правоотношение, респективно е получавала възнаграждение за него. Спорът между страните се концентрира върху правото на ищцата да получава индексация на трудовото си възнаграждение съобразно колони 5 и 6 от класификатора след прехвърлянето й от Върховния касационен съд към Апелативен съд – София. В тази насока съдът намира следното. Решението на СК на ВСС по т. 16.3. от Протокол № 10/17.07.2020 г., съгласно което съдебните служители, отговарящи за съдебното имущество, могат да бъдат назначени в САС при прилагане на процедурата по чл. 343, ал. 2 ЗСВ /който позволява при назначаването на съдебния служител на друга длъжност във ВСС, ИВСС, НИП или същия орган на съдебната власт, както и при преместването му, конкурс да не бъде провеждан/, със запазване размера на трудовите им възнаграждения, съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, е в приложение и в съответствие с разпоредбата на чл. 123 КТ. Съгласно нормата на чл. 123, ал. 1 КТ при промяна на работодателя в посочените хипотези трудовите правоотношения с работниците и служителите се запазват такива, каквито са били към момента на извършването й. Съгласно чл. 123, ал. 2 КТ в случаите по чл. 123, ал. 1 от КТ правата и задълженията на работодателя прехвърлител преди промяната, които произтичат от трудовите правоотношения към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател приобретател. В тази насока неоснователен е доводът на жалбоподателката, че възникването на новото трудово правоотношение изисквало сключване на трудов договор с новия работодател. В случая не се касае за прекратяване на трудово правоотношение и възникване на ново, а за правоприемство на страната на работодателя във вече съществуващото трудово правоотношение, което се запазва и продължава да съществува с работодателя-правоприемник такова, каквото е съществувало с праводателя. Видно от приетата по делото трудова книжка на ищцата, това правоприемство е надлежно удостоверено на датата на неговото настъпване 15.07.2020г., от който момент жалбоподателката-ищца е престанала да бъде служител на Върховния касационен съд и е придобила качеството служител на САС. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателката, че поради липсата на нейно съгласие за правоприемството на страната на работодателя, изразено чрез сключване на нов трудов договор, допълнително споразумение към съществуващия или по друг начин, тя не е обвързана от настъпилата промяна. Регламентацията на чл. 123, ал. 1 КТ предвижда именно запазване на съществуващото трудово правоотношение, без да поставя изискване за предварително или последващо съгласие на работника/служителя. Липсата на необходимост от такова съгласие е компенсирана от задължението на работодателя-правоприемник да запази трудовото правоотношение такова, каквото е съществувало преди правоприемството, включително когато това налага прехвърленият работник/служител да бъде третиран по- благоприятно спрямо останалите служители на приобретателя на същата длъжност. Изискването за запазване на съдържанието на трудовото правоотношение, обаче, касае само възникналите и придобити от работника/служителя права към датата на правоприемството, а не и всички евентуални бъдещи права, които биха могли да възникнат за него, ако работодателят не беше променен. Както е изяснено в съдебната практика /Определение № 3352 от 25.06.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 1043/2025 г., IV г.о., ГК/, която настоящият състав изцяло споделя, правната норма на чл. 123, ал. 2 от КТ не е непълна, неясна или противоречива, като в съдебната практика никога не е имало съмнение, че при запазването, съгласно тази разпоредба, на трудовото правоотношение при новия работодател, работникът или служителят запазва само вече възникнали и придобити от него субективни права при предходния работодател (включително и размерът на трудовото възнаграждение – съгласно принципното положение, че той не може да бъде намаляван без негово съгласие – чл. 118 от КТ), респ. – само вече възникнали за работодателя- прехвърлител насрещни задължения по трудовото правоотношение се прехвърлят на новия работодател-правоприемник (виж и чл. 123, ал. 4 от КТ). Това правоприемство на страната на работодателя не включва обаче правни очаквания на работника или служителя, каквото е това за евентуално бъдещо увеличение на размера на трудовото му възнаграждение, независимо дали неговото определяне е регламентирано с нормативен акт (както в настоящия случай) или с вътрешни правила на работодателите (които вътрешни правила също не могат да противоречат на нормативно установените, например – с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НОСРЗ)). В последната хипотеза работодателят-правоприемник (например частно търговско дружество без държавно или общинско участие) очевидно няма как да е длъжен да прилага такива вътрешни правила на работодателя-прехвърлител или други негови актове, освен ако такова задължение не произтича изрично от нормативен акт, от колективен трудов договор (чл. 55, ал. 2 от КТ) или от договор между работодателите; на още по-малко основание работодателятправоприемник би могъл да приложи правила за определяне на трудовото възнаграждение, установени с нормативен акт, не за него, а за работодателя-прехвърлител (например, когато те са държавни учреждения, както в случая). Това правно положение, – че разпоредбата на чл. 123, ал. 2 от КТ няма за последица задължение за прилагане от работодателяправоприемник на правилата за определяне на трудовото възнаграждение (вътрешни или нормативно установени), действали при работодателя-прехвърлител, ясно следва и от разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от НОСРЗ, която регламентира начина на определяне на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, именно в хипотезите на чл. 123 и чл. 123а от КТ. Това нормативно установено правило на чл. 12, ал. 3 от НОСРЗ би било лишено от смисъл и би било безпредметно, ако от разпоредбата на чл. 123, ал. 2 от КТ произтичаше задължение на работодателя-правоприемник да прилага правилата за определяне на трудовото възнаграждение, действали при работодателя- прехвърлител. Следователно за процесния период от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. възнаграждението на жалбоподателката е следвало да бъде определено именно въз основа на приложимия КДАС за апелативен съд – колона 7 и 8, но не по-малко от възнаграждението й към промяната на работодателя от 15.07.2020 г. Това е така, защото за процесния период ищцата е работила в САС, определящо за възнаграждението й е групата в която по КДАС попада апелативен съд, с когото ищцата е в трудово правоотношение – аргумент от чл. 348 вр. с чл. 341 от ЗСВ. Що се отнася до обстоятелството, че възнаграждението на жалбоподателката за 2021г. не е било индексирано с предвидените с КДАС за 2021г. 10%, в мотивите към Решение по т. 4. 3 от Протокол № 10/17.07.2020 г., е посочено, че съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, възнагражденията на прехвърлените служители не следва да индексират до изравняването им с тези на сходни или същи длъжности за съответната група, съгласно КДАС. Това разрешение е в съответствие и с решение по протокол № 29/28.09.2017 г. от заседание на Пленума на ВСС, т. 62. 2, на административните ръководители на органите на съдебната власт, с което е указано при преназначаване на служители и запазване размера на достигнатото възнаграждение /задължение по чл. 123, ал. 2 КТ/ да запазват това възнаграждение до изравняване с възнаграждението, съответстващо на възнаграждението на новата длъжност, като едва след това възнаграждението може да бъде актуализирано. Смисълът на това правило е, че индексирането на възнагражденията на работниците и служителите е изначално обусловено от обстоятелството, че неговият размер преди индексацията не отговаря на изменените икономически условия в страната, което именно налага съобразяването му с тях. При това положение на неравенство в размера на трудовите възнаграждения, възникнало вследствие на правоприемство по реда на чл. 123 КТ, не е възможно различните по размер възнаграждения на работниците/служителите, заемащи едни и същи или сходни длъжности, да бъдат индексирани по един и същи начин. Неоснователно е и релевираното с въззивната жалба оплакване за наличие на дискриминационно третиране на ищцата вследствие на промяната на правилата за индексиране. Установената в чл. 2 ЗЗДискр. цел на Закона за защита от дискриминацията е да се осигури на всяко лице правото на равенство пред закона и равенство в третирането. Тя се осигурява чрез предвидената в чл. 4, ал. 1 забрана за всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от посочения закон, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр, е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси, а според § 1, т. 8 ДР ЗЗДискр изразът "на основата на признаците по чл. 4, ал. 1" означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Съгласно чл. 6 ЗЗДискр. забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи. Следователно основа за преценката относно наличието на дискриминация е лицата да са поставени в сравними сходни обстоятелства. Това са служителите, които заемат същата длъжност като жалбоподателката при същия работодател – Софийски апелативен съд, а именно „чистач“ при Софийския апелативен съд, поради което не може да се извършва съпоставка на положението на жалбоподателката със служители на различни длъжности в САС или служители на същата длъжност в ВКС. Що се касае до сравнението със служители на длъжност „чистач“ в САС, то неблагоприятно третиране за процесния период не е налице, доколкото вследствие на правоприемството жалбоподателката е получавала по-високо трудово възнаграждение от тях. Ето защо извършената от ответника индексация на трудовото възнаграждение се явява законосъобразна и не е налице претендираната от ищцата разлика, а последното обуславя отхвърляне изцяло на предявения иск за нейното заплащане. При съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. По разноските. При този изход от спора, право на разноски има единствено ответникът Апелативен съд – София, който е претендирал юрисконсултско възнаграждение и е бил представляван от служител с юридическо образование, поради което и на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП, съдът определи възнаграждението в размер на 100 лева. Така мотивиран, Софийски градски съд