Решение № 97 от 11.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11895/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК. С решение от 15.02.2022 г., поправено с решение от 24.08.2022 г. по реда на чл. 247 ГПК, постановено по гр. дело №48946/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 177 състав, по иск на ищеца Д. Д. по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ е отменено като незаконосъобразно уволнението му от ответника „Централна кооперативна банка“ АД, на основание чл. 344, ал.1, т. 2 КТ Д. Д. е възстановен на работа и на основание чл. 344, ал.1, т. 3, вр. чл. 225 КТ ответникът е осъден да заплати обезщетение за оставане без работа в размер на 1 137, 50 лв. за периода от 07.08.2020 г. до 18.08.2020 г. и сумата от 5 185 лв., представляваща обезщетение в размер на разликата между полученото от работника трудово възнаграждение и това, което би получил за същия период при ответника от 20.08.2020 г. до 06.02.2021 г., ведно със законната лихва от 08.10.2020 г. до окончателното погасяване на вземането, като искът по чл. 344, ал.1, т. 3, вр. чл. 225 КТ е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 8 460 лв. Ответникът е осъден да заплати и сумата от 2 002 лв. на основание чл. 55, ал.1, предл. трето ЗЗД, представляваща заплатено от ищеца на ответника обезщетение по чл. 221, ал.2 КТ на отпаднало основание. Срещу решението в уважителната част е постъпила въззивна жалба от ответника „Централна кооперативна банка“ АД с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради което се иска отмяна на решението в тези части и отхвърляне на предявените искове в цялост. В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че тежестта на извършеното нарушение не съответства на тежестта на наложеното от работодателя дисциплинарно наказание. Поддържа се, че в случая без значение е обстоятелството, че клиентът спрямо когото е извършено нарушението, е служител на банката, тъй като банката е длъжна да гарантира сигурността и поверителността на информацията на всички свои клиенти, включително когато те са нейни служители. Заявява се, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че достъпената от ищеца информация не е била разгласявана на трети лица и не са възникнали материални или нематериални вреди за клиента на банката, тъй като по делото било установено, че събраната от ищеца информация е била разгласена от него на трети лица и обстоятелството, че за клиента не са възникнали вреди не означава, че не са настъпили нематериални вреди на банката. На следващо място се излага становище за немотивираност на решението на съда в частта, в която е било прието, че достъпването до информацията на клиента е било станало с нейно знание и съгласие, като въззивникът поддържа, че съдът е изградил в тази част мотивите си въз основа на показанията на свидетелката М.М., която би могла да има заинтересованост от изхода на спора. Според въззивника при определяне на най-тежкото дисциплинарно наказание от страна на работодателя са били взети предвид характерът на извършеното нарушение, а именно достъпът до защитена от закона и вътрешните правила на работодателя информация за служебни цели, нейното неправомерно използване, при условията на системност /чрез седем справки и две търсения/ при умишлена вина на служителя – съзнание, че информацията е забранена и не са налице основания за получаването й. На последно място се излагат и доводи относно размера на определеното обезщетение по чл. 344, ал.1, т.3, вр. чл. 225 КТ, като се заявява, че трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено с връчване на заповед №667/06.08.2020 г. на 17.08.2020 г., а ищецът е останал без работа само един ден, тъй като е започнал друга работа на 19.08.2020 г. Претендират се сторените от ответника разноски за двете съдебни инстанции. В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца, с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Въззиваемият поддържа, че в хода на производството е било установено, че в случая се касае за еднократно безвиновно нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца и информацията, до която е имал достъп ищецът, е останала неразгласена, въззивникът не е претърпял имуществени/неимуществени вреди, както и ще ищецът е имал чисто трудово досие, а извършеното от него като служител на работодателя за значителен период от време, има инцидентен и еднократен характер. Излага се становище, че правилно първоинстанционният съд е приел, че тези действия не касаят злоупотреба с доверието на работодателя по смисъла на КТ, както и че тежестта на наложеното дисциплинарно наказание не е съответно на нарушението. Заявява се, че узнаване на информацията от кръга от служители на въззивника не може да се квалифицира като разпространяване и разгласяване на информацията на трети лица. Като неоснователни и недоказани се оспорват и твърденията на въззивника за нанесени имуществени/неимуществени вреди на работодателя в резултат на действията на работника – ищец. Въззиваемият излага становище за неоснователност и на оплакването относно размера на обезщетението по чл. 225 КТ, тъй като въззивникът не е възразил срещу претендирания период в хода на първоинстанционното производство, в рамките на който е могъл да представи доказателства за датата, на която е било прекратено трудовото правоотношение. По изложените съображения се иска потвърждаване на обжалваното решение в цялост и присъждане на съдебно-деловодни разноски в полза на въззиваемия на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Постъпила е въззивна жалба от „Централна кооперативна банка“ АД и срещу решение от 24.08.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК. Въззивникът поддържа, че при постановяване на решението съдът не е взел предвид фактите, настъпили след издаване на изпълнителния лист, а именно извършеното от ЦКБ плащане. Заявява се, че съдът неправилно е обезсилил издаденият изпълнителен лист, като е постановил издаване на нов в полза на ищеца. Излагат се доводи за недопустимост на решението в частта, в която първоинстанционният съд е обезсилил решението в цялост, тъй като от молителят е било поискано частично обезсилване. Отделно се поддържа недопустимост на решението и поради неспазване на процесуалния ред по чл. 406, ал. 4 ГПК. Поради изложеното се иска обявяване на обжалваното решение за нищожно, обезсилване като недопустимо, евентуално отмяната му като неправилно и недопустимо. С връчен препис от въззивната жалба на 15.10.2022 г. въззиваемият Д. Д. не е депозирал отговор в законоустановения двуседмичен срок. Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК. Решението в отхвърлителната част не се обжалва, поради което е влязло в сила. Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове по чл. 344, ал.1, т.1, т.2, т.3, вр. чл. 225 КТ и по чл. 55 ал.1, предл. 3 ЗЗД за отмяна на уволнението и възстановяване на работа на работника, за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 1 137, 50 лв. за периода от 07.08.2020 г. до 18.08.2020 г. и сумата от 5 185 лв., представляваща обезщетение в размер на разликата между полученото от работника трудово възнаграждение и това, което би получил за същия период при ответника от 20.08.2020 г. до 06.02.2021 г., ведно със законната лихва от 08.10.2020 г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 2 002 лв. на основание чл. 55, ал.1, предл. трето ЗЗД, представляваща заплатено от ищеца на ответника обезщетение по чл. 221, ал.2 КТ на отпаднало основание. По иск по чл. 344, вр. чл. 330, ал.2, т. 6 КТ изцяло в доказателствената тежест на ответника - работодател е да проведе пълно и главно доказване законността на уволнението, както и нарушенията на трудовата дисциплина от ищеца, които са основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение, в това число, че е спазил и реда за налагането му. Този ред е регламентиран с императивната норма на чл. 193, ал. 1 от КТ, която предвижда задължение за работодателя преди налагане на дисциплинарно наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Настоящата съдебна инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд във връзка с извършена проверката за спазване на процедурата за налагане на дисциплинарно наказание – чл. 193 и 194 КТ. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че в случая дисциплинарното наказание е наложено след вземане на обяснения от работника и в срока по чл. 194 ГПК, поради което препраща към тях по реда на чл. 272 ГПК. По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното: Исковете по чл. 344, ал.1, т. 1, т. 2 и т.3 КТ и по чл. 55 ЗЗД са предявени от ищеца Д. Д. за отмяна като незаконосъобразно уволнение, извършено от работодателя „Централна кооперативна банка“ АД със заповед №667/06.08.2020 г. за налагане на дисциплинарно наказание уволнение на основание чл. 188, т.3, вр. чл. 190, т. 4 и т. 7, чл. 187, т.7, т.8, предл. първо и т.10 и чл. 330, ал.2, т. 6 и чл. 221, ал. 2 КТ за това, че ищецът на 29.04.2020 г. в периода от 10: 11: 11 до 10: 18: 35, използвайки предоставените му от работодателя потребителско име и парола за достъп до система е извършил търсене по клиентски номер на клиент за наличие и номера на банкови сметки, както и справка за банкова наличност и извлечение от банкова сметка без съгласието и присъствието на титуляря на сметката – К.К.-Я. – „Главен специалист, продажби и контрол“ при ответника. В заповедта е посочено, че по този начин ищецът е нарушил разпоредбата на т.1.12 от Общите положения на Правилата за достъп и защита на информация в информационната структура на работодателя, съгласно която служителите на банката нямат право да извършват проверки, да изготвят справки и извлечения, както и да извършват всякакви други действия в централизираните информационни системи, които попадат извън или са в нарушение на служебните им задължения или на разпореждане на прекия им ръководител или на изпълнителните директори, или на прокуриста на банката. Основният спорен момент в така извършеното уволнение и оплакванията, с които производството е пренесено пред настоящата въззивна инстанция касаят наличието на злоупотреба с доверието на работодателя като основание за уволнение на работника – ищец и дали тежестта на извършеното от въззиваемия нарушение е достатъчно тежко, за да обоснове налагането на най-голямото по интензивност дисциплинарно наказание „уволнение“. С решение № 112/07.04.2015 г. по гр.дело № 4587/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при избора на наказание, съгласно чл.189 КТ работодателят следва да преценява тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено то и поведението на служителя. Преценката по чл. 189, ал.1 КТ е задължителна за работодателя и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. При спор относно наличието на това съответствие съдът извършва контрол дали наложеното дисциплинарно наказание е съобразено с тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В случай, че при съобразяване на тези обстоятелства съдът констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание се отменя. Във всички случаи наложеното наказание трябва да съответства на извършеното нарушение. Съгласно константната практика на ВКС, за да се квалифицира дадено поведение като злоупотреба с доверието на работодателя, не е необходимо за предприятието на последния да са настъпили имуществени вреди. Злоупотреба по смисъла на чл. 190, ал.1, т. 4 КТ е налице, когато с поведението си работникът не оправдава оказаното от работодателя доверие. В този смисъл Решение № 379 от 11.10.2011 г. по гр. дело №100/2011 г. по описа на ВКС IV ГО/. Също така, пак според константната и последователна практика на ВКС, злоупотребата с доверието и уронването на доброто име на предприятието, разпространяването на поверителни за него сведения и увреждането на имуществото на работодателя, като дисциплинарни нарушения по чл. 187, т. 8 и 9 КТ не са обусловени от наличието на умисъл /Решение № 3 от 12 март 2012 г.о гр. дело № 1325/2010г., четвърто г. о., ВКС/. Следователно, злоупотреба с доверието на работодателя е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие, както и когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени преднамерено. Предвид така изложеното в настоящия случай въззивният съд не споделя изводите на първоинстанционния съд, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ е прекомерно съобразно установеното нарушение. За тежестта на нарушението е от значение същността на неизпълненото задължение като конкретното деяние, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя и доколко тя сочи за оказано от работодателя по- високо доверие, съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици /решение № 188/15.07.2015 г. по гр.дело № 5173/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 227/29.06.2012 г. по гр.дело № 1417/2011 г. на ВКС, III г.о./ Съгласно разпоредбата на чл. 126, т. 9 от КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие. Неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. I от КТ и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ - злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател /в този смисъл е реш. № 513 от 14. 01. 2013 г. по гр. д. № 1559/11 г. на ВКС, IV ГО./. Настоящата въззивна инстанция намира, че злоупотреба е налице и в случай като настоящия, в който работникът е назначен на длъжност, която позволява достъп до конфиденциална и поверителна информация на широк кръг от физически и юридически лица, част от която информация представлява и банкова тайна по смисъла на чл. 62 от Закона за кредитните институции и същият е достъпил до такава информация чрез извършване на нереглментирани справки, без за целта да е било налице искане от страна на клиента или възлагане от страна на банката – работодател. В настоящия случай не е спорно, а и се установява от писмените доказателства /докладна записка от 23.07.2020 г. и приложените към нея заповед, списък и справка/ по делото, че ищецът Д. Д. е извършил фактическите действия, описани в заповед №667/06.08.2020 г. на 17.08.2020 г., а именно на 29.04.2020 г. в периода от 10: 11: 11 до 10: 18: 35, използвайки предоставените му от работодателя потребителско име и парола за достъп до система е извършил търсене по клиентски номер на клиент за наличие и номера на банкови сметки, както и справка за банкова наличност и извлечение от банкова сметка без съгласието и присъствието на титуляря на сметката – К.К.-Я. – „Главен специалист, продажби и контрол“ при ответника. Този извод се потвърждава и от писмените обяснения на работника, дадени по реда на чл. 193 КТ, които са в смисъл, че е допуснал такава грешка, които по естеството си са извънсъдебно признание, че са се осъществили неизгодни за него факти, като съдът следва да ги прецени в съвкупност с останалите доказателства по делото, с оглед всички обстоятелства /Решение № 112 от 07.04.2015 г. по гр. д. № 4587 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение; Решение № 694/2010 г. по гр. д. № 280/2009 г. на ІV ГО на ВКС/. Следователно при така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира, че наложеното най-тежко дисциплинарно наказание „уволнение“ е съответно на извършеното от работника нарушение. Несъмнено в случая служителят е злоупотребил с доверието на работодателя - нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, извършвайки действия (справки по сметки на клиенти на банката не по предвидения в закона и вътрешните правила ред), с които е нарушил оказаното му доверие и е злоупотребил с поверителни за банката сведения, които представляват банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 1 и ал. 2 ЗКИ. По делото не е спорно, че ищецът е работил на длъжност „кредитен специалист“. Съгласно приложена по делото длъжностна характеристика сред основните отговорности на лицето, заемащо длъжността, по т. 9 е отговорността за опазване на банковата тайна и поверителна информация, както и на доброто име и авторитета на банката. С декларация от 30.11.2011 г. работникът е декларирал, че е запознат с „Правилата за достъпа и защита на информацията в информационната структура на „ЦКБ“ АД и Заповед № 565/22.11.2011 г. относно реда за достъп и работа в информационните системи на „ЦКБ“ АД. Във връзка с изменение на длъжността на работника по взаимно съгласие на страните от 31.07.2013 г., на работника е връчен длъжностна характеристика за длъжността „Специалист, продажби и контрол“, в която също е предвидена отговорност за за опазване на банковата тайна и поверителна информация, както и на доброто име и авторитета на банката. С декларация от 12.02.2013 г. работникът е декларирал, че е запознат с „Правилата за достъпа и защита на информацията в информационната структура на „ЦКБ“ АД. С декларация от 30.09.2013 г. служителят е декларирал, че е запознат с Инструкцията за мерките и средствата за защита на личните данни, обработването от „ЦКБ“ АД и се задължава да я спазва, както и че му е известно, че за нарушаването й носи дисциплинарна отговорност. В т. 4.24 от приложените към делото „Правилата за достъпа и защита на информацията в информационната структура на „ЦКБ“ АД е предвидено, че служителите носят лична отговорност за секретността на паролите си и нямат право да ги преотстъпват на други служители или на външно за банката лице и за неспазването на този ред носят дисциплинарна отговорност по чл. 187 КТ. Със заповед №97/09.03.2016 г. на работодателя е предвидено, че извършване на преглед, генериране на справка/ извлечение по сметки на клиенти, в това число на служители на ЦКБ за салда или движения по тях се извършва по искане или в присъствие на титуляря на сметка или надлежно оторизирано за целта лице. Със същата е забранено на служителите на банката да извършват нерегламентирани действия по преглеждане на сметки, салда, движения по тях, когато не е налице съответно основание – искане от титуляр или в изпълнение на служебни задължения по анализиране на даден клиент. От така изложеното следва, че в рамките на банката-работодател е бил създаден специален ред и организация за опазване на личните данни на клиентите на банката, включително и по отношение на информация, принадлежаща на самите служители. От изложеното следва, че без никакво значение в настоящия случай за установяване наличието на нарушение на това изискване, както и за неговата тежест, е че се касае за банкова информация на служител на банката – К.К.. От една страна е налице изрична заповед на работодателя по отношение на този кръг лица, а от друга страна нейното качество на служител не променя статута й на клиент- физическо лице на банката. Това обстоятелство не променя и изводите на въззивния съд относно това, че в случая безспорно се касае за достъп до банкова тайна по смисъла на чл. 61, ал.1, т.2 ЗКИ, тъй като видно от приложение писмени доказателства – справка от AIS2 за ползваните обекти и видовете операции, генерирани от служителите, изготвена от дирекция „банкови операции“ на дата 29.04.2020 г. служителят е извършил нерегламентиран достъп до клиентска сметка, без искане или съгласие от негова страна, както и банкови извлечения за период. Следователно в настоящия случай наред с вътрешнонормативните актове на работодателя, е нарушена и императивна материалноправна разпоредба на закона, което обосновава налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ от работодателя. По изложените съображения настоящата въззивна инстанция намира, че е неоснователен искът по чл. 344, ал.1, т.1 КТ, предявен от ищеца за отмяна на уволнението по чл. 330, ал.2, т.6, вр. чл. 190, ал.1, т.4 КТ. Поради акцесорността на исковете с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 и т.3 от КТ вр.чл.225, ал.1 от КТ спрямо главния иск, следва да бъдат отхвърлени и последните като неоснователни. Поради отхвърляне на иска по чл. 3444, ал.1, т.1 КТ, следва да се отхвърли и искът по чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД, вр. ал. 221, ал.2 КТ, тъй като по делото не се установява отпадане на основанието, на което е заплатено претендираното обезщетение. Поради разминаване на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваните части, като предявените от ищеца искове следва да бъдат отхвърлени в цялост. По жалбата срещу решение от 24.08.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, по гр. дело №48946/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 177 състав: Съгласно чл. 406, ал. 4 ГПК, в производството по издаване на изпълнителен лист се прилагат съответно чл. 247, 250 и 251. В настоящия случай съдът е констатирал, че е налице допусната очевидна фактическа грешка в издадения изпълнителен лист, поради което е постановил неговото обезсилване и издаване на нов изпълнителен лист. Тази процедура е в съответствие с практиката и указанията на ВКС, дадени с Определение № 60305 от 02.08.2021 г. по ч. т. д. № 690 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение. Актът на съда не е недопустим заради това, че е озаглавен решение, а не разпореждане, тъй като значението му се определя от неговото съдържание, а не от даденото заглавие. Същото не е и неправилно поради факта, че съдът при постановяването му не е взел предвид фактите, настъпили след издаване на изпълнителния лист, тъй като тези факти биха били основание за предявяване на нов иск, но не и за постановяване на решение по чл. 247 ГПК. Производството по чл. 247 ГПК има ограничени предели, които се изчерпват с възможността за поправяне на допуснати в диспозитива на решението очевидни и/или технически грешки и същото не може да се използва за отстраняване на грешки, касаещи правилността му. Въпреки това действително в случая не са били налице предпоставките за издаване на обратен, изпълнителен лист, респективно за издаване на нов обратен изпълнителен лист в полза на ищеца. Хипотезата на издаване на обратен изпълнителен лист е уредена в чл. 245, ал. 3 ГПК, които предпоставки в случая не са били налице и съдът не е бил сезиран с такова искане, поради което в тази част решението е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено. В останалата част същото следва да бъде потвърдено като правилно. По разноските: Предвид изхода от спора, решението следва да бъде ревизирано и в частта за разноските, като същото следва да бъде отменено в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 936, 84 лв. разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и в частта, в която е осъден да заплати сумата от 432, 98 лв. за държавна такса по обективно кумулативно съединените искове по сметката на Софийския районен съд. Вместо това на основани чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от още 186, 84 лв. – разноски за първоинстанционното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и с оглед основателността на въззивната жалба ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 166, 50 лв. – държавна такса за въззивното производство, сумата от 15 лв. – държавна такса за подадена жалба срещу решението по чл. 247 ГПК и сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство на юридическо лице, определено от съда на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ или общо сумата от 281, 50 лв. – съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция. Така мотивиран, съдът