Решение № 4758 от 18.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2930/2025 г.

Производството е по чл.258-273 от ГПК. С Решение № 287 от 08.01.2025 г., постановено по гр.д. № 54225/2023 г. на СРС, 151 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Некст баскет трейдинг“ ЕООД, ЕИК 206876543, срещу Б. Н. Д., ЕГН ••••••••••, осъдителни искове по чл. 220, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 18 714, 78 лв., обезщетение за неспазено предизвестие от работника за периода от 15.08.2023 г.-13.10.2023 г., поради незаконосъобразно упражнено от него право за едностранно прекратяване на трудов договор № 19/27.04.2023г. от работника на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ поради забава в плащането на дължимото му се трудово възнаграждение за м.07.2023 г., ведно със законна лихва от 03.10.2023 г. до окончателното плащане на вземането. Решението е обжалвано в срок от ищеца „Некст баскет трейдинг“ ЕООД, като неправилно. Навеждат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон, непълнота на мотивите, необоснованост на изводите със събраните по делото доказателства. Неправилно, според ищеца, съдът е приел за установено чрез събраните доказателства, че работника – ответник е упражнил законосъобразно правото си да прекрати трудовото правоотношение едностранно без предизвестие на посоченото основание чл.327, ал.1, т.2 КТ поради виновно поведение на работодателя – ищец, изразило се в забава при изплащане на дължимото му се трудово възнаграждение за м.07.2023 г. Доколкото чрез събраните в производството доказателства е установено и страните не спорят, че задължението на работодателя да заплати дължимото се трудово възнаграждение в срок до 15 число на следващия на отработения месец /в случая 15.08.2023 г./ е било изпълнено в срок без забава, то, работника е упражнил незаконосъобразно правото си да прекрати едностранно и без предизвестие трудовия договор. Счита, че неправилно, в отклонение от установените по делото факти съдът е приел, че трудовото възнаграждение на ответника е следвало да бъде заплатено в срок до 14 число, а не до 15 число според уговореното между страните. Поради липса на виновно поведение на работодателя, неправилно ответникът е упражнил правото си на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие по вина на работодателя. С оглед това му недобросъвестно поведение на работодателя – ищец се дължи обезщетение за неспазения тримесечен срок на предизвестие. Заявява, че разпоредбата на чл.220, ал.1 КТ е приложима в случаите на прекратяване на трудовия договор с предизвестие. При наличие на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с правната квалификация на претенцията, моли същите да бъдат отстранени. При условията на евентуалност заявява, че желае да бъде уважен искът на работодателя за заплащане на обезщетение от страна на работника за неспазения тримесечен срок на предизвестие. Отправя искане за отмяна на решението на СРС и за уважаване на исковете като основателни. Претендира разноски. Въззиваемата страна-ответник Б. Н. Д. оспорва жалбата с писмен отговор и моли решението да се потвръди като валидно, допустимо и правилно, постановено в съответствие с процесуалните правила и материалния закон, както и поради обоснованост, съобразена със събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС. С оглед наведените в жалбата оплаквания, следва да се посочи, че в исковата молба ищецът не е длъжен да дава правна квалификация, както на предявения иск, така и на посочените фактически твърдения. Правната квалификация се определя от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото – арг. чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и възраженията на ответника, без да е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията - /В този смисъл константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г. О., Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г. О., Решение № 50/17.02.2011 г., по гр. д. № 762/2010 г., на III г. о., постановени по реда на чл.290 ГПК, които се възприемат от настоящия състав/. Следователно основанието на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича и които ищецът е длъжен да посочи по силата на разпоредбата на чл.127, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което и в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите. В конкретния случай и съобразно задължителните за съдилищата указания дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът намира, че предявеният осъдителен иск е с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че спорното материално право е възникнало следствие на неспазен срок на предизвестие от страна на служителя, поради незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал.1, т.2 пр.първо КТ. Ето защо, твърдените от ищеца факти, следва да се подведат под хипотезиса на чл. 220, ал. 1 КТ. В тази връзка следва да се отбележи, че както в определението от 27.05.2024 г., в което е обективиран докладът по делото, така и в диспозитива на своето решение първоинстанционният съд е посочил правилно, че е сезиран с иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ. Съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум. С оглед това настоящият състав намира че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите по жалбата, съдът намира следното: Предявени са искове с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ. За да се уважат така предявените искове в тежест на ищеца е да установи, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение за определена длъжност при определено месечно трудово възнаграждение, уговорен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор, прекратяване на правоотношението при неспазване срока на предизвестието, поради което и за ищецът е възникнало право на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. В тежест на ответника е да докаже направените в отговора на исковата молба възражения, а именно, че законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2, пр.1 КТ поради забава в плащане на трудовото възнаграждение от страна на работодателя. По направеното възражение за прихващане същият носи тежестта да докаже, че е полагал извънреден труд, количеството положен извънреден труд и дължимото се трудово възнаграждение за положения извънреден труд в посочения период. В тежест на ответника е да докаже и злоупотреба с право от страна на работодателя при изплащане на трудовото му възнаграждение на части предвид презумпцията за добросъвестност по чл. 8 КТ. В случая с обявения за окончателен и неоспорен от страните доклад СРС е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК следните обстоятелства: че на 27.04.2023 г. между страните бил сключен трудов договор № 19, с който ответникът е бил назначен на длъжност „директор човешки ресурси", като договорът бил сключен с 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя-ищец в настоящото производство, както и че на 13.07.2023 г. ответникът е отправил заявление до работодателя за прекратяване на трудовия договор с предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие, като при отказ същото да се счита за тримесечно предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовия договор. Така, чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява и страните не спорят, че на 27.04.2023 г. между ищеца в качеството на работодател и ответника в качеството на служител е бил сключен трудов договор, по силата на който на ответника е било възложено да изпълнява длъжността „директор човешки ресурси“ при условията на пълен работен ден с продължителност от осем часа при петдневна работна седмица. Страните предвидили съгласно чл. 3, че договорът се сключва със срок на изпитване в полза на работодателя от 6 месеца, като след изтичането на този срок и в случай че договорът не бъде прекратен, той ще се счита за безсрочен трудов договор. В чл. 4 бил уговорен нетен размер на трудовото възнаграждение от 8000 лв. и брутен в размер от 9357, 41 лв. за срока на изпитване и нетен размер на трудовото възнаграждение от 9000 лв. и брутен размер на трудовото възнаграждение от 10 468, 52 лв. след изтичане на срока за изпитване. В чл. 4.4 от договора посочили, че работодателят заплаща трудовото възнаграждение до 15-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен труд, по банков път по лична банкова сметка на служителя. Съгласно чл. 8.1 от договора, по време на срока за изпитване, договорът може да бъде прекратен без предизвестие от страна на работодателя, а от страна на служителя с писмено предизвестие от три месеца. Установява се, че на 13.07.2023 г. ответникът е подал заявление до ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ, считано от 01.08.2023 г., а в случай че молбата му не бъде уважена, заявлението да се счита за тримесечно предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ. Работодателят не приел първото предложение и върху заявлението била поставена резолюция, съгласно която същият не приема предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. В срока на отправеното предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, на 15.08.2023 г. ответникът подал ново заявление до работодателя, с което го уведомил, че считано от датата на получаване на уведомлението прекратява едностранно трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неизплащане (забавено плащане) на трудовото възнаграждение /в случая за м.юли 2023 г./. На същата дата - 15.08.2023 г. работодателят издал заповед № 011 за прекратяване на трудовия договор на основание чл.327, ал. 1, т. 2, пр. първо КТ, считано от 15.08.2023 г. въз основа на подаденото от работника заявление от 15.08.2023 г. Чрез приетите по делото преводни нареждания се установява, че работодателят е превел по банков път трудовото възнаграждение на ответника за м. май 2023 г. на 14.06.2023 г., за м. юни 2023 г. - на 14.07.2023 г., а трудовото възнаграждение за м. юли 2023 г. е било преведено на два пъти - половината от него в размер на 4000 лв. на 14.08.2023 г. и другата половина в размер на 4000 лв. на 15.08.2023 г. Съответно, трудовото възнаграждение за м. август 2023 г. било преведено на 13.09.2023 г. Чрез приетото пред първата инстанция заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което настоящия състав кредитира напълно по реда на чл. 202 ГПК се установява, че последният пълен отработен месец от ответника преди прекратяване на трудовото правоотношение е м. юни 2023 г., за който е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 9 357, 41 лв., като за периода 15.08.2023 г. - 13.10.2023 г. размерът на дължимото брутно трудово възнаграждение, относимо за определяне на обезщетението за неспазено предизвестие при едностранно прекратяване на договора, се равнява на 18 714, 89 лв. Съгласно заключението ищецът е заплатил трудовото възнаграждение на ответника за м. май 2023 г. на 14.06.2023 г., за м. юни 2023 г. на 14.07.2023 г., за м. август 2023 г. на 13.09.2023 г., а възнаграждението за м. юли е било заплатено на два пъти от по 4000 лв., съответно на 14.08.2023 г. и на 15.08.2023 г. Установява се, че няма други служители при същия работодател, на които да е била изплатена част от трудовото възнаграждение за м. юли 2023 г. на 14.08.2023 г., а на 15.08.2023 г. да е било извършено доплащане на разликата. Вещото лице е изчислило още, че в случай че се приеме, че ответникът е работил всяка събота и неделя в периода от 02.05.2023 г. до 15.08.2023 г. по 6 часа дневно, то, дължимото възнаграждение, изчислено с увеличение от 75 %, е общо в размер на 17 450, 57 лв. Чрез показанията на свидетеля Р.-М.М.К., бивш служител на ищцовото дружество /изпълнявала длъжността експерт „подбор на персонал“ в екипа на ответника, който бил нейн мениджър/, в периода от 09.05.2023 г. до края на 2023 г. се установява, че не й е било възлагано от ответника /нейн пряк ръководител/ да изпълнява задачи извън рамките на работното време в т.ч. през почивните дни. Работното й време в дружеството /ищец/ било от 9: 00 ч. до 18: 00 ч., от понеделник до петък, с 1 час почивка, като свидетеля заявява, че не й е известна практика при ищеца за работа извън установеното работно време, както и че не знае за случаи, при които на служители да е било наредено да работят през уикенда. Чрез показанията на свидетеля Б.Р.Й., бивш служител (старши софтуерен програмист) на „Некст баскет“ АД, което дружество е едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество, видно от партидата на дружеството в Търговски регистър се установява, че служителите на двете дружества са комуникирали заедно чрез установен софтуер за комуникация във всички дружества, на които „Некст баскет“ АД е едноличен собственик на капитала, а именно чрез „Тиймс“, софтуер за чат и онлайн разговори, или по имейл. През месец юли 2023 г. свидетелят получил имейл, в който се упоменавало, че може да се направи инвестиция в развитието на „Некст баскет“. По това време свидетелят бил в отпуск, затова се обадил на своя колежка, която му обяснила, че на всички служители без програмистите е „спуснат“ анекс и им задържат половината от месечната заплата с уговорката цялата задържана сума да бъде изплатена на 15 октомври с 10 % лихва, като от свои колеги свидетелят знае, че впоследствие на 15 октомври не са били заплатени нито задържаните суми, нито лихви. След това и програмистите получили подобен анекс, съгласно който заплатите щели да се изплащат на два пъти - половината на 15-то число от следващия месец, а другата половина на 30-то число. Тази схема на плащане се отнасяла за всички служители във всички свързани дружества с „Некст баскет“ АД, вкл. и за ищеца. Свидетелят не подписал анекса и тъй като заплатата му не била заплатена своевременно, той прекратил трудовото си правоотношение. Свидетелят сочи още, че през май 2023 г. служителите били подканени да положат извънреден труд с цел по- бързо разработване на функционалностите, които били нужни за пускане на софтуера. Самият той имал 170 часа положен извънреден труд за месеците май и юни 2023 г., и около 10 часа за месец юли, като извънредният труд за месеците май и юни му бил заплатен, а за месец юли не. Колегите от неговия екип също полагали извънреден труд. Те били на позиции кюей тестери и продукт оунери, които отговаряли за това как ще изглежда продуктът, изготвяли заданията. Извънредният труд се отчитал в екселска таблица, която била онлайн и всеки си попълвал кога и колко часа извънреден труд е положил. Част от колегите работели от вкъщи, други от офиса, а извънредният труд, който се полагал през уикенда, се полагал винаги от вкъщи, защото никой не ходел в офиса тогава. Положеният извънреден труд винаги се отчитал в екселската таблица, без значение дали бил положен вкъщи или в офиса. Отчитал се на месечен период. Чрез показанията на свидетеля Е.В.М., която живее на семейни начала с ответника от 17 години, преценени съобразно указанията на чл.172 ГПК /с оглед събраните доказателства/ при съобразяване евентуалната й заинтересованост от изхода на спора се установява, че ищецът е полагал често труд извън рамките на установеното работно време /вечер понякога до 20 часа, до 22 ч. и до полунощ/, както и в почивните дни /събота и неделя/. Дадените от нея показания сочат, че в периода от 02.05.2023 г. до 15.08.2023 г., ответникът е работил от дома си непрекъснато в събота и неделя по 6 часа на ден, което е било възлагано от неговия работодател по телефон или с електронна кореспонденция. Макар свидетелят М. да сочи, че лично не е възприемала възлагането на задачите на ответника по електронен път, по нейни непосредствени възприятия ответникът непрекъснато е работил на фирмения компютър с фирмените знаци, фирмените пощи и пакети, които има на компютъра си след приключване на работното време и в събота и неделя, когато сутрин след ставането си от сън е сядал на компютъра, за да работи. По косвен път свидетеля установява, че за възлаганите задачи ответникът е споделял с нея, като тя е ставала свидетел на обаждания по телефона, както и на поставяни от ищеца изисквания да е непрекъснато във връзка с фирмата като изпълнява и възложената му от нея работа по всяко време. С оглед това, съдът намира че показанията на свидетеля М. сочат с яснота, пълнота, категоричност, без съмнение, че ответника е полагал извънреден труд по 6 часа на ден и в събота и неделя в посочения период. Същевременно, съдът намира че показанията на свидетеля М. по отношение на тези обстоятелства се подкрепят и от дадените от свидетеля Б.Р.Й. показания. Това е така, според настоящия състав, тъй като свидетеля Й. дава сведения за необходимост от полагане на извънреден труд от служителите в компаниите /в т.ч. и дружеството –ищец/ през май 2023 г. /в началото на исковия период/, която необходимост продължила до въвеждане на нови функционалности след няколко месеца. В тази връзка свидетелят Й. дава сведения за полагания извънреден труд в компаниите /в т.ч. дружеството – ищец/ от програмистите /софтуерните специалисти/ в периода м.май-м.юли 2023 г. във връзка с по-бързо разработване на функционалностите, които били нужни за пускане на софтуера, който полаган извънреден труд бил отразяван и отчитан от нарочно създадена за това екселска таблица за служителите – програмисти, до която обаче служителите имали достъп само при работа на фирмените компютри. При така установеното, съдът намира следното от правна страна: Правната норма на чл.327 КТ представлява материално субективно преобразуващо трудово право на работника или служителя да прекрати едностранно трудовия договор с работодателя като неговото упражняване не е свързано с предварително уведомяване на последния. Хипотезите на визираната правна норма са точно и изчерпателно изброени като извън тях работникът или служителят не може да прекратява трудовото правоотношение без предизвестие. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление като то трябва да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма /Решение № 495 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 527/2009 г., IV г. о., ГК/. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Решение № 18 от 19.01.2007 г. на ВКС по гр. д. № 668/2004 г., III г. о., Решение № 954 от 9.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5375/2008 г., I г. о., ГК, Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 554 от 27.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1860/2005 г., II г. о., ГК, Решение № 266 от 5.06.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2004 г., ГК, II г. о, изявлението пред работодателя от страна на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, т. 2 КТ е основано на предвиденото в тази разпоредба субективно преобразуващо право на работника (служителя) да предизвика едностранно, независимо от волята на работодателя, изменение на съществуващото правоотношение, поради което с достигането му до съконтрахента - работодател то произвежда това целено действие. Трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото предизвестие за прекратяване на договора и не зависи от това дали правоотношението е законно прекратено или не. Тъй като ефектът на прекратяването настъпва в момента на получаване на изявлението от работодателя и налагането на дисциплинарно наказание "уволнение" след този момент не може да породи правно действие, защото вече не съществува трудово правоотношение. Въпросът дали преобразуващото право е съществувало (т. е. дали са били налице предвидените в закона предпоставки за възникването му) и дали с оглед на това то е било надлежно упражнено може да бъде предмет на преценка и установяване при евентуално предявяване впоследствие от работодателя по съдебен ред на притезания, възникнали като негова последица (например обезщетение за причинена вреда). С оглед така посоченото, настоящия състав намира за установено, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено едностранно по писмено искане на служителя – ответник на 15.08.2023 г. с достигане на изявлението му до работодателя – ищец на посоченото основание - чл. 327, ал. 1, т.2, пр. първо от КТ, тъй като в подаденото заявление е посочено, че се желае прекратяване на трудовия договор поради неизплащане /забавяне на изплащането/ на трудовото му възнаграждение. Прекратяването на трудовия договор на основание чл.327, ал.1, т. 2 КТ може да стане във всеки един момент, независимо от обстоятелството, че е налице депозирано от работника предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ. Двете основания за прекратяване на трудов договор са самостоятелни и независими едно от друго. Не са налице законови пречки при отправено от работника предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, при наличието на предпоставките по чл.327, ал.1, т. 2 КТ, трудовото правоотношение да бъде прекратено на последното основание по време, през което тече срокът да предизвестието. В този см. е постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 495 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 527/2009 г., IV г. о., ГК, което разрешение се споделя от настоящия състав. Както е посочено в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 495 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 527/2009 г. на ВКС и РЕШЕНИЕ № 145 ОТ 07.06.2012 Г. ПО ГР. Д. № 1247/2011 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, които разрешения се възприемат от настоящия състав, правната норма на чл.327, ал. 2 КТ не поставя изискване за срок за забава, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение. Поради това прекратяването на трудовия договор по чл. 327, т. 2 КТ не се влияе от приложението на чл. 245, ал. 1 КТ от страна на работодателя. Ето защо достатъчно е работодателят да е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, уговорено между страните по трудовия договор, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл.327, т. 2 КТ. Без значение са и причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ. Както бе посочено, в производството е установено, че трудовото възнаграждение на ответника за м.07.2023 г. е било изплатено на два пъти от по 4000 лв., съответно на 14.08.2023 г. и на 15.08.2023 г. При така посоченото доводите на въззивника, че към момента на упражняване правото на служителя – ответник да прекрати едностранно трудовия си договор на 15.08.2023 г. не е налице забава в изплащането на трудовото възнаграждение за м.07.2023 г. от страна на работодателя – ищец се явяват основателни. Поради това и изложените от първата инстанция в постановеното решение фактически констатации и правни изводи се явяват неправилни като несъответни на събраните доказателства и приложимите разпоредби от материалното право. В случая е установено, че работодателят е поел задължението да изплаща трудовото възнаграждение до 15-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен труд, по банков път по лична банкова сметка на служителя /чл.4.4 от договора/, което според съда включва и датата 15-то число на месеца. За разрешаване на настоящия спор е без значение, че предходните месеци работодателят е изпълнявал това свое задължение до 14-то число, а не до 15-то число всеки месец. Становището на ответника, че срокът за изпълнението на задължението на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение е до 14-то число и не включва 15-то число на месеца /следващ полагането на труд/ настоящия състав намира за неоснователни. Изразената воля от страните по трудовия договор е ясна и несъмнена. С разпоредбата на чл.72, ал.1 ЗЗД е предвидено, че когато срокът се брои по дни, не се брои денят на събитието или на момента, от който започва да тече срокът. Срокът изтича в края на последния ден. В случая това е 15.08.2023 г. по отношение на трудовото възнаграждение за м.07.2023 г. /арг. от чл. 270, ал. 2, изр. последно КТ/. Възраженията на ответника, че към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение на 15.08.2023 г. не е било заплатено в цялост трудовото му възнаграждение за м.07.2023 г., тъй като на 14.08.2023 г. е била заплатена половината от него, в случая 4000.00 лв., а на 15.08.2023г. останалата част, съдът намира за неоснователни. Действително, чрез събраните в производството писмени доказателства и показанията на свидетеля М. се установява, че заявление за едностранно прекратяване на трудовия договор е било подадено лично от ответника до ищеца на 15.08.2023 г. Установява се от представените платежни нареждания, че втората част от дължимото се на ответника трудово възнаграждение за м.07.2023 г. е била заплатена от работодателя в 12.01 часа на 15.08.2023 г. Без значение за разрешаване на спора, според настоящия състав е обстоятелството дали заявлението предхожда времево или следва заплащането на остатъка от трудовото възнаграждение в размер на 4000.00 лв. Точното и добросъвестно изпълнение на поетото с чл.4.4 от договора задължение от страна на работодателя да заплаща трудовото възнаграждение на определен падеж се отнася за целия последен ден от срока 15.08.2023 г. Несъмнено превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на увреждащата злоупотреба. До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се упражнява в нарушение на чужда свобода; когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност; когато правото се упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и пр. В чл. 8, ал. 1 КТ също е изрично разписана забрана за злоупотреба с права – трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно от страните по трудовото правоотношение, съобразно изискванията на законите. /в този смисъл Решение № 507 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 978/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 130 от 14.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 150/2016 г., IV г. о., ГК/. При така посоченото настоящия състав намира за неоснователни наведените от ответника в писмения отговор на исковата молба оплаквания за злоупотреба с права от страна на работодателя с изплащане на трудовото възнаграждение на ответника за м.07.2023 г. на два пъти /половината на 14.08.2023 г. и другата половина на 15.08.2023 г./. Работодателят е изпълнил задължението си за изплащане на трудовото възнаграждение в уговорения между страните срок. По делото не е установено, това поведение на работодателя да е упражнено недобросъвестно, а именно с цел да се навреди на другата страна или да не е упражнено по предназначение. Както бе посочено задължението на работодателя по чл.128, т.2 КТ вр чл.270, ал.2, изр 2 КТ вр. чл.4.4 от договора е изпълнено на падежа и не е налице превратно упражняване на права. При така изложеното настоящата съдебна инстанция не споделя изводите на районния съд относно наличието на основание за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2, пр.първо КТ, тъй като се установи, че в случая не е налице виновно неизпълнение на задълженията на работодателя да заплати трудовото възнаграждение в цялост в уговорения между страните срок, т.е. без забава. Налице е недобросъвестно поведение на служителя, тъй като субективното право за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2, пр.първо КТ, едностранно без предизвестие, е упражнено при липса на предвидените от закона предпоставки. Работникът е недобросъвестен поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно волеизявление без виновно поведение на работодателя, поради което следва да заплати обезщетение за неспазен срок на предизвестието. С разпоредбата на чл. 220 КТ законодателят е предоставил тази възможност на всяка от страните по трудовия договор да не спази срока на предизвестие, като заплати на другата страна обезщетение с определен в закона размер - брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Касае се за заместване на първоначално дължимата престация, а именно: спазване на срока на предизвестие чрез отработването му, с друга престация, а именно: плащане на определената в закона сума, за да произведе действие разпоредбата на чл. 220 КТ, дължимата сума за обезщетение трябва реално да се заплати. Ако сумата по чл. 220 КТ не се заплати прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът на предизвестие трябва реално да се отработи, виж в този смисъл решение № 617 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1493/2009 г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, което се възприема от настоящия състав. В случая, доколкото ответникът е упражнил превратно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2, пр.първо КТ, предвид подробно изложените дотук съображения, то е налице основание работодателят да претендира обезщетение за неспазване на срока за предизвестие и искът по чл.220, ал.1 КТ за сумата 18 714, 78 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие от работника за периода от 15.08.2023 г. - 13.10.2023 г. поради едностранно прекратяване на трудов договор № 19/27.04.2023г. от работника се явява основателен. По направеното от ответника на основание чл. 262 КТ вр. с чл. 150 КТ възражение за прихващане със сумата 17 550.00 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд по 6 часа през всеки почивен и празничен ден (съобразно уточнението, извършено в откритото съдебно заседание на 02.10.2024 г.) през целия период от 02.05.2023 г. - 15.08.2023 г., съдът намира следното: Настоящия състав намира за доказано в производството от ответника, че е полагал извънреден труд в посоченото време и дати и стойност. Съгласно чл. 136 КТ нормалната продължителност на работната седмица е 5 дена, с 40-часово седмично работно време и 8-часово работно време през деня /каквото е и уговореното между страните/. Нормалната продължителност на работното време не може да бъде удължавана, освен в случаите и по реда, предвидени в КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 КТ извънреден е трудът, който се полага от работника или служителя по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител извън установеното за него работно време. С оглед на законовата разпоредба фактическият състав на извънредния труд изисква кумулативното наличие на следните предпоставки: да се касае за работа по определената с конкретното индивидуално трудово правоотношение трудова функция; трудът да е полаган извън установеното по конкретното трудово правоотношение редовно работно време, т. е. извън установеното за конкретния работник или служител работно време и да се извършва по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител. По реда на чл. 290 ГПК са постановени Решение № 14 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о., ГК и Решение № 103 от 27.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 299/2011 г., IV г. о., ГК, приложими в случая, които се възприемат от настоящия състав. В същите е прието, че при подневното отчитане на работното време, когато работник или служител отработи в повече от законоустановеното работно време за длъжността, то се отчита като извънреден труд във всеки отделен месец. При сумираното изчисляване, установената нормална продължителност на работното време се спазва за определен по-продължителен от деня и седмицата период от време. В този случай продължителността на работното време през определени дни може да надвишава нормалната, но работното време в повече се компенсира с почивка в границите на отчетния период. По този начин балансът на работното и свободното време се запазват средно за периода на отчитане. Когато в края на отчитането нормата работно време е превишена, ще е налице извънреден труд. Положеният труд в събота и неделя не се явява извънреден, ако по график се пада на дадения работник или служител да бъде на работа през тези дни. Във всички случаи на работа - и при нормиран и при ненормиран работен ден, през официалните празници положеният труд се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение, определено по трудовия договор. За времето, през което се полага извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение според времетраенето или според изработеното /с увеличение, уговорено между работника или служителя с трудовия договор, но не по-малко от предвидените в чл. 262 КТ размери/. В тежест на работника е да установи завишаването на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички доказателствени средства, включително и свидетелски показания. Неводеното на писмен отчет за положения извънреден труд от работодателя или специална книга за това с оглед на чл. 149, ал. 1 КТ не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл. 143, ал. 1 КТ. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становищата на страните, доводите им и събраните по делото доказателства е установяването или не на положен извънреден труд. В тежест на работодателя е да докаже заплащането на извънредния труд, ако такъв в действителност е положен. Когато насрещните страни спорят относно дължимото и съответно заплатеното трудово възнаграждение поради различия в твърденията относно продължителността на работното време, неговото разпределение и възприетия начин на отчитането му, тогава всяка от тях трябва да докаже пълно и главно фактите и обстоятелствата във връзка с конкретните си твърдения. Независимо какви условия на работното време и почивки ще приеме съдът, ако установи, че с оглед приложимите за случая правила е положен извънреден труд и той е останал незаплатен, ще следва да го присъди на основание чл. 150 КТ. В случая твърденията на ответника че фактически е осъществявал трудовите си задължения през почивните дни и официалните празници /че е положил извънреден труд по 6 часа на ден през всеки почивен и празничен ден (съобразно уточнението, извършено в откритото съдебно заседание на 02.10.2024 г.) през целия период от 02.05.2023 г. - 15.08.2023 г., който не му бил заплатен и който възлизал на 17 550 лв. се явяват доказани при проведено пълно и главно доказване чрез показанията на свидетелите Е.В.М. и Б.Р.Й.. Както бе посочено, въз основа на показанията на свидетеля Е.В.М. /преценени съобразно указанията на чл.172 ГПК с оглед всички доказателства по делото/, съдът намира за установено, че ищецът е работел винаги и в събота и неделя по 6 часа на ден за исковия период по възлагане на работодателя – ищец. Установено е, че работата е била изпълнявана от ответника от дома му чрез служебния му компютър и служебните му платформи. Съответно, чрез показанията на свидетеля Б.Р.Й. съдът намира за установена необходимост от полагане на извънреден труд от служителите на компаниите /в която свидетеля е работил и в която ответника е бил зает/ за няколко месеца след м.май 2023 г., който извънреден труд е бил престиран от дома им в почивните дни и е бил отчитан в екселска таблица, до която достъп се осъществявал през служебните компютри и платформи. Установява се, че една част от положения от свидетеля Й. в компанията – работодател извънреден труд не му била заплатена и същият не притежава документи, с които да докаже полагането му. С оглед така посоченото, настоящия състав намира че следва да се направи обоснован извод, че ответникът е работил извънредно по разпореждане на работодателя-ищец в посочените от него дни и часове. При съобразяване заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, съдът намира че стойността на възнаграждението за положения от ответника извънреден труд възлиза на сумата 17 450, 57 лв. до който размер възражението за прихващане се явява основателно. С оглед дадените разяснения с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС предявения иск по чл.220, ал.1 ГПК следва да бъде уважен за сумата 1264.78 лв., като за разликата до предявения размер 18714.78 лв. се отхвърли като неоснователен, поради погасяването му чрез прихващане с вземането на ответника по чл. 262 КТ вр. с чл. 150 КТ със сумата 17 450.57 лв., представляваща дължимо и незаплатено от ищеца възнаграждение за положен от него извънреден труд по 6 часа през всеки почивен и празничен ден (съобразно уточнението, извършено в откритото съдебно заседание на 02.10.2024 г.) през целия период от 02.05.2023 г. - 15.08.2023 г. Поради несъвпадане изводите на двете инстанции в една част, постановеното от първата инстанция решение като неправилно следва да бъде отменено на основание чл.271, ал.1, пр.3 ГПК в частта на отхвърляне на иска по чл.220, ал.1 ГПК за сумата 1264.78 лв. В останалата част постановеното решение следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл.271, ал.1, пр.3 ГПК, като предявените искове по чл.220, ал.1 ГПК се отхвърлят като неоснователни, поради прихващане с вземането на ответника по чл.262 КТ вр. с чл. 150 КТ за сумата 17 450.57 лв., представляваща дължимо и незаплатено от ищеца възнаграждение за положен от него извънреден труд по 6 часа през всеки почивен и празничен ден (съобразно уточнението, извършено в откритото съдебно заседание на 02.10.2024 г.) през целия период от 02.05.2023 г. - 15.08.2023 г. По разноските: На основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за първата инстанция в размер на 64 лв. /за държавна такса и съдебна експертиза/ и 259 лв. за адвокатско възнаграждение, както и за въззивната инстанция - сумата 25 лв. – разноски за държавна такса и сумата 259 лв. за адвокатско възнаграждение. На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за първата инстанция в размер на 1943 лв. за адвокатско възнаграждение и за въззивната инстанция в размер на 1943 лв. за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, съдът