Решение № 194 от 29.9.2026 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 96/2026 г.

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. Глава ХХV от ГПК – „Бързо производство“ - чл. 310 и сл. от ГПК. По делото са постъпили Въззивна жалба с вх.№134091045/23.01.2026 г., Въззивна жалба с вх.№1257/27.01.2026 г., Въззивна жалба с вх.№ 1046/23.01.2026 г. и Въззивна жалба с вх.№1258/27.01.2026 г., всички с идентично съдържание, подадени от Д. К. М., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••••••••, действаща чрез пълномощника си адв. И. С. В., с адрес за връчване: гр. •••••••••••, насочени срещу Решение № 670 от 29.12.2025 г. на Районен съд-Дупница и Определение №108/22.01.2026 г., постановени по гр.д. №510/2024 г. по описа на същия съд. Въззивницата-ищца в първоинстанционното производство, обжалва решението изцяло, като релевира доводи за неговата неправилност, произтичаща от постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, както и неговата необоснованост. Детайлно излага установената по делото фактическа обстановка, въз основа на която, формира обобщаващия си извод за неправилност на обжалваното решение. Извършените от решаващия съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила въззивницата субсидира под следните нарушения: липса на пълен и редовен доклад по см. на чл.146, ал.1 от ГПК, неправилно разпределение на доказателствената тежест по твърденията за дискриминация и злоупотреба с право, събиране на доказателства без докладване и приемането им в открито съдебно заседание, липса на произнасяне по искане за откриване на производство по оспорване истинността на документ, немотивирано отхвърляне на доказателствени искания, както и системни отклонения от императивни процесуални разпоредби. Акцентира, че посочените нарушения са достатъчно основание за отмяна на обжалваното решение, тъй като са довели до непълно изясняване на фактическата обстановка и до невъзможност за страните да организират адекватно защитата си. Като следващ порок на решението въззивницата сочи неправилното приложение на материалния закон, а именно неприлагането на чл.9 от Закона за дискриминацията, неприлагане на чл.8 от КТ и неправилно тълкуване на чл.328, ал.1, т.6 от КТ. На този плоскост е пояснено, че при наведени твърдения за дискриминационно отношение, изразяващо се в различно третиране на ищцата М. спрямо друго лице (Ц. Г.), поставени в идентична ситуация, съдът е следвало да приложи специалната норма на чл.9 от ЗЗДискр. и да обърне доказателствената тежест, в каквато насока била и практиката на ВКС. Не бил съобразен при решаването на спора и прокламирания в разпоредбата на чл.8 от КТ принцип на добросъвестност при упражняване на трудовите права и задължения, както и забраната за злоупотреба с право. Изложено е, че в практиката си ВКС последователно приема, че макар работодателят да има право да променя изискванията за заемане на дадена длъжност, тази негова преценка не е извън контрола на съда за добросъвестност. Посочено, че в Решение № 416 от 03.12.2013 г. по гр. д. № 1844/2013 г., IV г.о. на ВКС, е прието: „Преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност е суверенна, но контролът на съда включва преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно." Излагат се твърдения, че в настоящия случай, съдът се е ограничил само до формалната констатация, че г-жа М. не отговаря на новите изисквания, без да извърши преценка дали самата промяна на тези изисквания не представлява злоупотреба с право, целяща единствено нейното уволнение. Това, според въззивницата, е особено важно с оглед на факта, че това е трето поредно нейно уволнение, като предходните две са отменени от съда като незаконни. Неправилно била тълкувана и приложена разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, тъй като съдът не отчел, че за да е законосъобразно уволнението на това основание, е необходимо не само работникът да не притежава необходимото образование, но и тази промяна в изискванията да е реално наложена от производствени или други обективни нужди, а не да е формална и привидна, единствено с цел да се създаде основание за уволнение. В случая съдът не бил изследвал този въпрос, а се ограничил до формалната констатация, че г-жа М. не отговаря на новите изисквания. Като отделен порок на обжалваното решение се сочи и неговата необоснованост, породена от липсата на мотиви по основани доводи и доказателства по делото, а именно: за злоупотреба с права от страна на работодателя, липсата на приета заповед за новата длъжностна характеристика, липсата на обективни обстоятелства за въвеждането на нови изисквания за заеманата от ищцата преди уволнението длъжност, както и че преди обжалваното уволнение е имало две предходни уволнения, отменени от съда. Липсвали мотиви и по наведените от ищцата твърдения за дискриминация. Не било обсъдено от съда защо Ц. Г., която към датата на връчване на длъжностната характеристика (11.01.2024 г.) също не е притежавала изискваната диплома, не е била уволнена. Този двоен стандарт в третирането на служителите, според въззивницата, представлява ярък пример за дискриминация, който е напълно игнориран от съда. Не били обсъдени „кушаревските“ показания на разпитания свидетел по делото, който изложил твърдения пред съда в опит да защити своя работодател (кмета на Община Сапарева баня), които явно се опровергавали от събраните по делото писмени доказателства. Отново се подчертава, че доказателствената тежест при дискриминация е за ответника по делото, който трябва да докаже еднаквото третиране в ситуацията на гжа Г. и г-жа М.. Твърди се, че съдът не е разпределил доказателствената тежест, респ. ответникът не е доказал еднакво третиране спрямо работниците. Необосноваността на обжалваното решение се свърза и с липсата на анализ на свидетелските показания, необсъждане на представената по делото константна практика на ВКС по аналогични случаи, както и на изложените твърдения за антидатиране на длъжностната характеристика на ищцата. Последните били подкрепени, както от протИ.речивите свидетелски показания, така и от това, че в този период ищцата била в платен отпуск, при което било невъзможно да й бъде връчена новата длъжностна характеристика. Относно обжалваното с въззивната жалба, имаща в тази си част характера на частна жалба, Определение № 108/22.01.2026 г. по гр. дело № 510/2024 г. на РС- Дупница се сочи, че последното е постановено при съществено процесуално нарушение, доколкото съдът не спазил процедурата по чл.248, ал.2 от ГПК, а именно да изпрати преписи от молбата за изменение на решението в частта за разноските на насрещната страна, а направо постановил обжалвания акт. Въз основа на изложените доводи се поддържа искане за отмяна на обжалваните решение и определение с последица изцяло уважаване на предявените искове и присъждане на сторените в производството съдебни разноски. С въззивната жалба се прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Детска градина „Света Анна – град Сапарева баня“, чрез пълномощника й адв. И. Д., в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди, че двата аргумента, които ищецът и въззивник сочи като основание на своите претенции по КТ и ЗЗДискр., а именно - злоупотреба с права от страна на работодателя и наличието на дискриминационен подход, подлежат на различни процедури на доказване. Законовият ред по тези различни по своя характер искови претенции, изисквал при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца, да се установят безспорни обстоятелства, които да се подведат по хипотезите на чл.344. ал. 1, т.1, т.2 и т.З от КТ, както и също под чл.9 от ЗЗДискр. и в крайна сметка да се отсъди и по въпроса за материалното изражение на исковите претенции. От събрания доказателствен материал не можело обаче да бъдат квалифицирани действията на органа по назначаване, като попадащи в хипотезите на злоупотреба с право и дискриминационен подход. Сочи се и недопустимост на претенцията по чл.9 от ЗЗДискр, доколкото ищцата не била посочила защитения признак, въз основа на който претендира наличието на дискриминационнен подход, а това било задължително условия за разглеждане и уважаване на този вид претенции, както е застъпено в мотивите на Решение № 6067 от 05.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2505/2025 г. Сочи се и превратно тълкуване на обстоятелствата и доказателствата по делото от страна на въззивницата. Не било доказано и твърдението на последната за злоупотреба с право. По изложените съображения обжалваното решение се приема за правилно и се моли за неговото потвърждаване. В съдебно заседание постъпилата жалба се поддържа, а ответната по нея страна я оспорва чрез пълномощника си. Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил. Решението обаче, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба, е недопустимо отчасти, неправилно в други, а частично и правилно, поради следното следното: Районният съд е бил сезиран с искова молба от Д. К. М. против Детска градина „Св. Анна“ гр. Сапарева баня. Тя отговаря на изискванията за редовност, като в съгласие с приетото в ТР № 1 от 30.03.2012 г. по т. д. № 1/10 г. на ОСГК на ВКС, претенцията е насочена против работодателя, а не против горестоящият спрямо него орган. Поддържано е било, че страните по делото са били обвързани от страните са били обвързани с Трудов договор № ••• от 23.11.2011 г., по силата на който ищцата заемала длъжност „Директор ОДЗ”. С допълнително споразумение към договора от 31.01.2019 г. й било определено място на работата в Детска градина „Света Анна” гр. Сапарева баня и длъжността – „Директор на детска градина”. Със Заповед № ••••• 16.04.2020 г. на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „Уволнение“. Тя била обжалвана и отменена с решение на ДРС по гр.д. №840/2020 г. На 17.04.2022 г. ищцата била уведомена за горното обстоятелство, както и за възможността да заеме длъжността, от която е била уволнена. Заради това в срок и на основание чл. 345 от КТ, заявила желанието си, като изрично посочила и датата за това – 29.04.2022 г. с две покани до ответника и до Община Сапарева баня, получени на 26.04.2022 г. На 29.04.2022 г. се явила на работното си място, като там й била връчена Заповед № •••••••/28.04.2022 г., с която била възстановена и започнала да изпълнява задълженията си. На посочения ден обаче й била връчена и Заповед № ••••••/29.04.2022 г. на кмета на Община Сапарева баня, с която трудовото й правоотношение било прекратено без предизвестие в хипотезата на чл. 328, ал. 1 т. 12 от КТ – поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, т.к. имала сключен трудов договор с друго детксо заведение - Детска градина „Ян Бибиян“ – гр. София, което не й позволявало да да изпълнява задълженията си по договора към ответното такова. Още на същия ден ищцата депозирала заявление до Община Сапарева, с което уведомила, че към този момент е в неплатен отпуск по отношение на Детска градина „Ян Бибиян“ – гр. София и няма пречки да изпълнява задълженията си възстановеното трудовото правоотношение, като моли кметът да отмени заповедта си. Т.к. не последвали такива действия уволнителната заповед била атакувана по съдебен ред, като с решение на ДРС по гр.д. № 1195/2022 г. уволнението било отменено и ищцата отново била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. На 29.12.2023 г. ищцата получила съобщението по чл. 345 от КТ, като с две изрични уведомления отново уведомила за желанието за заеме длъжността и ще се яви на работното си място на 11.01.2024 г. Явявайки се на работа в посочения ден й била връчена Заповед № •••••••/11-01-2024 г., с която се възстановявало трудовото правоотношение, но с последващата Заповед № ••••••/11-01-2024 г., трудовото й правоотношение пак било прекратено, но на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, поради липса на необходимо образование за заемането на длъжността, без да бъде уведомена за промяна в длъжностната й характеристика, без да й е била връчена нова длъжностна характеристика и без проверка дали притежава изискваното образование. Обръща внимание на това, че и сега изпълняващият длъжността директор – Ц. Г., също не притежавала образователно-квалификационна степен „Магистър“ по специалността „Образователен мениджмънт“, но продължавала да изпълнява длъжността. При изложените доводи намира, че е налице злоупотреба с право от страна на работодателя и дискриминационен подход, което правело и тази поредна – трета заповед, незаконосъобразна. Допълнително са заявени аргументи, че надлежен ответник по иска е именно детското заведение, макар и заповедта да е подписана от кмета на общината, в подкрепа на които ищцата се позовава на разясненията в Тълкувателно решение № 1/2012 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отправено е искане за отмяна на Заповед № ••••••/11-01-2024 г., възстановяването на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност, както и присъждане на обезщетение по реда на чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ във вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ в размер на 2731,59 лв. (съгласно допуснато по реда на чл. 214 от ГПК изменение на тази претенция с определение на ДРС от ОСЗ на 04.11.2025 г., макар и с молба с вх. №7716/2025 г. да е било посочено, че искането изменение по размер е от 1000 лв. до сумата от 5000 лв., но в заседание поддържано в допуснатия размер), за оставането без работа в периода 11.01.2024 г. до 11.06.2024 г., поради незаконното уволнение. В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна е депозирала отговор на исковата молба, с който е застъпила тезата за допустимост, но неоснователност на предявените искове. С определение от открито съдебно заседание на 05.11.2024 г. е допуснато участието на трето лице помагач на страната на ответника на Кмета на Община Сапарева баня, но това обстоятелство не е отразено в диспозитива на съдебното решение, както изисква процесуалният закон, като с обжалваното решение районният съд е отхвърлил (цит.): „като неоснователни исковете на Д. К. М., с ЕГН •••••••••• от гр. ••••• срещу Детска градина „Св.Ана“ гр. Сапарева баня и Община град Сапарева баня, за отмяна на уволнение по Заповед на Кмета №••••/24 г., възстановяване на заеманата длъжност - Директор на ОДЗ и заплащане на обезщетение по чл.225 КТ в размер на 5000 лв., ведно с законна лихва и разноски.“. Осъдил е Д. К. М. да заплати на Детска градина „Св. Анна“ гр. Сапарева баня сумата от 500 лв. деловодни разноски. С обжалваното определение Рег.№ 108/22.01.2026 г. районният съд е допълнил постановеното по делото решение в частта за разноските, като е осъдил Д. К. М. да заплати на Детска градина „Св. Анна“ гр. Сапарева баня, сумата от още 3 000 лева деловодни разноски. Произнасяйки се в този смисъл съдът е обвързал с решението си Община град Сапарева баня - страна, която няма процесуалното качество на такава, доколкото исковата претенция е била насочена единствено против Детска градина „Св. Анна“ гр. Сапарева баня. Законодателят обаче, с нормата на чл. 6 от ГПК, е въздигнал като основен принцип в гражданския процес диспозитивното начало. По арг. от разп. на ал. 2 от този законов регламент предметът на делото и обемът на дължимата защита се определя от страните, т. е. недопустимо е съдът по свой почин да променя рамката на сезирането, вкл. и досежно страните. Именно заради това, следвайки логиката на законодателя и новата философия за точно отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало, съдебната практика също обобщава, че правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдени факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение – срвн. Решение № 19/30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о. и мн.др. При тези съображения атакуванато решение се възприема за недопустимо в частта му, в която исковата претенция по отношение Община Сапарева баня е отхвърлена и в тази му част ще бъде обезсилено. В останалата част досежно исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ решението е допустимо, но отчасти неправилно. Съображения: На първо място следва да се споделят аргументите на въззивника, които обосновават насочването на претенцията против ответната детска градина. Доколкото е установено, че тя е общинска, то съгласно приложимата разпоредба на чл. 217, ал. 3 от Закона за предучилищното и училищно образование, сключването и прекратяването на трудовия договор на ищцата като директор на общинска детска градина, се извършва от кмета на съответната община, респ. се касае до трудов договор, сключен при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ, а именно с по-горестоящия спрямо работодателя орган. По силата на изричната разпоредба на чл. 61, ал. 2, изр. 2-ро от КТ обаче, самото трудово правоотношение се създава не с горестоящия орган /в случая кмета на Община Сапарева баня/, а с "предприятието, в което е съответната длъжност" - в случая с детската градина. Следователно, работодател по смисъла на чл. 357 от КТ и на § 1, т. 1 от ДР на КТ не е лицето или органа, оправомощен по силата на закона да сключи или прекрати договора, или да упражнява дисциплинарната власт чрез налагане на дисциплинарно наказание, а е самата общинска детска градина, на която ищцата е назначена за директор. В този смисъл е и цитираното от жалбоподателя Тълкувателно решение № 1/30.03.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че както субективното право на прекратяване на трудовия договор, така и субективното право за налагане на дисциплинарно наказание, във всички случаи принадлежи на работодателя, независимо дали трудовият договор е сключен по реда на чл. 61, ал. 2 от КТ или по общия ред, респ. претенцията в случая е насочена против надлежно легитимирана страна Иначе, от събраните по делото доказателства се установява, че страните по спора са били обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение, въз основа на което ищцата е заемала длъжността "Директор" в Детска градина „Света Анна“ – гр. Сапарева баня. Установява се още, че трудовото правоотношение с ищцата е прекратено с атакуваната Заповед на Кмета № ••••/11.01.2024 г., връчена й лично на 11.01.2024 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ. Тя е мотивирана с това, че ищцата не притежава образователно-квалификационна степен магистър по “Образователен мениджмънт“. Това ново изискване е въведено с новата длъжностна характеристика, връчена на ищцата при условията на отказ на 11.01.2024 г. в присъствието на един свидетел, който е удостоверил с подписа си това обстоятелство, като в тази насока по делото липсва и спор, като за длъжността „Директор на детска градина“ е била определена за лице с минимална степен на образование висше по специалност „Предучилищна педагогика“ на образователно-квалификационна степен „бакалавър“ или „магистър“ и учителски стаж, както и образователно-квалификационна степен магистър по “Образователен мениджмънт“. Установено е, че подобно изискване не е било налице в утвърдената предходна длъжностна характеристика за длъжността, съдържащата се приложеното лично трудово досие на ищцата. По делото не е налице спор, че ищцата не притежава образователноквалификационна степен магистър по “Образователен мениджмънт“. При тези обстоятелства предмет на спора в тази му част, пренесен и пред въззивната инстанция, е законосъобразността на упражненото от работодателя потестативно право, довело до прекратяването на процесното трудово правоотношение, в контекста и на необходимостта от обсъждане на твърденията за факти, които могат да обосноват извод за недобросъвестно поведение от страна на работодателя и злоупотреба с право от негова страна. За изясняването на този спор е необходимо да се посочи, че нормата на чл. 328 от КТ регламентира субективното преобразуващо право на работодателя за едностранно прекратяване на трудовия договор. Неговото съдържание се състои в предоставената му възможност да упражни това си право при наличието на определените в посочения текст основания. Те от своя страна представляват изрично определени от закона юридически факти, възникнали след сключването на трудовия договор, при наличието на които уволнението може да бъде извършено. В хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ прекратяването на трудовото правоотношение е безвиновно, а обективният характер на отговорността, предпоставя задължението на работодателят да мотивира заповедта си за уволнение, тъй като само в рамките на изложената в нея фактическа обстановка, съдът може да извърши преценка за законност. В този случай трябва изрично да се посочи и на коя от двете хипотези се извършва уволнението: липса на необходимото образование или липса на необходимата квалификация и в какво точно всяко от тези две основания в конкретния случай се изразява. Тук, както се отбеляза и по-горе, се сочи хипотезата липса на необходимото образование – образователно-квалификационна степен магистър по “Образователен мениджмънт“. Не съществува съмнение в този смисъл, че когато изискванията за образование и квалификация са предвидени в закон или друг нормативен акт, работодателят е длъжен да съобрази тези изисквания в длъжностната характеристика. Ако особеностите на конкретната работа и нуждите на предприятието налагат необходимост от завишени критерии в този смисъл, работодателят може да въведе и по-високи изисквания за образование и квалификация за заемане на определена длъжност от нормативно установените. Това правомощие е въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, с изключение на случаите, в които е поддържан довод за злоупотреба с право, какъвто е и този случай, когато следва да се извърши проверка, дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и в този смисъл, дали работодателят е действал добросъвестно, в съответствие с разпоредбата на чл. 8 от КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението - така Решение № 60276 от 6.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4103/2020 г., IV г. о., ГК; Решение №321/31.10.2011 г., постановено по гр. д. № 13/2011 г. на ІІІ ГО; Решение № 55/16.04.2015 г., постановено по гр. д. № 3086/2014 г.; Решение № 183/08.06.2015 г., постановено по гр. д. № 7381/2014 г. и мн.др. Естеството на новите задължения за длъжността тук обаче, логически не обуславя въведените изисквания за образователно-квалификационна степен магистър по “Образователен мениджмънт“, доколкото те са напълно идентични с предходните. В т.см. неясно е как новото изискване за образование е свързано с изпълняваната работа – с изпълнението на част или на всички трудови задължения, включени в длъжността. Нещо повече, споделим е доводът на ищцата, че лицето, което останало да изпълнява тази длъжност, също не е притежава такава квалификация към момента на уволнението на ищцата. Видно от дипломата на г-жа Г., приложена в личното й трудово досие, тя е придобила специалността на 22.07.2024 г. – около шест месеца след уволнението на ищцата и заемането на нейната длъжност. Следва да се приеме също, че уволнението е предприето в нарушение на принципа за добросъвестност, установен с нормата на чл. 8 от КТ и защото поведението на работодателя, предшестващо процесното прекратяване на трудовото правоотношение, се установява като напълно тенденциозно. В съдебната практика по приложението на посочената норма се възприема становището, че злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание е чрез законово допустими средства да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Тук, уволнението на ищцата е трето поредно, като предходните такива са отменени като осъществени незаконосъобразно. От анализа на приобщените писмени доказателства се налага извод, че за трети пореден път работодателят се домогва да отстрани ищцата от заеманата длъжност, без реална връзка с нуждите на предприятието или законовите основания. Серията от уволнения е без адекватни основания, като поредното такова при въвеждането на допълнително изискване за професионална квалификация за заемане на длъжността "директор" цели само да бъде прекратено трудовото правоотношение с ищцата. Аргументи в този смисъл могат да се вземат от това, че изискванията за заемане на длъжността „директор“ на детска градина в България са регламентирани в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) и Наредба № 15/22.07.2019 г. Най-значимите сред тях са: изискването за висше образование, образователноквалификационна степен Магистър (според Наредба № 15, професионално направление и квалификация: специалност от професионално направление „Педагогика“ с присъдена квалификация „детски учител“, „детски и начален учител“; или специалност от друго направление с присъдена квалификация „педагог“ или „учител“, стаж не по-малко от 5 години учителски стаж (съгласно чл. 213, ал. 2 от ЗПУО), на които изисквания ищцата отговаря. Допълнителна квалификация по „Образователен мениджмънт“ законът не изисква, макар и да е приемлИ. да се мисли, че притежаването й би дало предимство при евентуално участие в конкурс. Въпреки горното, на работодателя не може да бъде отречено правото, при производствена необходимост и воден от съображения за по-ефективна дейност на предприятието, да извършва промяна на изискванията за заемането на една длъжност, като завиши изискванията за заеманата длъжност над нормативно определените със закон или друг подзаконов акт. Това е принципна възможност, но новите изисквания следва да не са в протИ.речие с нормативно определените такива - така Решение № 71 от 24.07.2013 г. на ВКС на РБ, по гр.д. № 284/2012 г., на ІV г.о. на ГК. От събраните по делото доказателства обаче, не може да се обоснове извод, че действително спецификата на работата е изисквала наложената промяна. Субективното намерение на работодателя да увреди работника се установява по делото от редицата негови действия, които както вече бе посочено и по-горе, са извършени с единствената цел - подготвянето на уволнението на ищцата. Достатъчно е да се акцентира в този смисъл и на това, че промяната в изискването за образование е въведено в деня, в който е връчена и заповедта за уволнение. Самата длъжностна характеристика, в която се съдържа, няма данни да е утвърдена по надлежния ред. Била е връчена както на ищцата, така и на лицето, заемало длъжността й към този момент в един и същи ден, като към този момент и двете не са притежавали посочената специалност, но уволнението е засегнало само ищцата, което логически също не обосновава извод, че повишеното изискване за образование е предпоставено от промяната на характера и съдържанието на работата за тази длъжност, а с цел прекратяването на трудовото правоотношение конкретно с ищцата. Превратното упражняване на субективните права, както вече се отбеляза, е укоримо с оглед на обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им. Това поведение е в протИ.речие както с нормата н чл. 8, ал. 1 от КТ, така и с чл. 57, ал. 2 от КТ, като уволнението само на това основание следва да бъде отменено като незаконосъобразно. Горните изводи не налагат необходимост от изследването на доводите за дискриминационен подход. Основателен поради горното се явява и предявеният иск по чл. 344, ал., 1, т. 2 от К Т чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, заради което ищцата следва да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност - "Директор" в Детска градина „Света Анна“ – гр. Сапарева баня. С оглед възприетите изводи за основателност на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, атакуваното съдебно решение се явява неправилно и като такова ще бъде отменено в тази част. Досежно иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл. 225 от КТ: Решението е недопустимо в частта по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл.225, ал. 2 от КТ за сумата над 2731,59 лв. и частично неправилно в останалата му част по следните съображения: Този иск първоначално е бил предявен в размер на 1000 лв. Съгласно допуснато по реда на чл. 214 от ГПК изменение на тази претенция, е увеличен до размер на 2731,59 лв. с определение на ДРС от ОСЗ на 04.11.2025 г. Макар с молба с вх. №7716/2025 г. да е посочено, че искането изменение по размер е от 1000 лв. до сумата от 5000 лв., в заседание е поддържано от представителя на ищцата адв. В. в размер от 2731,59 лв. (именно допуснатия размер), за оставането без работа в периода 11.01.2024 г. до 11.06.2024 г., поради незаконното уволнение. Поради това, отхвърляйки иск за заплащане на обезщетение по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл.225 КТ в размер на 5000 лв., ведно с законна лихва, макар да е отразил в протокола от съдебното заседание, че той се счита предявен в размер от 2371,59 лв., съдът недопустимо е излязъл извън спорния предмет и в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, според което той има право и задължение да се произнесе само в рамките на заявеното въз основа на конкретни фактически обстоятелства искане – чл. 6 ГПК. Произнасяне извън тези рамки също обуславя недопустимост - така Решение № 120/11.12.2018 г. по гр. д. № 4813/2017 г. на ВКС, III г. о., Решение № 94 /9.05.2014 г. по гр. д. № 5666/2013 г. на ВКС, III г. о. и мн.др. Поради изложеното решението е недопустимо в частта по иска с правно основание чл.225, ал. 2 от КТ за сумата над 2731,59 лв. и ще бъде обезсилено. В останалата му допустима част решението е отчасти неправилно и като такова ще бъде отменено. Незаконосъобразността на извършеното уволнение, която този съдебен състав възприе по-горе, обуславя основателност и на исковата претенция за обезщетение за времето, през което работникът или служителят е работил на по-нископлатена работа, за разликата в заплатите. Доколкото съдът формира фактически и правен извод за незаконност на уволнението, тази претенция се явява доказана по основание. По размера: В мотивите на Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк дело № 2/2013 г. ОСГК е пояснено, че предвид специфичния характер на трудовия договор и правата и задълженията на страните по него, законодателят е създал специални норми относно размера на дължимите обезщетения при различни хипотези, които принципно имат фиксиран размер. При определяне на размера на дължимо обезщетение по раздел Трети от КТ, в това число и това по чл. 225 от КТ, разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ предвижда, че то трябва да бъде изчислено на база полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Елементите на брутното трудово възнаграждение се сочат в Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) и в него се включват само тези с постоянен характер. За допълнителни възнаграждения с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата се считат допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. В този смисъл решение по гр. дело № 432/2010 г., трето г. о. ВКС; решение по гр. дело № 1558/2009 г., четвърто г. о. ВКС и решение по гр. дело № 895/2009 г., четвърто г. о. ВКС. Когато обаче, възстановеният работник или служител не е имал възможността да отработи нито един пълен месец поради действията на работодателя по незабавното му повторно освобождаване от длъжност, в съдебната практика е застъпено мнение, че разпоредбата на чл.228, ал. 1 КТ не може да бъде приложена пряко, тъй като по този начин би се накърнила легитимната й цел да се преодолеят неблагоприятните последици за работника от неправомерното му уволнение. Това следва от разбирането, че с оглед постановките на Тълкувателно решение № 6/2014 г. на ОСГК на ВКС, когато работник или служител бъде незаконно уволнен и след успешно проведена искова защита по чл. 344, ал. 1 и 2 КТ бъде възстановен на заеманата преди уволнението работа, с това не се създава ново трудово правоотношение, а по силата на съдебното решение се продължава прекратеното. Понятието „възстановява“ в този случай означава „отново установява“ съществуващата преди незаконното уволнение трудово-правна връзка. Заради това при определяне размера на обезщетението следва да бъде взето брутното трудово възнаграждение, което работникът би получил за пълен месец, ако е имал възможността да го отработи. В този смисъл са с Решение № 359/2010 г., по гр.д. № 1448/2009 на ІV ГО, ВКС; Решение№422/06.03.2013 г., по гр. дело № 69/2012 г., ІV ГО. От изложеното следва, че базата за изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 2 от КТ, следва отчете действащите към момента на новото прекратяване стандарти, респ. следва да се вземе предвид брутното трудово възнаграждение, което работникът или служителят би получил за пълен работен месец, ако е имал възможността да го отработи. В приетото пред ДРС заключение на вещото лице Р. Х., което не е било оспорено от страните, брутното трудово възнаграждение, което Д. К. М. би получила в качеството й на директор, от работодателя Детска градина „Света Анна” - гр. Сапарева баня за периода от 11.01.2024 г. до 11.06.2024 г. е в общ размер 16 908,73 лв., както следва: от 11.01.2024 г. до 31.01.2024 г. - 2175,08 лв.; м. февруари 2024 г. - 3190,12 лв.; м. март 2024 г. - 3213,64 лв.; м. април 2024 г. - 3213,64 лв.; м. май 2024 г. - 4009,93 лв.; от 01.06.24 г. до 11.06.24 г. - 1106,32 лв. От посочената сума следва да се намали допълнителното трудово възнаграждение за 24 май от 800 лв., т.к. то няма постоянен характер по указанията на чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ, може да се разглежда като еднократна целева награда за официални празници, заплаща се само при финансова възможност, а не регулярно всеки месец срещу престиран труд и не е задължително. Това следва от указаното в чл. 15 от наредбата, според което допълнителни възнаграждения с постоянен характер са тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. В съдебната практика също е възприета тезата, че допълнителните за суми за целеви награди, празнични премии и ваучери не отговарят на изискванията за такива с постоянен характер и не следва да се отчитат при формирането на брутното трудово възнаграждение като основа за определяне на обезщетенията по глава трета от КТ, тъй като не участват при формирането на брутното възнаграждение. От посоченото следва, че общият размер на брутното трудово възнаграждение, което би получавала ищцата, ако е имала възможност да изпълнява трудовите си задължения след предходното й възстановяване на длъжността „Директор на детска градина“, е в размер на общо за периода 16108,73 лв. По делото не е спорно, че ищцата е започнала работа при нов работодател, а вещото лице е установило, че брутното трудово възнаграждение, което е получила от Детска градина „Ян Бибиян” гр. София, е в общ размер 14045,96 лв., по месеци, както следва: от 11.01.2024 г. до 31.01.2024 г. - 1689,54 лв.; м. февруари 2024 г. - 2867,92 лв.; м. март 2024 г. - 2697,16 лв.; м. април 2024 г. - 2697,16 лв.; м. май 2024 г. - 3150,17 лв.; При тези данни следва да се приеме, че ищцата е търпяла вреди от незаконното си уволнение, като размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 2 КТ за времето, през което е работила на по-нископлатена работа, за периода 11.01.2024 г. до 11.06.2024 г., изчислено по реда на чл. 162 от ГПК, е на стойност 2062,77 лв. До този размер претенцията е основателна и следва да бъде уважена, като за разликата до пълния предявен такъв от 2731,59 лв. (съгласно допуснато по реда на чл. 214 от ГПК изменение на тази претенция с определение на ДРС от ОСЗ на 04.11.2025 г.), този иск е неоснователен и недоказан. Изложеното обуславя необходимост атакуваното съдебно решение да бъде обезсилено над сумата от 2731,59 лв. до отхвърления размер от 5000 лв., отменено в частта, в която този иск е отхвърлен до сумата от 2062,77 лв., като вместо него бъде постановено друго, с което исковата претенция се уважи в посочените по-горе размери, респ. и потвърдено в частта в която искът е бил отхвърлен като неоснователен над сумата от 2062,77 лв., до пълния предявен размер от 2731,59 лв. По приложението на чл. 242 от ГПК: Съгласно чл. 242, ал. 1 от ГПК съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа, като за това не е необходимо да има изрично искане от страна на ищеца. Поради това следва да бъде допуснато предварително изпълнение на решението в осъдителната му част. Извън горното, следва да се отбележи, че с определението си от открито съдебно заседание на 05.11.2024 г., ДРС е допуснал участието на трето лице помагач на ответната страна в лицето на Кмета на Община Сапарева баня. Отразил е това обстоятелство в мотивите си, но е пропуснал да го посочи в диспозитива на съдебния акт. Това обаче е необходимо с оглед разпоредбата на чл. 223, ал. 2 от ГПК, за да може в следващ процес мотивите на това решение да обвържат помагача, като от самия диспозитив трябва ясно да личи, че той е бил конституиран и е участвал в делото. Заради това се съзира необходимост от допълването му по реда на чл. 247/250 ГПК в този смисъл, което следва да бъде сторено от първоинстанционния съд след връщането на делото на ДРС. Досежно Определение №108/22.01.2026 г.: Определението се атакува като неправилно и незаконосъобразно. С него районният съд е допълнил постановеното по делото решение в частта за разноските, като е осъдил Д. К. М. да заплати на Детска градина „Св. Анна“ гр. Сапарева баня, сумата от още 3 000 лева деловодни разноски. То следва да бъде отменено с оглед изхода на спора пред въззивния съд, но и защото атакуваният съдебен акт е изменен без да е изпълнена процедурата по ал. 2 на чл. 248 от ГПК и в нарушение на чл. 248, ал. 3 ГПК, като в тази част дори е налице произнасяне в протИ.речие с диспозитивното начало в гражданския процес – чл.6 от ГПК, доколкото молителят – ответник, е поискал присъждането на деловодни разноски в общ размер на 3000 лв., но вместо това, в тежест на ищцата реално е възложена сумата от общо 3500 лв. Досежно разноските: Отговорността за разноски по водене на делата е уредена в Глава осма, раздел втори "Държавни такси и разноски". Конкретните норми са обективирани в чл. 78 от ГПК и с оглед приетото в тях следва, че отговорността за разноски е разпределена в зависимост от изхода на конкретното дело. При уважаване на иска ответникът дължи на ищеца направените от него разноски (ако такива са поискани своевременно), съответно-при отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати сторените от ответника разходи. В случай на частично уважаване на иска, ответникът дължи съразмерно на уважената част разноски в полза на ищеца, а за отхвърлената частищецът следва да му заплати разноски съразмерно с отхвърлената част. И доколкото с настоящия съдебен акт изцяло се променя изходът на спора, настоящият въззивен състав следва да разпредели разноските както за настоящото въззивно производство, така и за първоинстанционното такова. По разноските пред ДРС: Предвид изхода на делото право на разноски имат и двете страни по спора, т.к. в една част искът с правно основание чл. 225, ал.2 от ГПК се възприе за неоснователен. Ищцата в първоинстанционното производство е представила списък по чл. 80 от ГПК, в който са посочени разноски за платено адвокатско възнаграждение общ в размер на 2700 лв. Ангажирани са и доказателства за заплащането им, като възражения по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК не са заявени, поради което и с оглед уважената част от претенцията в полза на ищцата ще се възложи сумата от 2357,22 лв./1205,23 евро – в т.ч. 1000 лв. по исковете по чл. 344, ал. 1 т. 1 и 2, 1057,22 лв. по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 от КТ и 300 лв. за явяване в съдебно заседание. Досежно отхвърлената част от исковата претенция в полза на ответника също се следват разноски. По представен списък страната претендира присъждането на 3000 лв. В договора за правна защита и съдействие липсва разграничение досежно това каква част от възнаграждението е уговорено по всеки иск и с оглед броя на предявените такива съдът приема, че за всеки от тях е относима 1/3 от общо уговореното възнаграждение. Поради това и липсата на възражения по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, в полза на ответника ще се възложи сумата от 244,85 лв./125,19 евро, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По разноските пред въззивния съд: Въззивницата е сторила разноски за един адвокат при защитата си пред въззивния съд в размер на 2400 лв., от тях, с оглед изхода от обжалването, в нейна полза ще се възложи сумата от 1812,37 лв. – 926,65 евро. На въззиваемата страна също се следват разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер на 244,85 лв./125,19 евро, т.к. жалбата се явява отчасти неоснователна, респ. решението се потвърждава единствено в частта, в която искът е бил отхвърлен като неоснователен над сумата от 2062,77 лв., до пълния предявен размер от 2731,59 лв. Доколкото липсва изявление по см. на чл. 102 от ЗЗД, съдът не може служебно да извърши компенсация на насрещните вземания за разноски. По следващите се държавни такси и разноски: Тъй като се касае за трудов спор ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. С оглед изхода на делото обаче, дължимата такава за производството, следва да бъде заплатена от ответната страна по сметка на КОС, на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл.83, ал. 1, т. 1 от ГПК, за всеки от предявените искове. Съгласно чл. от ТДТССГПК по искова молба, насрещна искова молба и молба на трето лице със самостоятелни права се събира такса 4 на сто върху цената на иска, но не по – малко от 25,56 евро, поради което за предявеният иск п о чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ във връзка с чл. 225, ал. 2 от КТ, следва да се събере държавна такса в размер на 82,51 лв./42,19 евро. Съгласно чл. от посочената тарифа по неоценяем иск при предявяване на иска се събира такса до 40,90 евро, но не по – малко от 15,34 евро, поради което за исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ следва да се събере държавна такса общо в размер на 81,80 евро. За въззивното обжалване също се следва заплащането на държавна такса в общ размер на 46,66 евро, или общо държавни такси в размер на 170,65 евро. От бюджета на съда са изплатени депозит за изготвяне на съдебно-счетоводни експертизи в размер на 700 лв./357,90 евро пред ДРС и 303,80 евро пред КОС. С оглед горното ответната страна ще да бъде осъдена да заплати по сметка на КОС сумата в общ размер на 661,70 евро, като на тази страна ще бъде указано, че при доброволно заплащане на дължимата сума следва да представи доказателства по делото, за да не бъде провеждана процедурата по ДОПК за принудителното събиране й и издаване на изпълнителен лист. С оглед влизането в сила на Закона за въвеждане на еврото в Репулика България, обн. ДВ, бр. 70 от 20.08.2024 г., в сила от 01.01.2026 г., всички присъдени суми, в това число държавни такси и разноски, са превалутирани в евро, предвид смяната на националната валута /лев/ с евро, считано от 01.01.2026 г., като бъдат преизчислени по официалния фиксиран курс (1 евро е равно на 1.95583 лева). Ръководен от гореизложеното и на основание чл.270, ал.3 от ГПК, съдът