Решение № 6212 от 5.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6064/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 07.03.2022г., постановено по гр.дело № 58258/2021г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, са уважени предявените от Я. Г. Я. срещу „И. БГ“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати сумата от 5 155 лева – неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 01.06.2021г. до 26.06.2022г., ведно със законната лихва от 11.10.2021г. до окончателното изплащане и за сумата от 126, 01 лева – лихва за забава върху главното парично задължение за периода от 15.07.2021г. до 10.10.2021г. Със същото решение са отхвърлени исковете по чл. 128, т. 2 от КТ за разликата над сумата от 5 155 лева до пълния предявен размер от 11 937, 92 лева и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 126, 01 лева до пълния предявен размер от 244, 75 лева, както са отхвърлени изцяло исковете по чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 1 705, 42 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за шест работни дни и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5, 21 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 01.10.2021г. до 11.10.2021г. Отхвърлен е и предявеният насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5 882, 24 лева – недължимо платено трудово възнаграждение за периода от 26.04.2021г. до 31.05.2021г. Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Я. Г. Я., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е мотивирал решението си с представената по делото длъжностна характеристика, тъй като изрично ищецът е оспорил такава да му е била връчвана. Развити са и съображения, че в случая не е анализирана нормата на чл. 107б от КТ и конкретно, че работодателят е възложил с конклудентни действия работата да се извършва в дома на работника или служителя или в други помещения по негов избор извън работното място на работодателя. Освен това сочи, че в сключения трудов договор не е посочено работното място и работното време на служителя. Излага, че от представената справка от НАП е видно, че ответното дружество е осигурявало ищеца през процесния период върху максималния осигурителен доход, което е пряко доказателство, че трудовият договор е регистриран и по него служителят е престирал работна сила. Освен това се навеждат съображения, че от събраните по делото гласни доказателствени средства се установява по безспорен начин, че ищецът е полагал труд през целия исков период. По отношение на претенцията по чл. 224, ал. 1 от КТ се сочи, че по делото не са ангажирани доказателства, че работодателят е разрешил ползването на платен годишен отпуск, доколкото представената заповед не е подписана и не е била връчена на служителя. По тези съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълните им размери. Насрещната страна „И. БГ“ ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита, че ищецът, чиято е доказателствената тежест в производството, не е доказал по реда на пълното и главно доказване, че е престирал труд през исковия период. Оспорва се и твърдението, че между страните е съществувал трудов договор за работа от разстояние при условията на чл. 107з от КТ, доколкото такива условия не са уговорени между страните. Навежда съображения, че от разпита на доведения от насрещната страна свидетел не се установява реалното престиране на работна сила. Напротив, от същите било видно, че разговорите между клиента, управителя на ответното дружество и ищеца са били водени извън рамките на трудовото правоотношение. Аргументирано е становище, че изпълненията на задълженията на осигурителното законодателство от страна на работодателя не представлява основание, нито пък може да се приеме за конклудентно действие, с което работодателят признава, че работникът/служителят полага труд и този труд е бил приет. По отношение на предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ е заявено становище, че същият е неоснователен. Ответното дружество се позовава на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, в която е посочено, че не се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, която заповед е била връчена на ищеца и той не я оспорва. Това следвало да се приеме за извънсъдебно признание, че служителят е използвал полагаемия му се платен годишен отпуск преди прекратяване на трудовото правоотношение между страните. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на първоинстанционното решение, в частта, в която са отхвърлени предявените искове. По делото е подадена въззивна жалба и от ответника „И. БГ“ ЕООД, срещу първоинстанционното решение, в частта, в която са уважени предявените искове и е отхвърлен предявеният насрещен иск. Релевирани са доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че от събраните по делото доказателства не се установява, че ищецът е престирал труд за исковия период. Показанията на свид. С. също не сочели на такъв извод, доколкото срещите между него, ищеца и управителя на дружеството били осъществявани извън трудовото правоотношение между страните и във връзка с други отношения. Освен това в процесния трудов договор не било постигнато съгласие за престиране на работна сила от разстояние. Аргументирано е становище, че ищецът не се е явявал на работа в офиса на дружеството, както и че липсват каквито и да било документи, от които да се направи извод, че служителят е изпълнявал трудовите си задължения. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените от Я. Я. искове да се отхвърлят в цялост, съответно – да се уважи насрещният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Възиваемата страна Я. Я. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение в обжалваната от работодателя част за правилно и обосновано и прави искане същото да бъде потвърдено. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 242 от КТ, чл. 224 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че на 26.04.2021г. е сключен трудов договор, въз основа на който работодателят „И. БГ“ ЕООД е възложил, а Я. Г. Я. е приел да изпълнява длъжността „мениджър покупки/продажби“ при ответното дружество, със задължения, утвърдени от работодателя в длъжностната характеристика и с място на работа в гр. София. Уговорено било трудово възнаграждение в размер на 5 968, 96 лева, платимо до 15-то число на следващия месец /чл. 7 и чл. 9 от договора/. Правоотношението е възникнало при определено работно време от 8 часа на ден. Съгласно чл. 4 от договора работникът/служителят има право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Не е спорно, че служителят е постъпил на работа на 26.04.2021г., като видно от представения протокол от 26.04.2021г. и от отбелязванията в трудовия договор, ищецът е удостоверил с подписа си, че е получил екземпляр от трудовия договор, длъжностна характеристика и копие от завереното уведомление до НАП. В този смисъл възраженията на ищеца, че не е запознат с длъжностната характеристика, както и че същата не му е връчена, са неоснователни. В представената длъжностна характеристика за длъжността „мениджър покупки/продажби“ са посочени основните трудови функции на ищеца, както следва: организиране, ръководене и контролиране на цялостната дейност по осъществяване на продажбите на продуктите; да създава и поддържа организацията, управлението и контрола за осигуряване на успешни продажби; да идентифицира потенциални клиенти и води преговори с тях; да договаря и извършва сделките; да поддържа постоЯ.н контакт и контролира осъществяването на продажбите в търговските обекти на предприятието; да инструктира служителите в предприятието и да участва в тяхното обучение. Като специфични функции и задачи са посочени – провеждането на регулярни срещи с екипа си за поставЯ./разпределение на задачи и получаване на обратна връзка; да провежда срещи /две месечно/ с търговски представители; да контролира и подпомага изготвЯ.то на оферти към клиенти, да контролира и подпомага попълването на място, при клиента или в офис на фирмата нужните документи за заявените стоки; да попълва месечен отчет за дейността на екипа си и други. По делото е приета справка за осигурителния доход за социално осигуряване от декларации от Наредба Н-13 към КСО за периода от 01.01.2021г. до 31.01.2021г., от която се установява, че в периода от м.05 до м.07.2021г., включително, ответното дружество е декларирало, че е осигурител и работодател на ищеца, както и че е заявил следните обстоятелства: за м.05.2021г. ищецът е отработил 17 работни дни, при дневно работно време от 8 часа, отработени часове общо – 136, осигурителен доход от 3 000 лева и начислен месечен облагаем доход от 5 968, 96 лева; за м.06.2021г. са отработени 22 работни дни, при дневно работно време от 8 часа, отработени часове общо – 176, осигурителен доход от 3 000 лева и начислен месечен облагаем доход от 5 968, 96 лева; за м.07.2021г. са отработени 22 работни дни, при дневно работно време от 8 часа, отработени часове общо – 176, осигурителен доход от 3 000 лева и начислен месечен облагаем доход от 5 968, 96 лева. Видно от отбелязванията в неоспорената от ответника справка от НАП ищецът Я. Я. е вписан с код на осигурен – 01 – за работници или служители, осигурени за всички социални рискове при един работодател, а „начислен месечен облагаем доход“ представлява трудовото възнаграждение и всички плащания в пари или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, начислени за съответния месец, с изключение на доходите по чл. 24, ал. 2 от ЗДДФЛ – стойността на безплатната храна, безплатното работно облекло, пътни, квартирни пари, дневни командировъчни пари и др. С молба от 08.07.2021г. служителят е поискал да му бъде разрешено ползването на платен годишен отпуск в размер на 6 работни дни, считано от 12.07.2021г. до 19.07.2021г. Ответникът е представил заповед от 08.07.2021г., с която е разрешено ползването на отпуск. В заповедта не е посочено кое лице е издател на същата, съответно в нея липсва подпис на работодател. По делото не е спорно, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено със заповед № 02-29/02.08.2021г. на управителя на ответното дружество на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. От представените платежни документи и фишове за заплати се установява, че на 29.04.2021г. на ищеца е заплатено по банков път трудово възнаграждение /заплата/ за м.04 в размер на 882, 24 лева и на 03.06.2021г. – месечно възнаграждение за м.05. в размер на сумата от 5 000 лева. По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите А.М. и Ж.Т., които следва да се кредитират като отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства и кореспондиращи с дадените от ищеца по реда на чл. 176 от ГПК обяснения. Свидетелят М. е служител при ответното дружество и е изпълнявал длъжността общ работник. От неговите показания се установява, че офисът на дружеството се намира в гр. София, жк „Младост“ и в него работят управителят и свид. Т., а производствената база до м.05.06.2022г. се е намирала в Кремиковци. Свид. Т. работи като технически секретар в „И. БГ“ ЕООД от 29.07.2014г. Според нейните показания през 2021г. във фирмата са работили още свид. М., управителят И. С. и мениджър логистика - Л.В.. Свидетелката изяснява, че нейните задължения се изразявали в приемане на фактури за доставените стоки, изготвЯ. на фактури за продажби и извършване на плащания. През м.04 и м.05.2021г. тя получила платежни нареждания за заплащане на суми в полза на Я. Я., обадила се на управителя да получи повече информация и той разяснил, че трябва да извърши плащането. Свидетелката Т. не е виждала ищеца в офиса на дружеството. По делото като свидетел е разпитан и К.С., който е управител на междуобщинско предприятие в гр. Сандански, чиято дейност е свързана с обработка на отпадъци. Между управляваното от него дружество и ответното дружество имало сключени около 5-6 договора за покупко-продажба на отпадъци – конкретно за хартия и пластмаса, които били сключени през пролетта и лятото на 2021г. Свидетелят изяснява, че е имал работни срещи с ищеца и управителя на „И. БГ“ ЕООД във връзка със сключването и изпълнението на договорите, които се провеждали в офиса на Я. Я. в гр. София, както и че организацията на доставките е била извършвана от ищеца. Свидетелят е знаел, че ищецът е служител на ответното дружество, като тази информация е получил лично от него, както и от управителя на ответното дружество. Първата сделка била сключена през м.03.2021г., а последната на 25.06.2021г. По реда на чл. 176 от ГПК са дадени обяснения от ищеца в първоинстанционното производство, от които се установява, че никога не е посещавал офиса на ответното дружество в гр. София, жк „Младост“, че е водил кореспонденция единствено с г-н С. – управителя на ответното дружество, както и че не е водил комуникация с други служители. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: По иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ: Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника, както и че в изпълнение на сключения договор е престирал труд за исковия период, размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него. По въпроса относно обстоятелството коя страна носи доказателствената тежест за установяване на реалното престиране на труд по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ е формирана практика на ВКС в решение от 28.11.2019г., постановено по гр.д. № 110/2019г., Трето ГО, която се споделя от настоящия съдебен състав. В цитираното решение е прието, че по общо правило длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение /пълно, забавено или лошо/. Когато трудовият договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението - че работникът не се е явил, че е напуснал преждевременно и т. н.. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ, където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя. В случая работодателят е възразил в срока за отговор, че за процесния период ищецът не е престирал труд и не се е явявал на работа, поради което не е възникнало основание за заплащане на трудово възнаграждение. За установяване на това възражение ответникът е поискал и първоинстанционният съд е допуснал събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели, от които се установява обстоятелството, че ищецът не се е явявал на работа в офиса на дружеството в гр. София, жк „Младост“. Това обстоятелство обаче не установява при условията на пълно и главно доказване неизпълнението на трудовите задължения на ищеца. На първо място следва да се посочи, че в процесния трудов договор не е посочено конкретното работно място, на което следва да се престира работна сила, а мястото на работа съвпада със седалището на работодателя – гр. София. С оглед характера на основната трудова функция на ищеца – да организира, ръководи, контролира цялостната дейност по осъществяване на продажбите на продуктите, включително да идентифицира потенциални клиенти и води преговори с тях за закупуване на ресорния продукт, се налага извод, че изпълнението на тези задължения не изисква задължително присъствие в офиса на дружеството. Дори и да се приеме, че част от възложените функции /които имат вторичен характер спрямо основната трудова функция/ не са изпълнени – например да изготвя периодични отчети и предложения, да попълва месечен отчет, да провежда регулярни срещи с екипа си за поставЯ./разпределение на зачачи, това е основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя, но не може да обоснове отпадане на задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение. Освен това представените от работодателя данни в подадени декларации по реда на Наредба № Н-13 от 17.12.2019г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителити за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, представляват извънсъдебно признание на неизгодни за страната факти, а именно – че през процесния период ищецът е отработил съответния брой работни дни и часове, за което му е начислено месечно трудово възнаграждение в посочения в справката размер. Действително, извънсъдебното признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е налице, в тежест на страната, от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в спора обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдения, както и доказателства за наличие на такива обстоятелства в случая липсват. Следва да се има предвид и проведеното от ищеца насрещно доказване, че за исковия период е престирал работна сила. Този извод се налага при съобразяване на неопровеграните показания на разпитания по делото свидетел С., който, противно на твърденията на ответното дружество, е изяснил по безспорен начин, че преговорите за сключените доставки, както и организацията за същите е осъществявана от ищеца в качеството му на служител на ответното дружество на провежданите работни срещи. С оглед изложеното се налага извод, че работодателят, чиято е доказателствената тежест в процеса /чл. 154, ал. 1 от ГПК/, не е установил по реда на пълното и главно доказване релевираното възражение за неизпълнение на задълженията по трудовия договор от ищеца. От друга страна постъпването на работа от работника е безспорен факт по делото. Същевременно, както бе посочено, не е доказано постоянното и продължително неизпълнение, при условията на пълно и главно доказване. Дори не се установява и период на неизпълнение. По тези съображения се налага извод, че предявеният иск е доказан по основание и следва да се уважи за пълния предявен размер от 11 937, 92 лева. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която претенцията по чл. 128, т. 2 от КТ е отхвърлена за разликата над 5 155 лева до 11 937, 92 лева – неплатено брутно трудово възнаграждение. Предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва е основателен. По делото се установи наличие на главно парично задължение, както и обстоятелството, че ответникът е изпаднал в забава. В чл. 9 от договора е определен срок за изпълнение на задължението за заплащане на трудовото възнаграждение – до 15-то число на следващия месец. С оглед изложеното се налага извод, че претенцията е основателна за исковия период в пълния предявен размер от 244, 75 лева, определен по реда на чл. 162 от ГПК с помощта на компютърна програма. По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ: Нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ по реда на чл. 117 от КТ към деня на прекратяване на правоотношението-среднодневно брутно трудово възнаграждение за последният календарен месец, през който работник/служител е отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма-от уговорените в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоЯ.н характер. Съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, съгласно която норма всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания, в тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване основанието и размера на предявеното вземане. Ответникът следва да докаже релевираните от него правоизключващи, правоотлагащи и прапогасяващи възражения. В конкретния случай ищецът основава претенцията си на качеството му на кредитор на вземане, представляващо парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Основателността на този иск е обусловен от доказване от страна на ищеца на следните кумулативни предпоставки: прекратяване на трудовото правоотношение; размер /брой работни дни/ на полагащия се платен годишен отпуск за съответния период по години; размер /брой работни дни/ на ползвания от ищеца платен годишен отпуск за същия период /с оглед определЯ. на остатъкът от неизползвания платен годишен отпуск, за който се дължи парично обезщетение/ и размер на обезщетението. Доказването на отрицателни фактически твърдения /каквито са твърденията на ищеца за неизползван платен годишен отпуск/ може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. Доказването на ползвания платен годишен отпуск като положителен факт, който изключва вземането по чл. 224 КТ, е в тежест на работодателя, а той може да я проведе с помощта на всички доказателствени средства /решение № 247/25.02.2020г. по гр.д. № 3200/2018г. на ВКС, Трето ГО/. В посоченото решение е прието, че по въпроса може ли платеният годишен отпуск да се ползва без подаване на писмена молба и без издаване на писмено разрешение /заповед/ от работодателя, въпреки изричната разпоредба на чл. 173, ал. 1 от КТ следва да се изтъкне установеното в практиката на ВКС разбиране, че липсата на писмена заповед или разрешение по смисъла на чл. 173, ал. 1 от КТ е в нарушение на КТ и евентуално основание за търсене на дисциплинарна отговорност за неявяване на работа, в които случаи дори начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск не заместват разрешението на работодателя за ползването на отпуска /решение № 127 от 05.03.2007г. по гр.д. № 1102/200г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 542 от 23.08.2010г. на ВКС по гр.д. № 1767/2009г., IV ГО, решение № 812 от 27.04.2011г. на ВКС по гр.д. № 198/2010г., IV ГО/. При липса на писмено разрешение, на недействително ползване на платен годишен отпуск може да се позове работодателят. При иск за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, основан на отрицателното твърдение за неползван полагаем годишен отпуск от работника или служителя, възражението че отпуск е ползван е установим факт в трудовия спор. Доказването, че за времето на отсъствие от работа работникът или служителят е ползвал именно платен годишен отпуск е в тежест на работодателя и е допустимо с всички доказателствени средства, като начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск също имат доказателствено значение. В конкретния случай, както бе посочено по-горе, представената заповед за разрешаване ползването на платен годишен отпуск не е подписана от нейния издател. Работодателят нито твърди, нито установява да е начислил възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск, поради което и в приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че ищецът не е ползвал платен годишен отпуск в размер на 6 работни дни, съгласно негова молба от 08.07.2021г. При така установеното от фактическа страна се налага извод, че предявеният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ е основателен. В случая ищецът претендира обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2021г. в размер на 6 дни. Среднодневното брутно трудово възнаграждение по чл. 177, ал. 1 от КТ се установява, като начисленото при същия работодател брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска /прекратяването на трудовото правоотношение/, през който работникът или служителят е отработил най- малко 10 дни, се разделя на броя на отработените дни през този месец /чл. 18, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата/. С оглед изложеното и при съобразяване на продължителността на трудовия стаж на ищеца при ответното дружество и уговорения размер на платения годишен отпуск се налага извод, че за исковия период служителят е имал право на 6 работни дни платен годишен отпуск, а дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ възлиза на сумата от 1 627, 90 лева – брутен размер. Първоинстанционното решение следва да се отмени до посочения размер и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи за сумата от 1 627, 90 лева, а в останалата част за разликата до пълния предявен размер решението следва да се потвърди. По предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД: Отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ /обезщетение по раздел трети от КТ/ е договорна. Тя се поражда в рамките на конкретно трудово правоотношение, при наличието на трудов договор, поради което обезщетението не може да се търси на основание непозволено увреждане, тъй като договорната отговорност изключва деликтната. Затова е неприложима разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД относно началният момент за присъждане на лихва. Задължението за обезщетение е парично и поради договорния характер на отговорността на работодателя и липса на уредба в Кодекса на труда относно началната дата, от която се дължи лихва върху обезщетението, се прилагат общите правилата на ЗЗД относно неизпълнение на задълженията. При безсрочните задължения длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Вземането за обезщетение, в случая по чл. 224, ал. 1 КТ, макар да става изискуемо от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед неговия характер – парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, е нужна покана на кредитора. Когато липса покана, какъвто е разглеждания случай, лихвата се дължи от деня, в който е предявен искът. В този смисъл Тълкувателно решение № 3/19.03.1996 год. по гр. д. № 3/95 год. на ОСГК на ВС. С оглед изложеното се налага извод, че предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главното парично вземане по чл. 224, ал. 1 от КТ е неоснователен. Като е достигнал до същите изводи, макар и по различни съображения, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди в посочената част. По предявения насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 5 882, 24 лева – недължимо платено трудово възнаграждение за периода от 26.04.2021г. до 31.05.2021г.: Изложените от ищеца правопораждащи факти съответстват на фактическия състав на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Искът по чл. 55 от ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото, т.е. ответникът следва да установи, че престацията е извършена в изпълнение на валидно задължение на ищеца. В случая работодателят твърди, че е заплатил в полза на служителя трудово възнаграждение в общ размер на 5 882, 24 лева за периода от 26.04.2021г. до 31.05.2021г. без основание – при липса на насрещна престация по трудовото правоотношение. По делото е установено предаването на процесната сума. Настоящият съдебен състав счита, че плащането е извършено въз основа на валидно съществувало правоотношение по сключения между страните трудов договор, по който служителят е престирал работна сила. За да стигне до този извод съобрази следното: Начисляването и заплащането на трудово възнаграждение /каквито факти в случая са установени по делото/ представлява извънсъдебно признание, че за исковия период служителят е престирал труд. В случая не се касае до авансови плащания, а такива, извършени след изтичане на съответния месец, за който се дължат, т.е. след престиране на работната сила. По делото не се твърди, нито се установяват обстоятелства, които да опровергават признанието, включително и такива относно неговата симулативност. По тези съображения предявеният насрещен иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в посочената част. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 990, 40 лева. Въззивникът-ответник също претендира разноски в настоящото производство съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 26.09.2023г., в който е уговорено адвокатско възнаграждение в общ размер на 4 550 лева, от които 3 450 лева за защита по подадената въззивна жалба от дружеството-работодател и за защита срещу въззивната жалба на насрещната страна и 1 100 лева за защита по предявения насрещен иск. Предвид обстоятелството, че първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения насрещен иск е правилно и следва да се потвърди, в полза на въззивника-ответник не се дължат сторените разноски във връзка с тази претенция. Доколкото в договора за правна защита и съдействие не е посочено каква част от адвокатския хонорар в общ размер на 3 450 лева е заплатен за защита по подадената от ответното дружество въззивна жалба и каква част за защита срещу подадената от насрещната страна въззивна жалба, се налага извод, че същият е заплатен по равно, т.е. по 1 725 лева. Въззивната жалба на „И. БГ“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, в частта, в която са уважени предявените искове е неоснователна, поради което не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с тези претенции, възлизащи на сумата от 1 725 лева. Насрещната страна е направила възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Материалният интерес за защита срещу подадената от ищеца въззивна жалба в конкретния случай възлиза на 8 612, 29 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията ДВ, бр. 88 от 2022г./, при интерес от 1 000 до 10 000 лева минималното възнаграждение е в размер на 400 лева плюс 10 % за горницата над 1 000 лева. То в частност е равно на 1 161, 23 лева. Въззивният съд намира, че действително заплатеният адвокатски хонорар от 1 725 лева, съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани доказателства, а конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до 1 200 лв. Ето защо в полза на дружеството-въззивник следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба на насрещната страна, които възлизат на сумата от 11, 53 лева. Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството /какъвто е настоящият случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда. Предвид изхода на спора ответното дружество следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата от 170, 60 лева за държавна такса по уважената част от въззивната жалба на ищеца. По същите съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС допълнително сумата от още 296, 22 лева. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество съдебни разноски за сумата над 8, 93 лева. В полза на ищеца следва да се присъди допълнително сумата от още 613, 94 лева - съдебни разноски в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от предявените искове. Предвид изложените съображения, съдът